Световният шампион по вдигане на тежести Карлос Насар разкри, че зад най-успешния български талант от последното десетилетие стои труден избор - чужди милиони или българския химн. Офертите да смени гражданството си стигали до два милиона долара годишно, но нито една не успяла да го съблазни.
„Аз съм българин. Няма да слушам друг химн за никакви пари“, заявява той категорично. И точно това негово решение, взето без колебание, прави историята му още по-ценна.
Родната система срещу шампиона
Вместо подкрепа родната система често го поставя под напрежение. Насар признава, че Българската федерация по вдигане на тежести му създава повече пречки, отколкото спокойствие: „Вместо спокойствие получавам само неприятности. В договорите имаше хиляди глоби. От думите на Стефан Ботев зависи дали ще остана в България.“
За 20-годишния шампион това не е просто спортна битка, това е борба за достойнство.
Детството - коренът на силата
Ако някой мисли, че желязната му психика е даденост, Насар разказва точно обратното. „Истинският Карлос Насар се роди в голямо неразбирателство между родители. Наложи ми се да порасна по-рано, за да си спестя болка.“
В детството му е имало повече тишина и стискане на зъби, отколкото безгрижни игри. Натрупаният гняв срещу баща му е бил като тежест върху раменете, нужна му е била огромна вътрешна сила, за да прости: „Отне ми три години да му простя.“
Затова пък говори за майка си с нежност, която не всеки шампион си позволява: „Нейната доброта е сляпа – това е качество, което малко хора имат.“
Болката и успехите
В залата той е друг – води го едно детско обещание към самия себе си. „Когато изляза на подиума, виждам детето в мен в публиката. Когато изпусна опит, нож ми се забива в сърцето, защото детето е направило всичко.“
Болката от загубата на треньора му Илиян Илиев още тежи: „Още когато бях дете, ми казваше, че ще стана световен шампион. Смъртта му е тежка лична загуба. Бях последният човек, с когото говори по телефона. Ужасна болка.“
Чудото след травмата и любовта като опора
Завръщането му след травмата преди Париж 2024 звучи като спортна приказка. „Докторите казаха, че девет месеца няма да мога да ходя. Възстановяването обаче дойде неочаквано бързо. По чудо започнах да ходя след два месеца.“
В личния му живот вече има стабилно рамо. За волейболистката Александра Костадинова той казва тихо, но убедено: „Разбрах, че тя е жената, когато започна да прави саможертви.“
А за бъдещето – само напред: „Амбицията ме движи. Искам да правя неща, които не са правени.“
И когато го питат дали силните мъже плачат, той не играе роля: „Случвало ми се е.“
И тази една реплика показва най-много – че зад най-силните рамене стои едно момче, което още се бори, но никога не забравя България.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
