На никому угода, на никому напук, е заветът на Йосиф Хербст
Снежана Тодорова е новият председател на Съюза на българските журналисти. Решението взеха в края на миналата седмица на отчетно-изборното събрание на организацията, в която членуват 4173 събратя от медиите. Възпитаничката на специалността "руски език и литература" в някогашния Ленинградския университет четири години бе изпълняващ длъжността. Сега тя застава начело на Съюза, като за нея бяха 67 от пуснатите 109 валидни бюлетини.
Вече няма живи свидетели на онзи 27 ноември 1905 година, когато в софийската кръчма "Сан Стефано" на улица "Трапезица" след няколко предишни неуспешни опита създават Дружеството на столичните журналисти. То си поставя благородната задача да защитава интересите на пишещите братя. Начело на новата организация е избран популярният журналист Йосиф Хербст. Така той влиза в историята на СБЖ като Първия.
Почти десетилетие по-късно, през 1924 година е създаден и Съюз на провинциалните журналисти с председател Стоян Никифоров. В него за първи път е приета като пълноправен член и жена - Рена Попова, изявена интелектуалка, внучка на Найден Геров. Родената в Самоков дама, завършила престижния американски девически колеж, е съпруга на известния издател Петко Попов. Тя участва в списването на вестници и списания. Има над петстотин разказа и новели. Забележителното е, че когато Рена става член на журналистическото дружество, жените у нас все още нямат право на глас.
На 24 декември 1944 година пишещите софиянци и провинциалисти най-после се обединяват. За шеф на управителния съвет на новата организация е избран Петко Пенчев, а за почетен председател Тодор Павлов. Идва и 12 юни 1955-а, когато е учредена Съюзът на българските журналисти. За председател е избран бъдещият академик Владимир Топенчаров. Сред имената, записани начело на СБЖ, се открояват няколко особено значими фигури: бележити автори, политици, общественици.
Императорът на публицистиката
Изминали са само няколко дни от 16 април 1925 година. Една жена, чиято красота е погубена от огромна мъка, се промушва между масите на софийските локали и в несвяст пита: Не сте ли виждали... По роклята й са закачени снимките на мъж, който всички познават. Виола, дъщерята на Петко Каравелов, търси Йосиф Хербст. Съпругът й е арестуван в същата нощ, след като отпечатва извънредно издание на вестника си "Днес". В него подробно описва атентата в църквата "Света Неделя", станал два часа по-рано. Това е последната му статия. Повече никой не го вижда.
Йосиф е роден на 25 ноември 1875 година в Одрин в заможно еврейско семейство. Завършва военно училище в София, служи в първи пехотен софийски полк, участва в Балканската и Междусъюзническата война, получава "Орден за храброст". Но офицерството е пожертвано заради журналистиката. Обаятелен, интелигентен, владеещ много езици, той е назначен за първия директор по печата в нова България. Издава "Вестник", "АБВ", "Ек вечерен", "Днес" и списанието "Вик и свобода". След Септемврийското въстание през 1923 година в острите си статии Хербст разобличава режима на Александър Цанков. През февруари 1925 година той става неволен свидетел на жестока сцена. Пред очите му е изхвърлен трупа на комуниста Вълчо Иванов. Извършителите са офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На другия ден във вестника си Хербст описва видяното и окончателно си навлича омразата на правителството на Демократическия сговор.
След арестуването му през април на 1925-а, той безследно изчезва. Удушен е с примка от главорезите в подземията на "Обществената безопасност". Остава написаното от него и онова, което и днес може да се приеме като божия заповед на родната журналистика: "На никому в угода, на никому напук."
Димо Казасов и кучешкият занаят
Кучешки занаят - може и да не можеш, но никой не те пита. Това казва за журналистиката една от най-умело оцеляващите личности в българската история - Димо Казасов. Участник в три преврата, три пъти заемал поста министър, депутат в три народни събрания, той доживява 9 септември 1944 година, когато комунистите идват на власт, за да получи поредната си доза слава и власт.
Димо Казасов е роден на 17 септември 1886 година в Трявна. За първа негова публикация се счита статия, прославяща подвига на капитан дядо Никола, отпечатана в "Ден" на 3 август 1906 година. През 1919 г. е главен редактор на вестник "Трибуна". Четири години по-късно, след деветоюнския преврат, вече е министър на железниците, пощите и телеграфите. Влиза в ръководството на Българската работническа социалдемократическа партия - широки социалисти и и издава органа й "Народ". Между 1924 и 1928 година оглавява Съюза на журналистите.
