Понеделник,

Голата и неприкрита истина за Македония

От: Проф. Николай Овчаров -
A
A
A

От месеци алармирам, че е много важно българската страна да представя по-добре пред света своята позиция по отношение на спора със Северна Македония. И това трябва да става не с декларации на политически лидери, а с изнасяне на неоспорими факти от учените – историци и филолози. Само те са в състояние да парират иначе гласовитата пропаганда на македонизма, пуснала пипала дори в някои български медии.

Ето защо настоявам пред българското правителство час по-скоро да бъде организирана кампания в чужбина – най-вече в страните от ЕС, САЩ и Великобритания, чрез която да представим неоспоримите доказателства за българския произход на днешния народ в Северна Македония. В следващите редове ще сумирам някои от главните аргументи, върху които трябва да стъпи българската позиция:

По отношение на Средновековието аз отдавна съм дал основните факти, извлечени от историческите източници:

  • Битолския надпис на цар Иван Владислав (1015–1018). В него този владетел е представен като „български самодържец“, който „беше българин родом, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен“. Самият надпис пък съобщава, че през 1015 г. владетелят е изградил битолската крепост „за убежище и за спасение, и за живота на българите“.
  • Войската на византийския император Василий II Българоубиец (986 – 1025) по време на десетилетните войни между България и империята е квалифицирана като „гръцка“. Явно средновековните българи са възприемали не само себе си като етническа общност, но дори и византийските си противници, оставайки индиферентни към претенциите на последните за универсализма на „ромейското“ им наследство. Ето защо императорът е Българоубиец, а не Македоноубиец.

Средновековните извори дават още безпрекословни примери за българския род, чието съществуване не буди съмнение в тогавашна Европа. Така например в съставения през XIII–XIV в. Борилов синодик:се обявява „Вечна памет на цар Йоан Асен – Белгун, който освободи от гръцко робство българския род.” Отново там ясно се казва, че св. Кирил „преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род“. А в ръкопис от края на ХІV в 

  • (съхраняван между другото в библиотеката на охридската църква „Св. Богородица“) се отправя гореща молитва към националния ни светец св. Иван Рилски да се „моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сънародници – еднородния ти български народ“.

Етническата принадлежност на хората край Вардар през Средновековието и отбелязана от самите византийци. В своето „Житие” на св. Климент Охридски, ромейският охридски архиепископ Теофилакт (1084-1107), определя езика на своето паство като „български” и го обвързва с конкретна етническа група.

В свое писмо същият Теофилакт Охридски се оплаква на видинския митрополит, че нападенията на куманите в епархията на последния са нищо в сравнение с интригите на „охридските българи”. А в документ от канцеларията на император Андроник I Комнин (1183-1185) 

се съобщава, че в планината Кожух, на границата между днешна Гърция и Северна Македония, кумани съжителстват с „влашки пастири и българи”.

А ето и пример от ХІV в. След опустошаването на Балканите от османците мнозина са отведени в робство. Запазен е опис на венецианския нотариус на остров Крит Маноле Брешиано за периода 1381–1383, където фигурират данни за продажба и освобождаване на роби. В него четем за мнозина, които произхождат от градове на територията на днешна Северна Македония, които са „от рода на българите“.

Често опонентите ни казват – стига сте наблягали на това Средновековие – тогава няма национални държави. Ето защо ще се прехвърлим в ХІХ в., когато именно се създават националните държави.

Тук ще се позова на фундаменталните изследвания на корифея на българската историческа наука Йордан Иванов, пребродил надлъж и нашир македонските области в периода 1905-1913 г. Тогава той открива хиляди нови писмени паметници, много от които са унищожени по-късно при сръбската и гръцката окупация на тези райони. Тяхната автентичност е безспорна и е призната дори от „скопските историчари”.

Именно Йордан Иванов е този, който пръв дава факсимилета на началните страници на първите печатни книги, издадени от хора от днешна Северна Македония между 1814 и 1819 г. Става дума за Йоаким Кърчовски (1750-1820) и Кирил Пейчинович (1771-1845), които за тази част от българските земи са нещо като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански за останалата им част.

