Истинската победа не е кой влиза в двореца, а в това кой пише протокола, така че след две поколения да изглежда, че дворецът е сменил стопанина си „по естествен път”
Автор: Д-р Пламен Иванов
Когато чуя думата „инвазия“, аз не мисля първо за танкове. Мисля за кредит (от гръцки: доверие). За печатници. За договорки, които се подписват така, че да изглеждат като „естествено развитие“, а не като операция. И затова, когато през януари 2026 г. светът гледа към Каракас и към американската акция, оправдавана като „правоохранителна“ срещу разпространението на наркотици, аз неизбежно се връщам към Лондон от 1688 г. Към онзи момент, в който един чуждестранен принц влиза в английската столица и излиза от нея вече като законен владетел, а после, по думите на холандския историк Джонатан Израел „дебела стена от затишие“ пада върху случилото се и то „просто бива заличено от аналите на английска история“.
За да разбера 1688-а, аз започвам от мащаба на играча. Обединените провинции не са „малка държава“ (както бихме ги възприели днес), а
финансово-логистична империя
в компактна форма. Амстердам е пазар на доверие: мястото, където търговията, кредитът и морската сила се свързват в един механизъм. Съвременните икономически историци описват как нидерландската република доминира международния капиталов пазар в продължение на десетилетия и как Амстердам функционира като ключов финансов център на XVII век. Ако днес говорим за САЩ като за система, която превръща финанси, съюзи и наратив в геополитическа сила, тогава в европейския свят на XVII век най-близката аналогия е именно тази: Обединените провинции като икономически и финансов хъб, който може да преведе интереса си в международно действие, за да рекалибрира геополитиката в своя полза.
И тук идва нюансът, който искам да бъде чут още в началото: Англия по онова време не е това, което ще стане по-късно. В късния XVII век тя играе по-скоро второстепенна роля в европейската икономика спрямо холандския финансов и търговски мотор. Тя е приблизително такава, каквото Венецуела представлява днес. А именно, второстепенна държава за глобалните вериги на стойност, но остава стратегически магнит. Разликата е в ресурсите. Венецуела предлага суровини и геополитическа позиция; Англия е предлагала нещо по-сложно и по-ценено от елита в Ниската земя – човешки ресурс за военен и административен капацитет, бъдеща данъчна база и флотова инфраструктура чрез „вечните“ английски гори (които впоследствие ще бъдат изкоренени за построяването на могъщия английски флот). И още нещо: преди 1688 г. Англия няма „постоянен“, институционализиран национален дълг в смисъла, който ще се роди след това с основането на частната Банка на Англия. Именно след режима на Вилем Орански и войните му срещу католическа Франция се изгражда модерната финансова архитектура, включително логиката на финансиране на държавата чрез траен публичен дълг и нови институции. Всичко това е по нидерландския модел.
И все пак, 1688 г. не пада от небето. Аз я виждам като успешния финал на поредица провалени или недовършени опити за насилствено пренареждане на английската власт и институции. През 1683 г. се говори за заговор за убийство и/или въстание срещу Чарлз II и наследника му, бъдещия крал Джеймс II, тогавашен херцог на Йорк, през т.нар. Rye House Plot. През 1685 г. идва Монмътското въстание – опит да бъде свален вече Джеймс II, който завършва с поражение и кървава разправа срещу конспираторите-атентатори и техни приближени. Много от тях бягат в Ниската земя, и се връщат с корабите на Вилем Орански, както ще видим по-надолу.
Тези епизоди са важни за мен не като хроника, а като сигнал:
обществото и елитът вече са разслоени, легитимността е спорна
а идеята за „смяна“ на монарха е минала през въображението на високопоставени хора достатъчно пъти, за да престане да бъде немислима. Успехът идва, когато вътрешният разлом срещне външна организация, която има ресурса и дисциплината да го експлоатира.
