Петък,

Деметра Дулева: Светът не ни познава извън клишетата

От: Албена Атанасова -
Деметра Дулева: Светът не ни познава извън клишетата
A
A
A

Деметра Дулева завършва италианска филология и английски език в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Специализира сравнително езикознание в Рим. Години наред работи като преводач на свободна практика. От 2003-а се присъединява към състава на Министерството на външните работи.

В  „Странстващият албатрос“ - дебютният роман на Деметра Дулева - историята започва сред сивотата на София от края на 90-те години, пренася ни в самотата на космополитния Брюксел и завършва на брега край Сена. Габриела слиза на Северната гара в столицата на обединена Европа с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване, изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е удивително еднакъв. Защото най-трудно навсякъде е това, което Габриела единствено търси: да бъде отново щастлива. „Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата – в чужбина. И още не знам коя от двете части е по-добрата. Живяла съм в четири държави, говоря пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-добрият начин да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея“, споделя Деметра Дулева, която неотдавна се срещна с читателите си в София и Пловдив. Първите епизоди от книгата се появяват преди около 15 години, когато Деметра отива да живее в Брюксел. Тогава все още няма смелост за роман, а пише къси есета и разкази. Преди три години, когато порасналите й деца излизат от дома и тя приключва с активното майчинство, намира оцелелите откъси и сяда - всяка вечер,  страница след страница. „Но не романът, а самото писане беше целта“, твърди днес Дулева.

-     Госпожо Дулева, докато пишехте книгата, разбрахте ли все пак коя половина от вашето „аз“ е по-добра: израсналата в България през социализма или култивираната от така наречената демокрация из Европа?

-     Времето, в което живеем, разкъса милиони човешки съдби на „преди” и „след” социализма. В много случаи двете половини изпаднаха в дълбок конфликт. Помните романа на Итало Калвино „Разполовеният виконт”. В него гюле на бойното поле разделя човек на две симетрични части, които остават живи. Нещастният виконт се раздвоява на враждуващи помежду си лоша и добра половина. Eдна от идеите на романа ми е да изравни двата свята, да покаже, че успехът и пътят към щастието са еднакво трудни и на Изток, и на Запад. Чрез живота на Габриела Н. се опитам да внуша, че това непрекъснато взиране една в друга на двете същности – “израсналата в България” и “покълналата на Запад”, е излишно. Време е те да се помирят, както щастливо завършва и странната история на разполовения виконт.

-     И вие, и вашата героиня сте от номадите на границата между двата века: изяснихте ли поне малко за себе си дали принадлежността към съответната нация е определяща за качествата и недостатъците на личността?

-     Когато отидеш в чужбина, разбираш, че българската идентичност не се носи лесно. Но това ти дава възможност да я видиш отстрани и в контраста с останалите да я опознаеш по-добре. А носталгията прави така, че да искаш да съхраниш хубавото, което тя ти дава.

-     Мислите ли, че изгубеното БГ поколение успя със закъснение да се впише в промяната?

-     Мисля, че “изгубеното поколение” извърши промяната. Поетът Александър Секулов използва един термин, който ще заема, защото ми се струва точен. Нарече го “похарчено”. С него бяха платени прехода и промените. С милиони житейски истории. Книгата е точно за това – за мълчаливия подвиг на цяло поколение, успяло да оцелее от руините на рухналия комунизъм и мъчителния преход. И за тези, които не оцеляха.

-     Самотата е сред големите теми в романа – тя ли е проблем номер едно в съвременния свят? Може би все пак е различна на Изток и на Запад...

-     В рамките на нашия живот се случиха няколко големи революции: политическа, дигитална, екологична... Всички те скъсиха политическите и географски разстояния, в този смисъл доближиха Изтока и Запада, но навсякъде отдалечиха хората един от друг. Ако има разлика в самотата на Изток и Запад, то е само времева, доколкото ние все още ги догонваме във всичко. Каквото е там, скоро ще бъде и при нас.

-     И въпреки че обобщенията са рисковано занимание, какъв, според вас, е станал животът на сънародниците ни в Европа в сравнение, примерно, с времето преди 10-15 години?

