Освобождение. Но от какво?

Неотдавна някой бе качил във Фейсбук факсимиле от тест на дете в началното училище. На мултикултурния въпрос "Кой ромски празник познавате?" детето бе написало ясно и отчетливо, без правописни грешки: "Не искам да уча за цигани и турци, те са ни държали под робство".
На това научихме децата си за 25 години преход. Обърканите ни спорове за робство, присъствие или владичество, неяснотите около интерпретацията на собствената ни история, страхът от чуждото и натискът на глобалния свят, омешани в едно, ни докараха дотам, да възпитаваме или криворазбрани патриоти, или хора, за които родното отдавна вече не е ценност. За които патриотизмът е изпразнена от съдържание фраза, която се употребява само от кресливи патриотари на маса или от хора, които обикалят с АТВ-та да гонят и бият бежанци. Патриотизмът у нас, за съжаление, все по-често обитава гетото, където се явява
убежище на хора, бягащи от собствените си комплекси
липса на перспектива и ценности в един свят, в който общността ни прави велики. Ако не обитава гетото, обитава фейсбук, където е готов да скочи на всеки намек, че някой ще изтрие от учебните програми произведения, които самият въпросен патриот не е чел.
В същото време българското училище, което уж трябва да възпитава чувство за национална гордост, някак си срамежливо посбутва патриотизма в ъгъла, говори за него под сурдинка и оставя на друг да направи интерпретациите на това какво минало сме имали. Възможно е да ни е срам от него. Възможно е да ни е по-лесно да приемем онова, което наричат "евроценности" и в което "нашето" срамежливо пребивава някъде накрая, задължително във фолклорна носия и носещо погача с хляб и сол. В краен случай шопска салата. Ние други гордости си нямаме. Затова стоим на ъгъла на глобалния свят срамежливо - като българското на Чикагското изложение в интерпретацията на Алеко. Ние се гордеем с неща, които са все знаци от миналото, и обикновено патриотизмът ни също е насочен натам. Той е тунел с изход назад, в който липсва настояще, липсва и представа какво трябва да бъде бъдещето ни. Както неотдавна разказваше една учителка, учениците я попитали "Госпожо, ако навремето хората са били такива идеалисти и патриоти, какво се е объркало сега?" И са прави. Защото всеки ден получават уроци, в които, за да успееш, трябва да се откъснеш от другите.
Да бъдеш единак, да прегазваш безапелационно чуждото
да не се спираш - къде от съчувствие, къде от милост. Защото спреш ли, ще бъдеш изпреварен. Съвремието ни изпразни от смисъл понятието "общност" и изпили до крайност и без това стопилото се национално чувство. И така ни лиши от бъдеще. Защото подмени миналото ни с изкривени стойности и остави няколко поколения да се лутат в представата си за него. А след две поколения без минало се появява нация без бъдеще. Трети март е подходящият момент да си зададем въпроса накъде сме тръгнали. Защото самият той е спорна точка, както е спорна посоката, в която вървим. Ние, дори като държава, нямаме ясна визия как искаме да изглеждаме дори след 20 години. Знаем, че ще се стопим с еди-колко милиона. Че още толкова ще емигрират. Че еди-колко си села призраци ще изчезнат от картата, както вече са изчезнали техните обитатели. Че хората, за които, както се казва, българският език не е майчин, ще бъдат основната работна сила, която след десетина години ще заработва пенсиите на онези, които оставиха историята ни да потъне, настоящето ни да се затрие и изгориха моста към бъдещето. Дори логото ни е спорно - може би защото такава е представата ни за себе си? А може би най-добре е да сложим на него "Мис мокра фланелка" или "Мис малко коте", които са истинските ценности на света ни днес.
Църквата изненада КЕВР. Отправи голяма молба
Знак към света! Емблематична банка отразя заплатата н...
Банките проговориха за еврото. Какво става с таксите...
Генерал-герой начело на Чехия. Кой е Петър Павел
Министър очарован от завод в Кърджали. Нова индустриа...
Джорджа Мелони подписа рекордна сделка. Италия си нар...
Нова роля за Христо Иванов. Харалан Алексадров му дад...