Точно така изглежда подготовката за 1688-а в моята нова книга Дълг, Дизайн и Неравенство (на английски: Debt, Design and Disparity), не като импулсивен поход, а като внимателно финансирана и прикрита операция. Подготовката се извършва „в най-голяма тайна“, до степен, че само тесен кръг доверени съветници на Вилем, включително сефардските му банкери, които кредитират военната машина, са наясно с обхвата на предстоящата операция.
Цената е колосална. Най-видният холандски историк Джонатан Израел я оценява за над седем милиона гулдена за армия и флот, а само амстердамските бюргери отпускат четири милиона гулдена за разширяване на флота. Това е еквивалентът на стотици милиони долари в днешни пари.
С тях се набират хугенотски войници и наемници от различни места, включително и цветнокожи хора от колониите, за да бъде „окомплектована“ военната сила и мощ. Дори прикритието е част от дизайна. Мащабната подготовка се представя като кампания срещу алжирски корсари, за да се отклони вниманието от истинската цел. Това е класически ход. Когато строиш инструмента на интервенцията, ти едновременно строиш и легендата за него.
А после идва втората половина на операцията: разказът за обществото. Британският историк Лиза Джардин пише, че пропагандната офанзива на нахлуващия Вилем Орански е започната и „изпипана“ още преди флотът да напусне холандските пристанища. Текстът-оправдание е „изпипан и редактиран с невероятна внимателност“ и е „съвестно изпратен за принтиране и разпространение“ предварително не само в Англия през печатницата на Оншам Чърчил, но и в континентална Европа, за да се оправдае общественото мнение за защитата на репресираната английска нация от Стюардите.
Това е моментът, в който аз спирам да гледам на 1688-а като на „героична“ или „конституционна“ революция и започвам да я виждам като сливане на логистика и комуникация.
Военната сила прави възможното. Наративът прави допустимото
Формално Вилем Орански идва „по покана“ на английски опозиционери, но на практика това е военна експедиция в гигантски мащаб. Флот от стотици кораби, често оценяван на около 460, с десетки хиляди души на борда и отделни компоненти за коне, артилерия, снабдяване. За сравнение, Испанската армада от 1588 г., героично победена от адмирал Нелсон при Трафалгар и възпята в английският фолклор, е „едва“ от около 130 кораба. Дори ако не спорим за точните съотношения, внушението е ясно: англичаните преживяват най-голямото „влизане“ в техни води от векове, мащаб, който би трябвало да бъде невъзможен за проспиване.
И все пак, проспива се. Не като факт на физическо „невиждане“, а като факт на оперативно недопускане на сблъсък. Самият преход през Ламанша е описан от съвременници на случващото се така, че звучи почти като кинематографичен парад на сила: формация „25 кораба дълбока“, войници на палубите, салюти, знамена, музика. Демонстрация не само за противника, а и за публиката по бреговете, но и в други краища на света, показвайки смелостта, дързостта, и прецизността на операцията на тогавашният хегемон на международната сцена.
И точно там се появява онова оправдание, което остава удобно столетия наред: „неблагоприятни ветрове и приливи“. Английският флот на практика не успява да я пресече; същият вятър, който носи холандците надолу по Канала, държи английските сили в неефективна позиция в река Темза под заострения поглед на адмирали, сред които и Джордж Чърчил. Това е моят ключов мост към днешния език на политиката: когато една държава „не успее“ да реагира на нещо колосално, почти винаги има природно, процедурно или техническо обяснение. Ветрове. Протоколи. Грешни координати. „Не получихме навреме информация“. Този жанр на оправданието е древен.
Вилем Орански
Втората фаза на инвазията е стъпването на английския бряг. Тук динамиката е по-скоро психологическа, отколкото военна: Вилем избира място за десанта близо до Борнемут, което му осигурява време да разтовари хора, коне и артилерия и да подреди темпото на кампанията. Флотилията разгръща силата си на брега пред погледа на Ричард Дюк, а след това армията поема към Уестминстър. Вилем Орански не напредва към Лондон като завоевател, който търси решителна битка, а като
стратег, който чака властовата система да се разклати отвътре
и да се сгъне сама под тежестта на неизбежното.
