Не искам да свиря в Антарктида

Виртуозът на цигулката проф. Минчо Минчев се прибра за няколко дни в София, които прекара в усилени репетиции за грандиозното откриване на сезона заедно със Симфоничния оркестър на БНР. През лятото музикантът отказва всички покани за участия, от когото и да идват. Заради това през есента феновете на класиката по цял свят следят афишите за негови гастроли.

Сега стартът беше по-специален - с Николай Минчев, който е концертмайстор на оперно-симфоничния оркестър във Вупертал, Германия. Баща и син вече са свирили заедно първия Кончерто гроссо за две цигулки на Шнитке, а сега у нас направиха и "Моц-Арт ала Хайдн". Ироничното произведение, също на четири ръце, е премиерно за България. Музикантите от малкия струнен оркестър излизат един по един на затъмнената сцената, а накрая си отиват по същия начин, оставяйки само двете цигулки.

Николай Минчев прилича на баща си в голяма степен и не само защото са се е посветил на същото артистично поприще. И двамата са отдадени, съсредоточени в работата, безкомпромисни и неотстъпчиви по пътя към целта. И двамата са абсолютни артисти, чиято аура вибрира във въздуха и привлича отворените към изкуството. Неслучайно когато Минчо Минчев влиза в репетиционната зала, колегите му от оркестъра грейват. Всички го прегръщат и целуват. Всеки го дърпа към себе си, всеки иска да си поговори с него. "Нещата са от приятни по-приятни. Човек не гледа как върви часовникът и резултатът е далеч по-добър", хвали той колегите си. Почти веднага след откриването Минчо се върна в Германия, където е професор в Университета за изкуства "Фолкванг" в Есен.

- Г-н Минчев, винаги ли ви разкъсват така, когато си дойдете у дома?

- Обикновено избирам най-краткия път от вкъщи до репетициите и обратно. Не съм от хората, които държат на монолозите. Спомням си първото ми интервю в Радио София - беше през 1959-а, бил съм на 9 годинки. Това беше финалът на акция за издирване на деца музиканти. Обикаляха с автомобил из всички градове с школи. Записваха ги и накрая комисия подбираше и оценяваше. Аз бях един от двамата отличени цигулари. Имаше заключителен концерт в София. Та първото ми интервю беше: "Аз съм тук не за да говоря, а да свиря. Обичам да свиря, не да приказвам." Нещата през годините се промениха.

Радвам се, че вълнувам хората. Знам, че е много важно да имаш публични изяви.

- Какво е усещането да свирите със сина си Николай?

- Не правим често дуети. Огромно удоволствие е. С Нико винаги ми е безкрайно приятно да свиря не само защото сме в кръвна връзка. Дори да я нямаше, той е човек, на когото може да се разчита. По-рано треперех доста повече за това как ще станат нещата, сега знам, че е изключително точен. Той е пълнокръвен партньор, който има своите виждания, интерпретаторски находки и много, много опит, събран през годините. Не говорим много, когато работим. Нещата просто се усещат и подреждат. Не от само себе си, разбира се, има моменти, които трябва да се доуточняват. Винаги съм провокиран от възможността да свиря с млади хора. Всяко поколение идва със собствения си заряд, с един или друг подход и дава нови провокации. Наскоро изживях това с пианиста Евгени Божанов, с когото свирихме Моцартовите сонати в Дюселдорф на юбилея на Светлин Русев и на фестивала "Варненско лято". Случвало ми се е с Мила Георгиева, Васко Василев и всички, които сега шестват триумфално из Европа.

- Как оценявате класическия свят в България днес?

- Има нещо лошо - по пътя, по който вървим, скоро ще има оркестри, но няма да има кой да свири в тях. Това е най-страшното. То е шокиращо.

За всички е ясно, че заради социалната ситуация у нас младите и способните с абсолютно пълно право ще си търсят късмета и реализацията в чужбина. Не казвам, че не остават качествени личности - остават, но малко. И това рязко ще смъкне нивото на всички оркестри без изключение. Добрите ще бъдат разкъсвани да свирят между тук и Европа. Прекрасно е, че радиооркестърът направи невероятно ниво, което удържа пълни зали. Това е потвърждение, че публиката е добре информирана, знае от какво има нужда и кой може да й го даде. Моята прогноза беше, че скоро ще повторят концертите си - както беше навремето със Софийска филхармония с Емил Табаков. Където се случи неговото появяване, винаги е положително. В Белград превърна местен и никакъв оркестър във фантастичен, в Анкара от среден създаде най-добрия. Но в Турция нещата вървят възходящо, не като при нас. Не искам да казвам, че кучето скача според тоягата, защото диригентската палка не е тояга. Но когато има личност, която обединява оркестъра и фокусира работата, музикантите забравят всичко останало и правят само онова, което има смисъл.

- Следователно проблемът не е педагогически?

- Намират се добри и отговорни педагози. Слава Богу, че има бум на талантливи деца, защото преди време имаше отлив. Сега нещата се посъживяват. Вижда се в националните конкурси, които правим - "Панчо Владигеров" в Шумен, "Мартенски дни", "Варненско лято", в майсторските ми класове. Така че идва обещаващо младо поколение, което дано намери сила и постоянство, за да развива талантите си. Иначе ще останат един-два оркестъра в България, а всичко друго ще бъде с много лошо качество.

Не искам да съм лош пророк. Напротив. Вярвам, че държавата ще разбере. Дори да си в опозиция, все има нещо у тия, които управляват в момента, с което да се съгласиш. Не на всичко се казва "Не", защото така не се стига до никъде. Ако имаме икономически просперитет, семействата ще имат повече средства да ходят на театър, опера, симфонични и камерни оркестри, децата ще могат да усетят същността и красотата на изкуството. Трябва да има повече култура около нас. Тя липсва.

- Фен сте на изобразителното изкуство, дружите много с художници и скулптори. Вярно ли е, че когато сте видели инсталацията на Павел Койчев "Водна паша", сте искали да извадите "Страдивариуса" и да свирите на поляната до село Осиковица?

- Имаме художници и въобще творци, които зашеметяват с изкуството си. "Водна паша" беше нещо, което никъде по света не може да бъде направено. Изумително. Господ ме спря на тази бензиностанция. Господ ме срещна в този момент със Светлин Русев и хората, които ме заведоха там. Никога няма да го забравя. Никога, никога. Има такива изживявания - като изложба на Светлин Русев и не само. Така се случи, че вече 35 години в семейното ни обкръжение има не само музиканти, но и художници и скулптори.

- Какво друго спонтанно ви предизвиква да извадите цигулката и да свирите?

- Навремето - още като ученик, не знам защо, но исках да свиря в ателие на художник. Да усетя атмосферата - онова, което е в боите, във въздуха, в нюансите. Всичко това се случи години по-късно, но поне беше продължително. Светлин Русев ми даде ключа от ателието си и ми каза, че мога да свиря в него, когато поискам. А когато го направих, се оказа, че дори е имало публика на улицата. В определени моменти чувах аплодисменти. Но когато самият аз се готвя за това, което предстои, не обичам да ме смущават.

- Мечтаете ли да свирите на Антарктида - от всички континенти само там не сте?

- Не. Просто не обичам студа.

Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com