Укрепването на капацитета на местната власт е ключов фактор за развитието на обществото ни, казва доц. Офелия Кънева, член на Икономическия и социален съвет , д-р по управление на образованието, социолог и общественик
- Доц. Кънева, как поддържате дългосрочна дисциплина в различните Ви професионални полета?
- Успях през годините да се обградя с хора, които са за пример в обществото – отговорни, добри, високоинтелигентни и креативни. Те ме задължават всеки ден да се старая да бъда по-добра своя версия. Може би ми помага и възрастта, защото аз съм от поколението, за което дисциплината е добродетел. Но част от факторите за успех са и високата отговорност към хората, с които съм ангажирана – към техните дела и възможности. Разбира се, имам и своите малки бягства: откакто открих културата на Далечния изток, признавам, че Азия е мой пристан за интелектуална и делова устойчивост. Там работещият човек е уважаван, независимо какъв труд полага и в какво материално състояние се представя – неработещият не е уважаван.
А различните професионални полета са само привидно различни стартови точки към една и съща цел – личностно развитие и от там - обществено. Така, сменяйки гледната точка, аз освежавам погледа и силите си и катализирам вложените ресурси в постижения.
- Кой момент или определи Вашия избор да посветите професионалната си енергия на обществената подкрепа?
- За мен е важно всяко вложено усилие да води след себе си добавена стойност. И си дадох сметка, още като ученичка, че моите усилия в икономиката няма да добавят толкова стойност в икономическия свят, колкото в хуманитарния. Ние вече бяхме създали първия ученически парламент с моите приятели в ПГИ – Сливен и вярвахме, че светът ни принадлежи. Икономиката не ни беше достатъчна. Прагматичният ми подход много ми помага и до ден днешен да извеждам по-високи резултати от сравними на моите партньори в сектора усилия. Така, че може да се каже, че съм търсила, като всеки млад човек, една по-атрактивна парадигма за развитие в младите си години и съм я намерила в обществените дейности. Май съм била права.
- Какво ви мотивира да продължавате да работите в обществена подкрепа, когато реалните резултати изискват години?
- Наистина общественото признание към подпомагащите професии не се усеща ярко, често липсва или е спестено. Авторитетът на професионалистите в хуманните професии е пренебрегван и категорично снижен в очите на хората. Дадох си сметка за това едва тази година, когато видях как се отразиха моите награди на екипа ми. Те преобразиха като мощен мотивационен двигател всеки колега. Признанията ми за Жена на годината, Лауреат на „Доброто в действие“ – наградата за обществен принос, отличаването ми за принос в баскетбола на колички – всичко това озари екипите ми и незабавно подобри качеството на работа. В такива моменти си даваш сметка, че твоята мотивация зависи от мотивацията на екипа ти. А тяхната – от твоите успехи. Това е омагьосан кръг с добра магия – прави чудеса с хората, всеки ден.
А за времето, което постоянно ни изпреварва и ние все се надбягваме, трябва да се държи по-категорична сметка. В нашата работа сме въвели много индикатори за измерване на успеха, но най-важният ни критерий е да бъдем две стъпки пред очакванията и тогава годините усилия не тежат, защото водят до много трайни резултати.
- Какъв личен принцип Ви води при вземането на трудни професионални решения?
- Старая се да не избирам по-малкото зло, а да залагам на по-голямата възможност. Поглеждането от по-високо на даден казус ми позволява да бъда по-справедлива в обществен и дългосрочен план при налагането на непопулярни решения. И, разбира се, много е важно това да бъде обяснено на достъпен език за всички въвлечени лица, колкото се може, по-ясно.
- Какво научихте за устойчивостта на човека?
- Детето е по-силно от възрастния. Децата са най-силни, най-можещи, най-устойчиви. Те се справят с тежки и множество задачи с лекота, непривична за възрастния. Дори и справящият се възрастен е в затруднения да балансира емоционално и физически, а децата могат. Ние много губим, когато не позволяваме на сетивата си да вземат пример от децата. Техните изразни средства са различни, езикът им е друг, но ние трябва да се научим да го разбираме и това ще ни помогне.
- Какво променя спортът в живота на Вашите състезатели и какви трансформации наблюдавате най-често?
- Спортът не оформя само атлети, а характери. Спортът те учи как да се изправяш след като си паднал и как да се наслаждаваш на победата. Спортът е за всеки, но в спорта не остава всеки. Остават работливите, силните, стараещите се, последователните.