Английският крал Джеймс II реагира като човек, който усеща, че губи терена под краката си: бърза със своята армия към Солсбъри, за да пресече похода на инвазията, но дефекциите започват да режат нервната система на властта. Генерал-командир на неговата армия е Джон Чърчил (бъдещия херцог на Марлборо), и заедно с принц Джордж, неочаквано дезертират през нощта. Маршал Шомберг, генерал-командира на инвазионната армия, по-късно отбелязва, че това е първият случай, за който е чувал за лейтенант-генерал, който е напуснал цветовете си и изоставил краля си. Дезертьорството тук не е морална категория, а индикатор: елитът вече калкулира кой ще подписва заповедите утре.
В Уайтхол драмата се сгъстява. Джеймс се връща, но открива, че дъщеря му Анна е избягала. Как? С помощта на Джордж Лондон, градинар на епископ Комптън, един от подписалите първоначална покана към Вилем. После идва първият опит за бягство на Джеймс II, преоблечен като обикновен човек. Но е разкрит във Фавършам, точно преди да се качи на лодка за Франция, и е върнат в Уестминстър – само ден преди зетят му да влезе в столицата.
Вилем е „силно неудовлетворен“ от това, че Джеймс е върнат. И тогава, в навечерието на Коледа 1688 г., идва хладната, техническа част: той нарежда на своя отряд, кръстен от историка Матю Глозие „Лъвовете на Юда“, изпровождането на английския крал до лодка и изпращането му към Франция и под защитата на Луи XIV – основния противник на протестанството. Така Вилем изпраща охраната си „в единадесет през нощта“ да заеме постовете в Уайтхол, без да уведомява английският крал. Джеймс, помнейки съдбата на баща си Чарлз I „в холандски ръце“, се подчинява и напуска. А какви са тези холандски ръце? Поради липсата на правна рамка, под която английският крал да бъде съден в местното законодателство, той бива изправен пред холандски съдия и базирайки се на стара правна рамка, бива осъден на обезглавяване.
Ето защо това е решаващо за инвазионната кампания на Вилем: излизането на Джеймс позволява по-късно да се твърди, че тронът е „освободен“ и така да се прекъсне социалният договор между краля и неговия народ. Ето я формулата - не „сваляне“, а „самооттегляне“; не „узурпация“, а „възстановяване“; не „инвазия“, а „спасяване“.
В Лондон, разбира се, никой не е невинен наблюдател
Корпорацията на Ситито (не „Лондон“ като метрополис, а институционалното „Сити“) посреща Вилем и търгува лоялност срещу възстановяване на права и харти. И тук аз добавям кратък, но важен мост към нашето време: колумнистът Джордж Монбиот напомня, че Ситито исторически има особен статут и собствен постоянен парламентски „пазител на интереса“ — т.нар. Remembrancer — който присъства в Камарата, за да следи законодателството да не накърнява привилегиите на тази специална категория територия. Формално това става по установена процедура и с разрешение, но политическият смисъл е ясен: финансовото ядро на държавата се държи като отделен организъм и умее да преговаря с всеки режим. Не само да запази привилегиите си, но и да ги разшири, което е тема на отделен анализ.
А после идва финалният натиск в геополитическата игра на тронове – най-важният, защото превежда факта на окупацията в езика на легитимността. Намерението е недвусмислено: Вилем цели да стане крал на Англия, легитимиран от парламента, чрез приложена военна мощ и натиск върху местните решаващи фактори, с намерение да въвлече страната във война срещу католическа Франция. За парламента се представя „ограничен“ набор от опции. Всички са обковани в рамки, в които Вилем е владетел „под една или друга форма“; аргументите да се замени легитимният крал са разработени предварително, включително в ума на Лок и на уигския кръг. Дори заплахата да отплава и да остави страната на ръба на нова гражданска война се явява инструмент за натиск. Така се стига до инсталирането му като коронован съвладетел с неговата съпруга кралица Мери, дъщеря на прокудения Джеймс II.
