Министерството на земеделието на Казахстан наложи пълна 6-месечна забрана за внос на пшеница. Мярката, която влиза в сила веднага, е класически пример за държавен протекционизъм.
Тя цели да изолира вътрешния пазар от евтин чуждестранен внос непосредствено преди новата реколта, осигурявайки пазарна ниша за местните фермери.
Това съобщи zakon.kz.
Докато азиатската държава затваря границите си, в София българските зърнопроизводители настояват за сходна решителност, изправени пред международния дъмпинг и пазарна апатия.
Казахстан е сред водещите 10 производители и износители на пшеница в света и вторият най-голям експортьор на пшенично брашно.
Решението за блокиране на вноса е мярка, която трябва да елиминира сивия внос, който подбива цените и да осигури възможност да се изпразнят складовете за новата реколта, която се очаква да е с много високи добиви.
В същото време внос се разрешава за лицензирани птицеферми и мелничари за собствените им нужди, но с изрична законова забрана това зърно да се препродава на пазара.
Докато в Казахстан и Турция се очертава богат урожай, в световен мащаб ситуацията е по-напрегната.
Глобалното производство на пшеница се свива с между 3% и 4.3% на годишна база заради катастрофална суша в САЩ и феномена Ел Ниньо – в Австралия. Екстремни юлски горещини понижиха прогнозите и в Западна Европа.
Макар глобалните цени да растат на хартия, увеличението не се отразява на изкупуването на зърно от полето.
В България, жътвената кампания е в разгара си и добивите като обем са добри. Въпреки това българските зърнопроизводители се намират в тежка икономическа криза, продавайки под себестойност.
Настоящата българска реколта е една от най-скъпите в историята и заради цените на торовете и препаратите, повишени заради войната в Иран.
Фермерите са принудени да продават веднага, за да освободят складовете си за предстоящата реколта от слънчоглед и царевица, което ги поставя в пълна зависимост от картелните изкупни цени на няколко големи търговски фирми.
Новината от Астана всъщност резонира директно с дългогодишните искания на българските зърнопроизводители, които отдавна настояват за по-строг контрол по границите, защитни механизми срещу пазарни аномалии и държавна помощ, която да компенсира наложените скъпи екологични стандарти на ЕС.
То е и пример как една държава може да се намеси решително на пазара, когато нейният стратегически сектор е застрашен.
