Преди дни една институция ме покани да отразя среща с няколко успели дами - в чест, разбира се, на Осми март, най-оспорвания празник в българската история. Това мигновено ми припомни как по времето на социализма, когато китките в кварталната цветарница свършваха още от сутринта, задължително от екрана се изреждаха жена ударничка, жена труженичка, жена майка /не бяха едни и същи/, а накрая всички дружно се напиваха за деня на колежката. Днес, когато краката на Осмия март здраво се клатят, си струва да се запитаме какво точно празнуваме. И, на фона на "успешните и позитивни" жени, с които ни среща екранът, къде са всички останали. Онези, невидимите? Защото те действително не се виждат. Няма кога - работят на две места за заплати около минималната, за да свържат двата края, вечер търчат да проверяват домашното на децата, да пуснат прахосмукачката и да заседнат над тенджерата, а почивката им изтича между пръстите пред тъпи реалити шоута и предавания за "домакини" - което са точно толкова скудоумни, колкото и представата ни за домакините. В България такива жени стават все повече. На фона на постигналите успех кифли със собствени предавания, които траят от ден до пладне, и на онези, успелите, които медиите наричат вече не жени, а "дами", тези хора крепят последната разпадаща се клетка на обществото, наречена семейство, и не получават нищо друго, освен факта, че са невидими за същото това общество. За разлика от гейове, хора със специални потребности и ред други категории, които кой знае защо сме обособили като нуждаещи се от по-особена грижа и специални квоти, тези жени са първият обект на дискриминация, когато във фирмите им се стигне до намаляване на заплати и съкращения.
В същото време една неотдавнашна статистика потвърди - над 60% от безработните у нас са жени. Все по-трудно работодателите склоняват да назначат жена над 50, а в същото време те са най-потърпевши от съкращения. Това е повече от дискриминация - животът на тези жени свършва още някъде там, десетина - петнайсет години преди да дойде времето им за пенсия. Като правило жените, особено ако са с по-ниско образование, са обект на експлоатация много повече от мъжете - да си припомним ли какво се случва в десетките нароили се шивашки цехчета по селата, където работиш като крепостна селянка, без да ти плащат. И стоиш - защото няма къде да отидеш. В България това обаче се възприема като даденост, като нещо, което си е така по дефиниция.
Щом говорим с половин уста дори по темите колко жени са обект на домашно насилие, какъв смисъл има изобщо да чоплим темата за трудовата дискриминация върху българката, която самата тя вече отдавна е приела. И в която единствената й разтуха е изпомпващият всякакъв духовен и интелектуален обем сапунен сериал, в който тя за пореден път съпреживява нечия красива любов. Или поредното безумно шоу, в което измислени звезди й показват всичко онова, до което тя много иска, ама все не може да се докосне.
Единствено около осми март се появява поредното изследване или дълбокомислен доклад, че сме били на не знам кое място по равенство на половете, че еди-колко си жени били малтретирани, а още някаква внушителна бройка - съкратени от работа. След появата на въпросния доклад не се случва нищо особено - след като вече дори втръсналите ни доклади от Брюксел не са способни да пробудят емоция, на кого му пука за далеч по-дребните неща от живота, като например правата на жените. Да, онези същите, заради които навремето е възникнал 8 март, и които отново са на дневен ред, макар и в малко мутирал вид. И понеже няма смисъл да говорим за това до следващия осми март, поне грабнете една китка, че кварталната цветарница е на път да фалира. И бързайте, за да привлечете вниманието й, че сериалът почва! Честит Осми март, дами! И на вас, жени!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