И тогава, след като прахът пада, започва третата операция – операцията по паметта. Джонатан Израел описва как още от ранния XVIII век върху холандската окупация на Лондон 1688–90 „се спуска дебела стена на мълчание“, а цялата работа по инвазия и окупация, където инсталирането на нов крал буквално под дулото на холандски офицери, просто е изтрита от историческата памет на нацията. Повечето англичани и до днес не знаят за тази успешна операция и подмяна на управлението начело на държавата. Цената на тази историческа амнезия е политическа слепота: когато обществото не назовава външната роля, то губи способността да разпознава същия механизъм, когато се повтори било то и в други части на света. А така оставя бъдещите решения в ръцете на тези, които контролират разказа.
Аз обаче не мога да не върна поглед към онези „ветрове“, защото именно там виждам как
природното алиби се превръща в политическа валута
В годините след 1688 г. двамата Чърчили, Джон и Джордж, излизат не като хора, които „са рискували твърде много“, а като хора, за които вятърът е задухал в правилната посока. Джон е възнаграден с титли и постове от новия режим. А Джордж Чърчил, един от ранните офицери, които се ориентират към Вилем, се изкачва във флотската йерархия и се появява и в ранната капиталова архитектура на режима: сред първите акционери след основаването на частната Банка на Англия през 1694 г. Това не е дребна подробност. Това е модел: политическата лоялност се осребрява не само в чинове, а и в участие в механизма, който финансира държавата и войните ѝ.
А ако някой каже, че това са „само акции“, аз посочвам символа, който става камък: дворцовият комплекс Бленъм, построен като национален подарък за Джон Чърчил, херцога на Марлборо, след победите му срещу Франция и други континентални врагове на новият режим. Този дворцов палат по-късно родното място на великият пълководец и държавник Уинстън Чърчил, който има интерес в запазването на институционалното статукво, когато то бива атакувано от нацистка Германия.
Аз не твърдя, че Бленъм е „платен“ директно за 1688-а. Твърдя нещо по-остро, че когато веднъж си от правилната страна на смяната на режима, пътят към награди било то символни и / или материални се отваря по начин, който историята обича да разказва като „заслуги“, а реалността често може да е в защита.
С тази рамка аз гледам към Венецуела през януари 2026 г.. Там също има „ден на удара“, но има и години на натрупване. Още през 2017 г. администрацията на САЩ налага значими финансови санкции чрез Executive Order 13808, които ограничават достъпа на венецуелските държавни структури до финансиране и вторични канали. През 2019 г. идва и Executive Order 13884, който блокира имущество на правителството на Венецуела под юрисдикцията на САЩ и разширява инструмента за икономически натиск. Същата година Вашингтон официално признава Хуан Гуайдо за „временен президент“, като рамкира кризата не само като спор за управление, а като
спор за самата валидност на властта и за това кой има правото да подписва от името на държавата
Това бе надградено съвсем наскоро, когато норвежкият Нобелов комитет присъди Нобеловата награда за мир за 2025 г. на венецуелската опозиционна лидерка Мария Корина Мачадо. Това даде на опозицията не просто символ, а международен печат за морална легитимност. В такава рамка признанието на алтернативни центрове на власт започва да изглежда като ‘защита на демокрацията’, а не като външна намеса, защото легитимността вече е предварително разказана и „удостоверена“.
