Има места, където миналото стои заключено зад витрини. В Етъра край Габрово то се чува отдалеч - във водните колела, които продължават да се въртят, и в звука на инструментите от занаятчийските работилници. По калдъръмената улица се редят къщи със стрехи и чардаци, мирише на прясно изпечен хляб, а зад някоя врата майстор превръща парче дърво или къс глина в предмет с характер. Това не е случайно оцеляло възрожденско градче, а необикновен музей, създаден, за да не изчезне завинаги един цял начин на живот.
Мечтата на човек, който не искаше да забрави
В средата на миналия век старите дюкяни в Габровско затварят един след друг, а фабричните изделия изместват ръчната работа. Тогава габровецът Лазар Донков решава, че паметта за този свят не бива да остане само в снимки и разкази. Още в края на 40-те години той обикаля околните села, скицира къщи, измерва воденици, разговаря със занаятчии и събира предмети, които други вече смятат за ненужни. Вижда красотата не само в резбованите тавани, но и в умението една проста машина да служи на човека десетилетия наред.
Строителството започва на 23 април 1963 г. край река Сивек, приток на Янтра. На място вече съществуват стари водни съоръжения, които са възстановени, а други се пренасят от близките селища. На 7 септември 1964 г. музеят отваря врати. Постепенно израства и чаршията с архитектурни образци от Габровския край, пресъздадени по проучвания и чертежи. Затова Етъра не трябва да се бърка със запазен непокътнат стар град. Неговата ценност е друга. Той събира на едно място работеща картина на живота от края на XVIII до началото на XX век.
Реката, която върти машините без електричество
Истинското чудо на Етъра не е само във фасадите, а във водата. По данни на Регионалния етнографски музей на открито „Етър“ тук е събрана единствената у нас колекция от десет действащи технически съоръжения, задвижвани с водна сила. Система от вади отвежда потока към колела и механизми, които мелят зърно, режат дърво, обработват вълна и въртят стругове. Няма електрически мотор, но има точна сметка за наклона, силата на струята и движението на всеки вал.
Особено любопитна е воденицата караджейка, построена през 1780 г. Името й идва от тъмното брашно, което се получава, защото зърното се смила заедно с триците. Първоначално тя принадлежи на трима жители на село Бойчетата, но наследниците им постепенно стават цели 70 съсобственици. Всеки получава право да използва воденицата определен брой дни в годината според дела си. Зад простото колело се крие не само инженерство, но и цяла история на собственост, наследство и селски договорки.
А в гайтанджийската одая водата задвижва чарковете за плетене на гайтан - вълнения ширит, който украсява традиционните носии. Чаркът се появява през първите десетилетия на XIX век и в музейната история е представен като първата българска машина, дело на габровски ковачи. Другаде водата движи дъскорезница или тепавица, в която вълнените тъкани се уплътняват. Така се разбира защо реките са били толкова важни за стопанския възход на балканджиите.
Чаршията, в която къщите разказват
Калдъръмената улица изглежда сякаш е извадена от стар албум, но е внимателно изградена музейна композиция. Повечето къщи са възстановки на действително съществували постройки от Габровско. С широките стрехи, каменните покриви и наддадените горни етажи те показват как хората са съчетавали работа и дом - долу е дюкянът, горе е жилището. Външната красота не е само украса. Чардаците, дълбоките стрехи и разположението на помещенията са отговор на балканския климат и на нуждите на всекидневието.
Зад фасадите се разкрива и икономическата история на Габрово. През XIX век градът е сред големите занаятчийски средища по българските земи. Само ковашките дюкяни в Габровско през 60-те години на столетието надхвърлят 500 според музейните проучвания. От огнищата им излизат инструменти, панти, земеделски сечива и ножове, с които местните майстори се прочуват. Дюкяните не са били просто магазини, а места, където се произвежда, продава, разговаря и се научават новините.
Етъра показва и как благосъстоянието променя дома. Възстановените жилищни интериори проследяват преминаването от традиционния бит към удобствата на градския живот. Това е история не на царе и войни, а на маси, легла, съдове и малки мечти за по-хубав дом.
Майсторлък, който не се побира във витрина
В работилниците човек бързо разбира колко подвеждаща е думата „старомоден“. Грънчарят трябва да усети глината с пръсти, ковачът - точния миг, когато желязото е готово за обработка, а дърворезбарят - посоката на дървесните жилки. Бакърджията оформя съдове от мед, куюмджията прави накити, хлопкарят изработва звънци. Всяко изделие изисква поредица от движения, научени не от инструкция, а от години повторение и наблюдение.
Сред най-необичайните занаяти е мутафчийството. Неговите майстори превръщат козя козина в здрави торби, дисаги и тъкани за всекидневна употреба. Материалът се подготвя и тъче на място, със стари инструменти и по технология, която дълго почти не се променя. Това не е романтична история за лесен занаят. Според музейните изследвания мутафчийството често е носело едва достатъчно за прехрана.
В Етъра майсторлъкът е и разговор между поколенията. Демонстрациите и творческите занимания дават възможност на посетителите да видят не само готовата вещ, но и грешките, усилието и търпението зад нея. Там е голямата разлика между сувенир, произведен на конвейер, и предмет, в който личи човешката ръка.
Габровски шоколад без какао и празници с характер
Една разходка по чаршията има и свой вкус. В традиционната фурна се приготвя симид - хляб с особен аромат, свързан с мая от нахут и стар начин на втасване. Не по-малко прочут е пестилът от сини сливи, наричан „габровски шоколад“, макар да няма нищо общо с какаото. Плодовете се сваряват, прецеждат и разстилат на тънки пластове върху дъски. След сушене се добавят нови слоеве, докато се получи плътен сладък лист, който може да се навие на руло и да се съхранява дълго.
Този вкус има собствен празник. Музеят организира Празник на пестила от 2013 г., а през септември 2026 г. програмата включи демонстрации, алея на вкусовете и захарни изкуства. Традициите оживяват и на Еньовден, Гергьовден, по Коледа, когато обредите не се показват като застинали картинки, а чрез участието на хора.
Особено място заема Международният панаир на традиционните занаяти, чието начало е през 1990 г. Той събира майстори от различни страни, а състезанията отличават най-добрите с наградата „Сребърна хлопка“. Пазарът тук не е само търговия. Той е среща на знания, техники и истории, които трудно биха оцелели без своите носители.
От старата чаршия към живото наследство
Етъра се намира сред зелените склонове край Габрово, на път към Соколския манастир. Природата не е декор към музея. Именно реката, гората и планинският терен обясняват защо тук са се развили водните машини, дървообработването и занаятите. Посещението може да се съчетае с разходки из Габровския Балкан, а до музея има и градски автобусни линии.
Възрожденската улица не означава, че институцията живее само в миналото. През 2024 г. сградата, изградена по образец на Кръстник-Колчовия хан, отвори като съвременен музеен център с нови възможности за изложби и срещи с публиката. Габрово е част от Мрежата на творческите градове на ЮНЕСКО в областта на занаятите и фолклорното изкуство от 2017 г. Това е признание за традиция, която продължава да търси нови форми.