Дори македонските историци признават, че те: „претставуваат првата генерација писатели на современата македонска книжевност.”, а Йоаким Кърчовски е „првиот македонски просветител”. И по-нататък: „Книгите од овие двајца писатели, напишани на народен јазик, биле примени од народот со задоволство бидејќи ги разбирал и читал.”

Но какъв е този език, на който хората от македонските области четат със „задоволство”. Днешните северномакедонски историчари пишат, че единият използва „кратовски говор”, а другият – „тетовско наречие”. Но всъщност те са написали сами на какъв език са книгите им на техните първи страници. Йоаким Кърчовски отбелязва, че писанията му са на „болгарский язик”, а Кирил Пейчинович пише, че работи на „препростейши български език“, за да могат да го разбират всички.

Всички възрожденци от македонските области отбелязват ясно, че са българи и пишат на български език. Класически е примерът с братя Димитър и Константин Миладинови от Струга, на които дължим събирането на народните песни от тези краища. Няма как и македонските историци да не ги признават за най-големите фолклористи за времето си. Но самите те отбелязват на първата страница от издадената си през 1861 г. в Загреб книга „Български народни песни”.

Но какви са се чувствали обикновените хора в македонските градове? Йордан Иванов дава отговор и на този въпрос, откривайки десетки печати на различни сдружения и занаятчийски еснафи от ХІХ в. „Откакто, след Хати-шерифа (1839 г.) и Хати-хумаюна (1856 г.) (султански законодателни фермани – Н. О.), турската държава взе да търпи – пише ученият, - щото нейните поданици да могат да изявяват народността си открито, едноплеменните етнографски сдружения се осмеляваха да посочват явно народностната си принадлежност и върху своите печати. Гръцко-българската църковна борба и отпорът на българите засилиха у българите още повече тоя навик.

Българските църкви, монастири, църковни общини и еснафи в Македония захванаха да се именуват „български” и на своите печати. Това говори за събуждането и закрепването на националното чувство у македонските българи.”

А ето и някои печати на български общини и читалища:

            Блъгарска цръковна община в Солун.

            Печатъ на Щипското общонародно блъгарско духовно правление, 1969.

            Паланечка българска черковна община, 1869. (Крива Паланка – Н. О.)

            Воденска българска община, 1870. (Воден, дн. Едеса в Гърция).

            Воденска българска църковна община, 1870.

            Българско читалище в Воденъ, 1870.

            Ваташа булгарцка црковна опщина 1884 г. (Ваташа, дн. В Гърция – Н. О.).

В голямото си изследване Йордан Иванов публикува и прочутия „Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония” от 20 май 1878 г. Това е протестно обръщение на македонските българи към Великите сили с искане за прилагане на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към новосъздадената българска държава. В този апел слагат подписите си представителите на 21 български общини и просветно-културни дружества от всички краища на Македония. Срещу тях са отпечатаните с мастило печати на съответните организации. На повечето съзнателно е отбелязана националната идентичност на притежателите им:

Печатъ на Скопското българско общество, 1870; Печатъ на Прилепската българска община; Печатъ на българската община въ Битоля, 1870; Печатъ на Неготинската българска община, 1871; Печатъ на Гевгелийската българска община, 1871; Печатъ на Кукушката българска община; Печатъ на Солунската българска община; Печатъ на Тетовската българска община, 1869; Печатъ на Кумановската църковна община, 1870; Печатъ на Неврокопската българска община; Печатъ на Щипската българска община, Кюстендилска епархия; Печатъ на Сярската българска църковна община; Печатъ на Драмската българска църковна община.

Ето това е голата и неприкрита истина за демографската картина в Македония и през ХІХ в. Някой ще попита защо трябва да се връщаме толкова назад, а да не гледаме в бъдещето. Защото ако от нашите съседи не бъдат признати тези неопровержими факти, при влизането на Република Македония в Европейския съюз по начина, за който настояват те, ние ще бъдем изправени пред тежки проблеми. И тук не става дума само за някакви мухлясали исторически спорове.

Затворим ли си очите за т. нар. „македонски език”, после в Брюксел и Страсбург бъдещите северномакедонски евродепутати ще ни цитират всеки ден своето „научно величие”

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички