Амелия Едуардс прави първия академичен курс по египтология в Лондонския университет
Кайро, 1874 г. Слънцето над делтата на Нил се издига без пощада, хвърляйки сребристи отблясъци върху ленивите води на реката. Конвой от дахабиета – египетски речни лодки с широки платна – криволичи между разпръснатите зелени острови. От едната лодка, почти като насън, една жена наблюдава брега с лице, в което се чете нещо повече от туристическо очарование. Писателка, художничка, самоука интелектуалка, самата тя още не знаеше, че този ден ще промени не само собствения й живот – а и бъдещето на една цяла наука. Амелия Едуардс…
Днес тя е позната сред историците като една от най-влиятелните фигури в модерната египтология. Постиженията й не са само академични – те са граждански, политически и дори морални. Тя не само разказва за Египет, тя се бори за неговото опазване. Не просто вдъхновява учени, а създава институции. Стъпва в свят, доминиран от мъже и успява да го прекрои, като оставя след себе си врата, отворена за поколения жени след нея.
Но преди всичко това да се случи, тя е просто наблюдател. Докато корабът й минава покрай Луксор и Карнак, Амелия Едуардс записва: „Гробниците са изравнени със земята. Надписите – издрани с пирони от ръцете на скучаещи англичани. Историята се разпада под слънцето, а ние сме тук само заради гледката.“
От перо към пергамент
Родена през 1831 година в Лондон в заможно, но живеещо строго викторианско семейство, Амелия Едуардс расте в свят, който не вярва, че жените имат право на повече от добро възпитание и ранен брак. Тя обаче не се подчинява на традицията. На 14 г. публикува първия си разказ, на 19 г. – роман. На 23 започва да пише за престижни списания. Романът й „Историята на Барбара (Barbara’s History) от 1864 г. е толкова популярен, че я утвърждава като една от водещите авторки на онова време. Едновременно с това Амелия развива кариера като илюстратор и журналист – талант, който ще се окаже безценен по-късно, когато ще трябва да убеди обществото да се посвети на опазването на древния свят.
Това, което я отличава от други писателки на епохата, е неудържимата й жажда за знания и за свобода. Без съпруг, без зависимост от мъжки опека, тя пътува из Италия и Франция, изкачва Алпите. Но това, което търси, не е просто нов пейзаж – тя търси мисия. И я намира в Египет.
Пътешествието, променило една съдба
През зимата на 1873–1874 г. Амелия предприема пътуване нагоре по течението на Нил, заедно с приятелката си Люси Бетън. Изминават повече от 1000 мили – от Кайро до Абу Симбел. Това пътешествие, осъществено в духа на онова, което днес бихме нарекли „културен туризъм“, се превръща в откровение. Там сред руините Едуардс открива не просто останките на минало величие, но и признаци на безразличие, алчност и разрушение.
Записва в книгите си как европейски пътешественици изстъргват барелефи от стените на гробници, как бедни местни ги продават за няколко пиастри, как османската администрация не полага усилия за защита на археологическите обекти. Това не е романтичното лице на Ориента, с което викторианска Англия е свикнала, това е истинска културна катастрофа. И Амелия разбира, че ако нещо не бъде сторено, цивилизацията на древен Египет ще бъде изгубена завинаги.
“Хиляда мили по Нил” - книга със съвест
След завръщането си в Англия тя не просто разказва преживяното. Документира го с научна прецизност, с литературен талант и с морална настойчивост. През 1877 г. излиза книгата й „Хиляда мили по Нил“ (A Thousand Miles Up the Nile) - произведение, което съчетава пътепис, културна критика и призив за опазване на културното наследство. Книгата предизвиква сензация. За първи път обществеността разбира, че Египет не е само познатото място за почивка – там се губи историята на човечеството.
Именно тази книга полага основите на всичко, което Амелия ще направи след това. В произведението тя не просто описва храмове и фараони – тя изразява дълбоко огорчение от съвременниците си. И именно това огорчение се превръща в двигател на бъдещите й действия.
Началото на битката
Окуражена от успеха на книгата си и притеснена от продължаващите разрушения, Амелия решава, че не може да остане просто наблюдател. През 1882 г., заедно с Реджиналд Стюарт Пол от Британския музей, тя създава Египетски изследователски фонд (Egypt Exploration Fund) – организация, чиято цел е да финансира научни археологически разкопки и да защитава египетското наследство от унищожение. Това е момент на пълна трансформация за Едуардс – от писател към активист, от романист към организатор.
Но това не е просто научна инициатива. Това е и политическо послание - знанието принадлежи на всички, а отговорността за неговото съхранение – на цивилизованото човечество. Египетският изследователски фонд не само организира експедиции, той публикува резултатите си, финансира студенти, изпраща експерти в чужбина. Амелия става неговият двигател – пише писма, устройва лекции, набира средства. Тя не се задоволява с това да бъде лице на каузата – тя е нейният гръбнак.
Университетът, който не допуска жени
Във време, когато жените нямат право да учат в повечето университети, Амелия Едуардс постига нещо немислимо - през 1892 г. тя става движещата сила зад създаването на първия академичен курс по египтология в Университета на Лондон (тогава наричан University College London). По нейна инициатива и със средства от завещанието й след смъртта й през същата година катедрата е основана, а първи преподавател става небезизвестният Уилям Флиндърс Питри. Тя не доживява да види началото на смелото ново начинание, но нейното влияние е толкова отчетливо, че Университетът на Лондон я обявява за символичен основател на програмата.
Историкът Джейсън Томпсън казва по-късно: „Без Амелия Едуардс египтологията във Великобритания щеше да остане хоби за богатите, а не академична дисциплина.“
Жена сред мъже, авторитет сред академици
Няма да е никакво преувеличение, ако се каже колко рядко срещано е било за викторианска жена да получи признание в научните среди. Амелия не е била археолог с инструменти, тя не е провеждала разкопки лично – но тя е изградила терена, върху който други ще донесат славата на египтологията. Тя създава институционалната рамка, в която бъдещи египтолози, включително множество жени, ще стъпят и ще изградят кариера.
Нейната борба не е само за Египет. Тя е и за правото на жените да бъдат част от науката, част от историята, част от бъдещето. В писмо до приятелка тя пише: „Светът ще научи, че има и други археолози, освен мъже с бради и дипломи. Аз нямам нито едното, нито другото. Но имам памет, зрение и съвест.“
Световноизвестната днешна британската египтоложка Джоан Флетчър отбелязва: „Амелия Едуардс не е просто майка на египтологията – тя е нейното сърце, нейният морален компас.“
Заветът, който остава завинаги
Когато Амелия Едуардс умира през 1892 г., тя оставя не само спомени – оставя активи, идеи, институции. Завещава голяма част от имуществото си на Египетския изследователски фонд и на Университета на Лондон. По нейно настояване фондът продължава да финансира археологически мисии в Египет, но също така и публикации, отворени към широката публика. През 1893 година фондацията вече има над 3000 дарители – от благородници до библиотекари.
Книгите й, особено „Фараони, феласи и изследователи“ (Pharaohs, Fellahs and Explorers) и „Хиляда мили по Нил“ продължават да се преиздават, а илюстрациите й се използват в учебници чак до средата на миналия век. Но по-важен от наследството на хартия остава нейният принос към една кауза - опазването на културната памет. Флиндърс Питри я нарича „жената, която изкопа умовете на хората, за да може ние да изкопаем историята“.
Ефектът Едуардс – жените след нея
След нейната смърт археологията вече не е същата. Жени като Мариет Бенедит, Мери Чъб, Маргарет Мъри и по-късно Джоан Флетчър и Карълайн Шредър посочват Амелия като вдъхновение. Не само защото е била талантлива, а защото е създала път, по който те могат да вървят. Историчката Карън Ексел твърди: „Ако египтологията е пирамида, то Амелия Едуардс е нейният фундамент.“
През 2023 г. Британският музей открива изложба „Амелия Едуардс: Жената, която спаси Египет“, в която нейните дневници, картини и писма са изложени за първи път на едно място. Там, до реликвите от 3000 години преди новата ера, стои мастилница от ХІХ в. – свидетелство за едно сърце, което е туптяло не по-слабо от това на истинските фараони.
Наричат я Кралицата
„Кралицата на Нил“ – така започват да я наричат още приживе. Не по присъдена й титла, а заради властта, която упражнява – власт на идеи, каузи и съвест. В свят, където повечето мъже търсят слава, тя търси опазване. В епоха, когато културите се разглеждат като източник на артефакти, тя вижда в тях живи светове.
Днес египтологията е академична дисциплина, археологията е научна област, жените участват наравно във всички проучвания. Всичко това е възможно, защото преди тях я е имало Амелия Едуардс - кралица без трон, революционер без армия, учен без диплома. Но преди всичко – жена, която отказва да бъде само турист в историята…
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
