Атомните гъби над Хирошима и Нагасаки спасиха мира
Вчера в цял свята отбелязаха 70 години от окончателния край на Втората световна война. Наистина официалната капитулация на Япония бе подписана на 2 септември с.г. на борда на крайцера "Мисури", но де факто оръдията в Азия млъкват на 15 август (европейско време) през 1945 г. Когато милионите японци за пръв път чуха гласа на своя император Хирохито, който обявява, че войната е загубена и че Япония "трябва да преживее нечовешкото и да изстрада непоносимото".
Как Страната на изгряващото слънце стигна до този крах? Япония е единствената страна в Азия, която успява през ХIХ век да възприеме всички постижения на тогавашната световна цивилизация, без да загуби обаче своята идентичност и суверенитет. И скоро самата тя се превръща в една от Великите сили, които редят световния ред, подчинявайки все нови и нови територии и държави в Далечния изток.
Но като се казва, апетитът идва с яденето. След Първата световна война Япония реши, че е пренебрегната и подобно на Германия поиска "място под слънцето". Въпросът е само накъде. И когато през 1939 г. в Европа започна Втората световна война, в тайния императорски съвет умуват не дали, а накъде. Там от край време спорят две "партии" - тази на сухопътните сили и тази на флота. Първата настоява за удар в Сибир. Втората - за инвазия към топлите морета на Югоизточна Азия, където са нефтът и каучукът, калаят и оловото, жизнено необходими за японската индустрия и на самите въоръжени сили. В крайна сметка надделява флотът. Започва разработката на план с поетично-метеорологичното име "Западен вятър, ясно време". Т.е. ударът на императорската армия ще се стовари върху САЩ и европейските колонии в Далечния изток. На 7 декември 1941 г. 360 японски самолета разгромяват базата на американския тихоокеански флот в Пърл Харбър. Следва истински блицкриг, многократно надминаващ като мащаби успехите на Вермахта в Европа. Само за някакви си два-три месеца са завзели огромните пространства на днешните Виетнам, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мианма (Бирма), Малайзия, Индонезия, Филипините. Пада Сингапур, чиито 80 000 гарнизон се предава почти без бой на едва 30 000 японска армия. На югоизток самураите достигат Нова Гвинея и Соломоновите острови и Австралия - за пръв и последен път в кратката си история - е непосредствено заплашена от външно нашествие. А на югозапад японските войски са достигнали до границата с Индия. Там британската армия със сетни усилия успява да спре нашествениците на Импалския проход.
Но в крайна сметка всичко решават ресурсите. А империята на Изгряващото слънце е бедна откъм суровини и зависи изцяло от доставките от старите и новите си владения. Доставки, все по несигурни поради атаките на съюзническите подводници. И надежда за победа, избледняваща с всеки изминал ден под напора на американската флота и авиация. Както и на фона на все по-неутешителните новини от Европа, където японските съюзници начело с Третия райх също губят битка след битка.
Така се стига до страшните 6 и 9 август на 1945 г. когато Япония трябваше да изпита на гърба си кошмара на атомната бомба, променила завинаги самото понятие за война. И до днес дискусиите по този въпрос - дали са бил нужни тези бомбардировки или не - не спират. Но всички са единодушни, че японският народ плати цената на дългия световен мир, продължаваща вече 70 години. Просто защото атомните гъби над Хирошима и Нагасаки показаха, че той няма алтернатива.
Я самата Япония, преживяла нечовешкото и изстрадала непоносимото, замени самурайския меч с микрочипа, а кодекса "Бушидо" - с индекса "Никей". И днес отново се превърна в световен фактор и търсен и уважаван партньор от всички страни в света.
Свидетелства
Не всички са били готови да умрат за микадо
Камикадзе означава "божествен вятър". Така са се наричали японските пилоти и подводничари смъртници, хвърляли се в самоубийствени атаки срещу американските кораби. В навечерието на 70-годишнината от края на войната в."Гардиън" представя гледната точка на двама над 90-годишни бивши японски ветерани, които би трябвало да са загинали през 1945 година, но капитулацията на страната им ги спасява.
Тези части са създадени към края на 44-та година, когато Япония вече губи войната. Излетели са хиляди такива самолети, загинали са над 3800 военни до края на войната и въпреки спорния им успех наистина са нанесли значителен удар на врага. Пилотите често не са сред опитните, обучението им е изключително кратко, но и оцелели американски военни споделят ужаса си от гледката на връхлитащи и разбиващи се в техния кораб японски самолети.
Въпреки че има 3 възможности, Хисао Хорияма моментално разбира, че ще отиде на сигурна смърт по свое желание. За да служи на своя микадо (император), на своя народ и да умре като герой.
За разлика от него Такехико Ена приема със страх предложението. Вътрешно знаел, че поводи за празник няма, докато поздравявал и приемал поздравления от други като него. И до днес е убеден, че най-важното е да се пази мирът и се противопоставя на японски политици, които се опитват да вкарат страната във война. Счита, че през последните 70 години мирът е най-хубавото, което се е случило на Япония.
Когато император Хирохито обявява капитулацията на Япония на 15 август 1945 година, двамата също по коренно различен начин приемат и личното си спасение от смъртта. Хисао отново чувства като личностен провал това, че няма да излети за последен път. Той лично е видял императора по време на посещението при войниците и е приел това като знак, а сега му е отнета възможността и за героична смърт. Радва се на мира, но скърби за починалите японски военни и изпитва срам, че те са загинали, а той е жив, те са героите, а той е никой пред тях.
Такехико също скърби за жертвите и разрушената си страна, но тя ще бъде изградена отново, а животът продължава и това е най-важното за него.
През май тази година японският град Минами Кюшу поиска да бъдат включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО колекция от документи, свързани с неговата роля на база, откъдето са започвали самоубийствените атаки на камикадзетата.
Кметът на Минами Кюшу и други, свързани с проекта, заявиха, че се надяват, регистрирането на колекцията документи в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО да помогне да се гарантира, че ще останат за бъдещите поколения ужасите и страданията на войната.
Сред експонатите, които Музеят на мира в Чиран се стреми да включи в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, са лентите за глава "хачимаки", изписвани от семейства и приятели, прощални послания и сърцераздирателни писма от летците, малко преди да излетят за последния си полет.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