Моите атлети стават все по-добри, шампионският дух е в кръвта им, но едва сега те започват да го осъзнават и да се възползват в личностното си развитие от това.
- Как, според Вас, обществото може да преодолее подценяването на хората с увреждания и да използва реално техния потенциал?
- А кой Ви е обещал, че утре вие няма да сте човек с увреждане? Или аз няма да съм? Кой твърди, че зад токчетата и хубавата рокля няма място за увреждане? Обществото подценява всеки, не само хората с увреждания. Обществото има нужда от силни личности, за да разчупи песимизма си – от примери, от лидери, от воля и характер.
Създавайки възможности за лична реализация на всеки човек, ние помагаме обществото да се трансформира от песимистично към можещо. И тогава няма да говорим за потенциали, а за възможности.
- Кои стигми са най-трудни за преодоляване и какво помага на обществото да промени нагласите си?
- Личните стигми са най-трудни, обществените са далеч по-преодолими. Когато в себе си имаш критики, с които ограничаваш преценката на редица възможности до степен, да не се възползваш от радостите, които те могат да внесат в живота ти, трудно можеш да общуваш пълноценно и в обществен план. Докато обществените настройки са някак гъвкави, особено напоследък, с влиянието на социалните медии – бързо идват и бързо си отиват.
Но зная, че победителите не ги съдят (по Екатерина Велика) – когато се справяш по-добре, е трудно да те стигматизират!
- Книгата Ви „Моите чужди истории" са описани реални съдби, които изискват прецизен баланс между документалност и деликатност. Как се справяхте с моралната дилема да разкажете истинска история, без да нарушите интимността и достойнството на човека?
- Честно, отне ми пет години да събера този кураж. Прехвърлях всяка дума в съзнанието си почти ежедневно, за да съм сигурна, че добрите ми намерения няма да доведат до негативни резултати. Разбира се, смяната на имената и спестяването на населените места е стандартна практика. Но в нашата земя като човешка длан, дори това не е достатъчно. И тук ми помогна да видя ползите от по-високо ниво – необходимостта да се чуят тези разкази, за да бъде разбрана професионалната гилдия, за да бъде разбрана работата в хуманния сектор, за да бъдат повдигнати въпроси, които не следва да са скрити в съвремието ни.
- Кои социални теми ще бъдат най-важни за България през следващите години и какво развитие очаквате?
- За мен темите са две – децата на България и местната власт. Детето е и в културно, и в етническо естество върховна ценност за нас българите. Ние взимаме заеми, за да изучим децата си, да ги подкрепим, да ги насърчим. Редно е това да намери своето отражение и в мащабен обществен план – т.е. икономически, политически, демографски, ценностен. Редно е да чуваме от нашите лидери, че българското дете е най-важно за страната ни и така действията на всички ангажирани лица ще бъдат далеч по-отговорни, проследими и дисциплинирани. Аз, например, от години жадувам за вицепремиер по въпросите на децата.
А когато имаме нужда от подкрепа от обществените власти, е най-удачно те да са до нас – за това вярвам, че укрепването на капацитета на местната власт е ключов фактор за развитието на обществото ни. И колкото по-рано се осъзнае, че на кметовете следва да се съдейства от централната власт, толкова по-бързо резултатите ще стигнат до хората по места.
- Защо предпочитате да работите активно с местни власти и къде виждате най-голям потенциал за устойчиво сътрудничество?
- Местната власт е там, където са хората. Местната власт е мажоритарно избрана – ние избираме личността, името, авторитета, след това партията – така е на местно ниво. И като човек, който подчинява кариерата и усилията си на личностното развитие, аз търся в своето сътрудничество личности, които да застанат до хората и да взимат адекватни решения сега, а не по принцип. За мен ролята на кмета, който и да е той, е да бъде на място и на време до хората.
- След „Моите чужди истории" планирате ли продължение или друга литературна линия, която да развиете?
- Пожелавам си тази книга да бъде първата от поредица. И много ми се иска следващите да са написани от колеги – и от университета, и от гилдията. Колегите имат много да кажат. А такава поредица е истински нужна на обучаемите и на професионалистите. Дори в чуждестранната литература не се откриват подобни сборници с казуси – а ние знаем какви ориентири са те, когато се опитваме да намерим правилния път за себе си и професията си.
Това е единадесетата ми книга, но първата по продажби. Това ме прави по-уверена в изразните ми средства за следващите ми издания.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