-     Ще отговоря малко по-общо за емиграцията, защото ми се струва, че това е гореща тема напоследък. Рухването на социализма породи масова емиграционна вълна, която разкъса нацията на две: тези, които останаха и тези, които заминаха. Между двата свята се изгради стена, от която всеки наднича и се пита: “Добре ли направих, че заминах?” и “Правилно реших да остана?”. И в същото време има много завист и дори злоба към избора на другия. Моите наблюдения обаче са малко по-различни. Според мен, основното чувство между разделилите се половини, които трудно могат да бъдат събрани отново, е болката. Хората могат донякъде да се примирят с корупцията и грозотата на прехода, но никога няма да простят разкъсването на семействата. Как се прежалват децата, които заминаха? Как се прежалват родителите, които останаха? И това е голямата тема на сънародниците ни днес – за корените, за произхода, за двете родини – старата и новата.

-     Кои от обръчите с хиляди правила най-много са ви стягали из Европа?

-     Тези, които стягат човешките отношения. На Запад общуването между хората е много опосредствано и регулирано от всякакви правила: между съседите, с колегите, на улицата. Всяко действие е регламентирано. Това създава доста дебел слой социална смазка, който подобрява функционирането на човешкия социум, но пречи на нормалното общуване, лишава го от сърдечност и непринуденост.

-     Казвате, че истината звучи най-недостоверно – това ли беше основната причина, поради която се отдадохте на писането?

-     Не бих казала основна причина, но в писането фикцията е много важна, тя дава възможност да разкажеш действителността в синтез и без задръжки. Но измислената романова действителност трябва да е достоверна, за да е убедителна. А за да бъде достоверна, трябва да се захваща за реалното.

-     Какво, според вас, е най-интересното в съвременната българска литература? 

-     Най-интересна ми е ролята на издателствата. Добри български автори винаги е имало, но нали помните сергиите с книги? Когато валеше дъжд, ги завиваха с найлони. Много литературни съдби не можаха да се развият в тези парници за книги. От десетина години най-добрите издателства започнаха да търсят, подкрепят и дори да създават автори. Най-големите успехи на съвременната българска литература са резултат от таланта на авторите си, но от и таланта на издателите. Както е в богатата Европа. Мислите ли, че френските или скандинавските автори щяха да се радват на толкова преводи в България, ако зад тях не стояха добри издатели и мощни държавни институции? Оставен сам, талантът най-често има трагична съдба.

-     Какво съдържа бонбонът „България“, който Габриела предлага в елитен шоколадов бутик в Брюксел?

-     Нежен аромат на рози. Това е най-популярната предства за България. Един от въпросите, които ме занимават е как гледат на нас чужденците. С какво ни свързват, с какво България е видима за тях? Все още не съм си отговорила, защото с известна изненада установявам, че почти нищо  не  знаят за нас. А малкото, което им е известно, е свързано предимно с клишета и предубеждения, които много трудно се разчупват. Ежедневно се опитвам да се боря с тях и да показвам положителните качества, в които вярвам: младост, свежест, сила, талант.

-     По какво си приличате и по какво се различавате с главната героиня в първия ви роман?   

-     С Габриела ме обединяват две основни неща: стремежът към щастие и битката за оцеляване на личността. Много е трудно да се съхраниш, да запазиш и развиеш най-доброто от себе си в среда и време, които са агресивни и те притискат до задушаване. Но за разлика от нея, аз не съм сама, никога не съм била. Имам чудесен брак, мъж и деца, които обичам. Имам отлични отношения с родителите си и с двамата си братя. Аз съм от света на големите фамилии и споделеното детство.

-     Какво най-ярко си спомняте от тийнейджърските ви приключения в навечерието на 10 ноември?

-     Още преди промените вече се бяха появили различните субкултури - хипари, пънкари, рокери и други подобни… Аз не принадлежах към нито една от тях, но обичах да се събираме на Попа.  Винаги имаше някой с китара. Учила съм в езикова гимназия и общувах предимно с връстници, които четяха чуждите автори в оригинал. Още като ученици повечето бяха изявени математици, спортисти, музиканти, поети… Ускорението, което тогава си задавахме взаимно, никога повече не се повтори! Следващият ми роман ще е точно за гимназиалните години.

-     С какво тогавашната София е останала в паметта и емоциите ви?

-     Отново с хората. Не съм срещала повече толкова концентрирана човешка енергия. София е градът, в който съм израснала и в който никога не съм “на гости”. Принадлежим си - и тогава и сега. Много се е променила, но нещата, които харесвам, са останали същите: зеленината, големите булеварди, жълтите павета, нежният профил на Витоша…

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички