Димитър Динев: Емигрантът постоянно доказва, че е човек

Димитър Динев беше за два дни в столицата, за да приеме овациите след премиерата на своята пиеса „Емигрантски рай“ в Театър „София“ и да раздаде автографи на Панаира на книгата. Известният писател, който от години живее във Виена, сподели след финалните аплаузи, че много харесва режисьорския прочит на Катя Петрова и играта на актьорите. „Всичко е много смело - разчовърква базисните моменти в културата ни“, направи той комплимент на екипа. „Емигрантски рай“ изследва поведението на няколко гастарбайтери след трагичната смърт на 41-годишния им приятел на строителен обект в Австрия. Те са стъписани и объркани, не знаят какво да правят и вършат тъкмо обратното на онова, за което е прието, че „трябва“. „В тези моменти сe отключват и най-скритите ъгълчета в душите им, за които самите герои не предполагат, че съществуват. Под напора на стихията в сърцето те давят мъката си в пиянство. Приемането на смъртта става под знака на вакханалията, пиршеството, оргията. Те са цинично откровени и безразсъдни в поведението си. Но и трогателни в опитите за близост. Постепенно се разкриват, готови са да приемат вината на другия заради общата участ и оцеляването. След всичко те са свързани съдбовно и завинаги“, казва Катя Петрова. Спектакълът е изпълнен с крайни емоции, мистика, абсурдни ситуации и черен хумор. „От голямата тъга след смъртта и нейната мистерия се ражда театърът. Тази пиеса е точно за това –за откриването на онова нещо, с което можеш да се противопоставиш на смъртта, влязла в живота ни още преди нашето раждане. Ясно, че никой не е спечелил битката с нея, но не бива да й се предоставя пространство – именно в това пространство, което тя иска да заграби, се ражда театърът. И всичко е на толкова дълбоко архетипно равнище, че дори и психоаналитикът не може да стигне до него. Струва ми се, че публиката ще бъде шокирана от постановката. Публиката всеки ден изживява лъжеморала, но в театъра е подложена на друг вид разбъркване на ценностите. Но зрителят няма начин да остане встрани. Той винаги участва, разкъсан в динамиката на етиката във формулите на живота“, категоричне е Димитър Динев. Сред първите зрители беше и посланикът на Австрия у нас, Нейно превъзходителство Андреа Вике, сред чиито професии е и актьорското майсторство.
Ето какво още сподели Димитър Динев за "Стандарт".
- Господин Динев, през 2008-2009-та пиесата ви „Деликатно нещо е душата“ е поставена във „Фолкстеатър“ във Виена – защо решихте чак сега да я „дадете“ на Театър „София“, където излезе като „Емигрантски рай“?
- През всичките тези години никой не се реши да я постави в България. Имаше опит да се играе в Пловдив през 2009-а, но един от актьорите беше получил инфаркт по време на репетициите. Тогава екипът от суеверие реши да направи друг мой текст. А пиесата не е от тези, за които се казва „харесва ми“ или „не ми харесва“. Тя събужда, а събуждането невинаги е твърде приятно. В нейната основа е мой разказ от 2004-а, а пиесата я писах през 2008-а.
- Има ли промени в текста, във философията и посланията на творбата ви – днес, 10 години по-късно. Или в живота на емигрантите няма промяна?
- Няма промени нито в текста, нито в посланието. Разглеждам емигрантството не като атрибут, а като нещо същностно, онтологично. Емигрантът е емигрант и през свободното си време. Той няма отдих. Постоянно е видим, на показ.
Постоянно е сочен, показван
Постоянно трябва да доказва, че е човек. Да не забравяме, че има партии в Европа, особено в Австрия, чиято единствена тема, с която от години правят политика и печелят гласове, са мигрантите. И тези партии стават все по-силни. В Австрия дори участват в правителството. За да се промени нещо в живота на емигранта, той трябва да се асимилира, т.е. да се самозаличи, самоизличи, да стане невидим, да изчезне в своята различност. Повечето хора, които говорят за интеграция, имат пред вид именно тази асимилация. В контекста на християнството ние всички сме гости на тази земя, а родината ни е небето. Интересно е, че от всички мои пиеси точно тази е най-често играната. Преди няколко дни научих, че следващата година отново ще бъде поставена в Австрия.
- В пиесата гибелта на гастарбайтер отприщва повечето възможни чувства, реакции и поведения - от мъката през абсурда и мистиката до вакханалията: смъртта ли е единственият катализатор в живота ни?
