„Йордан Радичков в спомени на съвременници“ е уникален сборник /“Изток-Запад“/, в който професор Мария Младенова е събрала текстове от 73-ма души - 54 мъже и 19 жени, от които 64 са българи и 9 са чужденци. 22-ма са споделили писанията си специално за книгата. „Идеята се роди още в деня, в който и аз търпеливо стоях на километричната опашка пред църквата „Свети Седмочисленици“ въпреки януарския студ, за да се простя и да кажа последно сбогом на най-свидното чедо на прекрасния Северозапад. През следващата седмица във всички медии се появиха разкази за напусналия ни творец от хора, които бяха общували с него дълги години. Грижливо ги следях и събирах. Пръв от актьорите своя текст ми донесе неповторимият Велко Кънев - написан саморъчно с черно мастило. После дойде по пощата на дискета споменът на художника Иван Кирков, който вече беше болен и се беше оттеглил в родния Асеновград. Голямата писателка и османистка Вера Мутафчиева ми каза: „Съжалявам много, но не бих могла да напиша спомени. Аз съм читателка и почитателка на Йордан Радичков, но лични спомени с него нямам. Двамата никога не изпихме заедно дори една ракия.“ Позвъних на Ивайло Петров. „Спомени ли? Какви спомени? Били сме заедно на лов...“ Рангел Вълчанов изненадващо сподели с притеснение, че не се чувства достатъчно дорасъл, за да си позволи да пише спомени за Йордан. “, разказва професор Мария Младенова. Читателите обаче ще открият историите на Крикор Азарян, Григор Вачков, Татяна Лолова, Доньо Донев, Георги Чапкънов... Много от авторите вече са в рая при самия Радичков. Предлагаме ви откъс от текста на Румен Леонидов - „Умиване лицето на Богородица“, в който известният поет се прекланя пред Радичков – духовния титан на нацията извън времето и пространството.
„Днес Негово човешко величество Йордан Радичков има рожден ден. От доста време мъдрецът се е смълчал, в голямата говорилня не иска думата, защото знае като никой друг в днешната ни литература нейната необикновена цена. Знам, че добрата енергия на читателите му, които мигом се озаряват, щом чуят библейското му име, го спасява в безвремието, безсърдечието и безсрамието, в което всеки от нас мърда като попова лъжичка. По пладне някъде, навръх Никулден, на Малката Коледа, както старите хора наричат този голям християнски празник, Йордан Радичков за първи път в седемдесетгодишния си живот стана кръстник. Не на едно, на три или на пет деца – а на 55 сирачета, дошли чак от село Гаврил Геново в столичната черква „Св. св. Кирил и Методий“. Ококорените чернооки циганета, изсипали се като два тона слънчогледово семе от автобусите, наети от фондацията за социално подпомагане „Свети Никола“, веднага впериха поглед в писателя, за когото бяха само чували. И виждали по телевизията. Йордан Радичков, с подкосени от вълнение нозе, щръкна като необикновена птица сред този рояк от истински двуноги врабчета. Отец Анатоли Балачев излезе пред храма и приветства с добре дошли тази нежна орда от дечица. След което хвана под ръка своя свят брат Йордан и го поведе да го въведе в черквата. Но не би. Писателят бе тутакси разпознат и людете, без да подозират повода, който бе довел известния писател в тази „народна“ църквица, започнаха до го поздравяват, да го здрависват, по-смелите и да го прегръщат, а някои се втурнаха да му целуват ръката. Радичков стоеше досущ като голямо, неразбиращо и объркано дете, бършеше избликналите си сълзи и шепнеше: „Но как така... Моля ви! Моля ви! Какво правите... Моля ви!“ Народът разпозна своя мъдрец, своя свят чиляк и се нахвърли като невидял върху му, върху крехката му птича осанка, сякаш благословията му беше по-важна за момента от всичко друго, което ги заобикаляше. Сред възклицанията „Господин Радичков, откога мечтая да ви видя на живо!“, „Господин Радичков, не се познаваме, но аз ви зная отдавна, да сте ни жив и здрав!“, „Господине, дойдох специално заради вас, четох във вестника, че тук ще кръщавате децата...“, „Хвала! Хвала на такива българи като вас, дайте да ви прегърна!“ Йордан Радичков стоеше, огрян от святата светлина на всенародната признателност и любов, и неловко се опитваше да запристъпва сред морето от богомолци към купелите със светена вода. Празникът най-сетне започна. Радичков стоически издържа и силното вълнение, и дължината на проточилия се ритуал, и любопитството на случайните зяпачи, и зяпналите в него за всяка подробност журналисти, и окупацията на обективите на телекамерите, и смиреното присъствие на сиромасите, които висяха безцелно, но на топло в храма, както и атаките на графоманите, които дочакаха реда си, за да му подарят свои книжлета със заръката непременно да ги прочете.
Децата на България, изоставени от своите родители, се множат непрекъснато. Повечето от тях са роми. Но всички заедно живеят назаем, който ще плащат цял живот. С най-интимни лихви. И този доживотен данък се нарича самота. Самотността на сиротните души сред сбирщината от чужди хора. Петдесет и пет от тези сироти в този ден се сдобиха с духовен баща, със свой ангел-хранител...
... Децата бърбореха, пипаха своите осветени кръстчета, не млъкваха нито за миг и непрекъснато мешаха своя врабешки език с езика на Радичков, който твърди в книгите си, че това врабешко възклицание „Джиф! Джиф! Джиф!“ означавало „Жив, жив, жив съм!“.
Не е нужно непременно да си циганин, за да сториш някому цигании. И най-чистият българин, и най-големият чистник може да бъде голям мръсник. Както и не е нужно да си непременно хрисим човек, доказан человеколюбивец или честен християнин, за да се чувстваш оскърбен, когато оскърбяват другите. Радичков отново уми лицето на Богородица. Както го е сторвал с иконата на Дева Мария като дете, на всяка Голяма Коледа, насред затрупаното със сняг село, с кладенчовата вода, под строгия изпитателен, но много топъл поглед на майка си. И пред димящия сред пара език на вярното домашно куче. Този път Радичков уми лицето на България. Пред погледа на Богородица. И успя да избърше сълзите на 55 сирачета. И нейните сълзи по нас, които умеем да плачем, но не умеем да утешаваме. Защото познаваме страданието, но не припознаваме състраданието...“
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