Това е фонът, върху който 2026 г. не изглежда като „изненада“, а като момент, в който натрупаните инструменти се активират едновременно. По данни на Ройтерс, САЩ провеждат операция в Каракас, при която президентът Николас Мадуро е заловен и отведен в Ню Йорк, за да се яви по обвинения, които администрацията представя като основа да рамкира акцията като правоохранителна, а не като война. Те описват и мащаба на подготовката като „месеци планиране“, включително на ниво Пентагон и ЦРУ, с участие на множество военни самолети и специални сили, както и момента на предаването на Мадуро и съпругата му в ръцете на САЩ. В същите дни Швейцария обявява замразяване на активи, свързани с Мадуро и приближени, като изрично се позовава на ситуацията след ареста му. На международната сцена спорът не е само политически, а и юридически. Ройтерс публикува обяснителен материал за това дали залавянето е законно, а на заседание на Съвета за сигурност на ООН вълната от реакции включва тежки формулировки, включително твърдения за нарушение на суверенитет, международно право, а и световната международна политика.
Вътре в самата Венецуела реакцията изглежда като огледален образ на страха от „вътрешни предатели“, които винаги следват външна интервенция. Международните агенции съобщават за указ, който задължава полицията да издирва и арестува всеки, участвал или подпомогнал „американската атака“, и за обявено извънредно положение. Сравнение с историческото ехо от политическите действия на последните крале Стюарди в сянката на атентатите срещу тях е неизбежно.
Това е втората фаза на всяка такава криза: когато външният удар пренарежда върха, вътрешната репресивна енергия се насочва към „колаборационисти“. Те могат да са реални или удобно конструирани (поради несигурността на кой е предал „кръга на доверие“), за да се възстанови контролът над улицата и над администрацията. Това би трябвало да върне доверието, или с други думи кредита, към държавният апарат в състояние на институционален вакуум.
Но това, което наистина свързва Каракас 2026 с Лондон 1688 в моите очи, не е самата сила, а
дизайнът на легитимността
През 1688-а Вилем има нужда Джеймс да изчезне така, че тронът да изглежда празен. Във Венецуела, години по-рано, САЩ експериментират с подобна логика на „вакантност“ чрез признаване на паралелен център на власт и чрез твърдение, че легитимността е преминала другаде. Разликата е в институционалния костюм, не в скелета. През XVII век това е тронът и парламентът. През XXI век това са признания, санкционни режими, обвинителни актове, Нобелова награда, извънредни правни конструкции и публични твърдения, че операцията е „не война“, а „правоприлагане“. Резултатът е идентичен: тронът е празен.
И тук аз се връщам към най-опасната част: разказът след събитието. В момента, в който наративът се установи – „операция по правосъдие“, „възстановяване на реда“, „край на диктатурата“ – следва рискът от повторение на онова, което Израел описва за Англия. А именно, да се изгради памет, в която чуждата ръка избледнява, а събитието се превръща във „вътрешно освобождение“. Защо това работи? Защото документите, които оцеляват и циркулират, имат силата да диктуват ретроспективния прочит от историците в бъдещи епохи. Те са „материята“, от която се прави наративната история, а оттам влиза (ако изобщо стигне) в учебниците по история и общонационалната памет. Когато печатницата или екранът говорят по-рано и по-силно от фактите на терена, амнезията не е случайна. Тя е продукт.
Затова аз нарочно изговарям 1688-а като инвазия, а не като легенда. Не за да отнема от сложността ѝ, а за да я върна в реалността на подготовката: седем милиона гулдена, четири милиона от Амстердам, тайни кредити, прикрития, наемници, печатници, предварително написани оправдания, а после – военна операция, навлизане в суверенна държава, и най-вече внимателно режисирано „вакантно“ място на властта. И когато изговарям Каракас 2026, аз го изговарям не като внезапен взрив, а като резултат от дълга геополитическа архитектура: санкции, дипломатическо признаване, правни рамки, години информационна война, и накрая – удар, който по данни на Ройтерс е бил планиран месеци и е представен с езика на закона.
В този смисъл паралелът ми е прост и неудобен. Историята рядко се променя „отведнъж“. Историята се подготвя, финансира, репетира и разказва предварително. А когато най-накрая се случи, истинската победа не е в това кой влиза в двореца. Истинската победа е в това кой пише протокола така, че след две поколения да изглежда, че дворецът просто е сменил стопанина си „по естествен път“.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
