Освобождение. Но от какво?

Неотдавна някой бе качил във Фейсбук факсимиле от тест на дете в началното училище. На мултикултурния въпрос "Кой ромски празник познавате?" детето бе написало ясно и отчетливо, без правописни грешки: "Не искам да уча за цигани и турци, те са ни държали под робство".

На това научихме децата си за 25 години преход. Обърканите ни спорове за робство, присъствие или владичество, неяснотите около интерпретацията на собствената ни история, страхът от чуждото и натискът на глобалния свят, омешани в едно, ни докараха дотам, да възпитаваме или криворазбрани патриоти, или хора, за които родното отдавна вече не е ценност. За които патриотизмът е изпразнена от съдържание фраза, която се употребява само от кресливи патриотари на маса или от хора, които обикалят с АТВ-та да гонят и бият бежанци. Патриотизмът у нас, за съжаление, все по-често обитава гетото, където се явява

убежище на хора, бягащи от собствените си комплекси

липса на перспектива и ценности в един свят, в който общността ни прави велики. Ако не обитава гетото, обитава фейсбук, където е готов да скочи на всеки намек, че някой ще изтрие от учебните програми произведения, които самият въпросен патриот не е чел.

В същото време българското училище, което уж трябва да възпитава чувство за национална гордост, някак си срамежливо посбутва патриотизма в ъгъла, говори за него под сурдинка и оставя на друг да направи интерпретациите на това какво минало сме имали. Възможно е да ни е срам от него. Възможно е да ни е по-лесно да приемем онова, което наричат "евроценности" и в което "нашето" срамежливо пребивава някъде накрая, задължително във фолклорна носия и носещо погача с хляб и сол. В краен случай шопска салата. Ние други гордости си нямаме. Затова стоим на ъгъла на глобалния свят срамежливо - като българското на Чикагското изложение в интерпретацията на Алеко. Ние се гордеем с неща, които са все знаци от миналото, и обикновено патриотизмът ни също е насочен натам. Той е тунел с изход назад, в който липсва настояще, липсва и представа какво трябва да бъде бъдещето ни. Както неотдавна разказваше една учителка, учениците я попитали "Госпожо, ако навремето хората са били такива идеалисти и патриоти, какво се е объркало сега?" И са прави. Защото всеки ден получават уроци, в които, за да успееш, трябва да се откъснеш от другите.

Да бъдеш единак, да прегазваш безапелационно чуждото

да не се спираш - къде от съчувствие, къде от милост. Защото спреш ли, ще бъдеш изпреварен. Съвремието ни изпразни от смисъл понятието "общност" и изпили до крайност и без това стопилото се национално чувство. И така ни лиши от бъдеще. Защото подмени миналото ни с изкривени стойности и остави няколко поколения да се лутат в представата си за него. А след две поколения без минало се появява нация без бъдеще. Трети март е подходящият момент да си зададем въпроса накъде сме тръгнали. Защото самият той е спорна точка, както е спорна посоката, в която вървим. Ние, дори като държава, нямаме ясна визия как искаме да изглеждаме дори след 20 години. Знаем, че ще се стопим с еди-колко милиона. Че още толкова ще емигрират. Че еди-колко си села призраци ще изчезнат от картата, както вече са изчезнали техните обитатели. Че хората, за които, както се казва, българският език не е майчин, ще бъдат основната работна сила, която след десетина години ще заработва пенсиите на онези, които оставиха историята ни да потъне, настоящето ни да се затрие и изгориха моста към бъдещето. Дори логото ни е спорно - може би защото такава е представата ни за себе си? А може би най-добре е да сложим на него "Мис мокра фланелка" или "Мис малко коте", които са истинските ценности на света ни днес.