- За смъртта може да се говори безкрайно, защото тя е абсолютната липса, абсолютното отсъствие на отговор. Когато говорим за смъртта, ние винаги имаме пред вид смъртта на другия. Защото отношението ни към нашата собствена смърт не е нито опит, нито познание. Другият ни индивидуализира чрез отговорността, която носим за него - докато сме, отговаряме за и на другия. И затова смъртта му ни засяга в нашата идентичност. Всеки от нас
носи вината на преживелия
на останалия жив. Смъртта ни засяга, смущава, афектира и тази засегнатост чрез смъртта е засегнатост от безмерното, афектираност на настоящето чрез не-настоящето, която е по-интимна от всяка интимност до раздвоение, до разцепление. Връзката ни със смъртта е по-стара от всеки опит. Времето се явява не като ограничител на битието, а като неговата връзка с безкрайното. Смъртта не е унищожение, а необходим въпрос, за да може тази връзка с безкрайното да възникне. Без угрозата от нищото не би имало нито изкуство, нито философия. Ако смъртта е нямаше, нямаше да има хора, а само богове. Ако смъртта я нямаше, нямаше да има и слово - защото паметта щеше да се обезсмисли.
- Темата за вината в библейския смисъл е сред водещите в текста ви: тя тормози ли съвременния човек или вече му липсват сетива за нея?
- Мен ме тревожи, а що се отнася до другите, толкова голям съдник не мога да бъда. Но мога да кажа, че Европа има гузна съвест. Съвестта на Европа не е чиста.
- Другата голяма тема в „Емигрантски рай“ е оцеляването на всяка цена: самият вие имал ли сте критични точки в оцеляването?
- Грубо казано има два вида страх - страхът от нещо или от някого и страхът за някой, който е в опасност - т.е. страхът за собствения си живот и страхът за живота на другия. Първият вид страх ни принизява до животинското, а вторият ни прави хора, въздига ни - и чрез възможността за саможертва, която е заложена в него, може да ни отведе там, където смъртта е лишена от смисъл, т.е. при светците. Преживял съм много критични ситуации и дължа оцеляването си единствено на помощта на приятели.
- Преди време казахте, че пишете на езика, на който сте „обичан“ – тоест на немски. Защо мислите, че не сте „обичан“ на български?
- Не съм цитиран правилно. Казах, че пиша на езика, на който обичам. Естествено, че е хубаво и да си обичан, но аз никога не съм оставял творческия процес да бъде изцяло зависим от това чувство.
- Преди години цитирате изречението от Библията: "Човек, който не е живял в изгнание, не може да разпознава доброто от злото." За вас кои са различните „видове“ изгнание? Кога се научихте да различавате доброто от злото?
- Изречението от Библията е зов да се пробудим, да проумеем колко уязвим и нараним е ближният. Защото родното, близкото, познатото те приспива, закърнява сетивата. Естествено, че можем да говорим за вътрешно изгнание в собствената държава, но за мен истинското изгнание започва там, откъдето по всяко време могат да те изселят, екстрадират, депортират - и то без да си се провинил, а
просто не си влязал в някаква квота
Изгнаник си там, където си опредметен - т.е. обезчовечен. А тези, които веднъж завинаги са се научили да разпознават доброто от злото, са тоталитарните системи. Защото това е процес без край, всекидневна задача на всеки, жаден за познание.
- В Австрия днес може ли да се разговаря с шлосер за Достоевски, както това не беше изключено в България през соца?
- В Австрия днес не може да се разговаря с повечето от политиците на подобно духовно равнище. Дори смея да твърдя, че управляващите в момента всячески се стремят да попречат на подобен разговор. В техен интерес е "шлосерите" на това общество нито да имат времето, нито потребността да четат Достоевски - т.е. да ограничат както духовното развитие, така и възможността за него при определена прослойка. Това го казвам, без да се опитвам по никакъв начин да идеализирам комунизма, чиито поражения в същността на хората, в тяхната човечност са непростими, неизмерими, неизлечими - и не само българското общество е обречено да се бори с техните последствия.
- Каква е атмосферата във Виена – проевропейска, с акцент върху национализма, анти-мигрантска?
- Виена за жалост не е Австрия. Ако резултатите от изборите във Виена важаха за цялата страна, щеше да бъде прекрасно. В провинцията - там, където има най-малко чужденци и емигранти, атмосферата е ксенофобска, човекоомразна. Тревожно е да видиш как в държава с толкова висок стандарт чрез
целенасочени лъжепропаганди
може да внуши на голяма част от населението, че то умира от глад.
- Ако Балканите са екзотика за Европа, какво от битието на Европа приемаме за екзотично ние, тук, на Балканите?
- Не знам дали екзотиката в смисъла, в който обикновено я употребяваме, вече съществува.
- Готов ли сте с втория си роман?
- Все още не съм готов и от суеверие не искам да говоря за него.
- Кои са книгите, които продължавате да четете на български?
- Новата художествена и нехудожествена литература.
- Какво от Пловдив ви липсва във Виена?
- Възможността да срещна някого от моето детство.
Карадайъ с голяма новина! Как се предава щафетата в Д...
Лоши новини за Украйна. Байдън бие тревога
Москва с извънредно решение за Руската църква
Пълен обрат по делото за източване на НОИ
Кунчев каза кога ще ни удари грипът
Шолц със силни думи за България
Лошо. Култов актьор по спешност в болница