След преврата на 19 май 1934 година заминава пълномощен министър в Белград.
Идва 9 септември 1944 година и Казасов заедно със своя приятел Кимон Георгиев яхва гребена на вълната. През 1946-а той е министър на пропагандата, а по-късно, в правителството на Георги Димитров става шеф на изкуствата и информацията.
След 1953-а Казасов де оттегля от активния политически живот, но продължава да сътрудничи на новите социалистически издания. Пише и мемоари, в които вече не се съобразява много с официалната комунистическа линия. На деветдесет логично става по-свободен. Всеки понеделник на традиционните вечери с малка компания в ресторант "Крим" си позволява да хапе властта. Това охлажда отношенията му с Тодор Живков. "Видяно и преживяно", книгата на живота му, трябва доста да почака, но след отпечатването й се изкупува за дни. През 1980 година авторът й отлита от този свят на 94. За активното му участие в акцията по спасяването на българските евреи от нацистките концлагери е обявен за праведник на човечеството от института Яд Вашем в Израел.
Христо Селянов - революционерът-висшист
Съвсем различен е животът и съдбата на следващия председател на журналистическия съюз. Христо Селянов е инициатор за учредяването на организацията през 1905-а, но я оглавява за две години чак през 1931-а. Той е революционер, поет, историк. Роден е в Цариград на 28 май 1880 година. Майка му е гъркиня. Учи в родния си град - в Солунската мъжка гимназия и завършва през 1899-а в Битоля. Там става член на ВМРО. Работи като учител в Прилеп, където от 1899 до 1900 г. е член на окръжния революционен комитет. През Илинденско-Преображенското въстание е заместник-войвода, а след погрома му заминава за столицата. В 1907 година завършва история в Софийския университет. Специализира в Швейцария. Занимава се с журналистика и редактира вестниците "Илинден", "Вести", "Ден", "Вардар" "България"... По време на Балканската война е войвода на партизанска чета номер 6. Участва и в сборна партизанска рота в Междусъюзническата война. Умира през 1939 г. на 59, като написва два тома, посветени на освободителната борба на Македония. На гроба му реч държи писателят Димитър Талев.
Странджата в Париж
Владимир Евтимов Топенчаров ръководи СБЖ от 1955 до 1958 година. Той е роден в София, но родът му е от Охрид. Още на младини става активен член на Българската комунистическа партия. Веднага след Девети септември 1944 година е главен редактор на вестник "Отечествен фронт", директор на печата към БТА, заместник-министър на външните работи, извънреден и пълномощен посланик на България във Франция и в Холандия, депутат в две Народни събрания. От 1974 година е академик. Освен журналист и дипломат, Владимир Топенчаров е историк, проучвал катарите и богомилите.
Художникът Никола Манев си спомня, че когато преди повече от четиридесет години отива да учи в Париж, един от първите хора, с които се запознава, е посланикът ни Топенчаров. Той го кани да се разходят заедно из провинцията, за да видят друг артист сънародник. "Отказах. Помислих си: Не съм дошъл във Франция, за да се срещам с българи. Така пропуснах шанса да се запозная с големия Жорж Папазов. Не мина много време и той си отиде от този свят", разказва Манев.
"Баща ми беше посланик във Франция, точно девет години, разказва неговият син и съименник проф. Владимир Топенчаров. И когато се появеше българин, който се е изявил в дадена област, търсеше веднага контакти с него. Искаше да представи страната ни в най-добра светлина. През 1969 Петър Жеков спечели "Златната обувка" на "Франс футбол". Баща ми веднага го покани. В посолството имаше и други големи спортисти. Сред тях бе помощникът на Шарл дьо Гол, а Емил Димитров не пропусна случая да ни попее".
Весо Кучето - от "Осанна" до "Разпни го"
Белият лист е като белият чаршаф - или можеш, или не можеш. Мнозина пишещи братя са чували тези мисъл и то лично от човека, който се смята за техен автор. Той застава начело на СБЖ през 1976 година. Заради острия език наричат Веселин Йосифов - Кучето. Като създател и главен редактор на вестник "Антени", в рубриката си "От сряда до сряда" той си позволява да пише неща, които другите не смеят. Седмичникът е издание на МВР, а читателите се редят на опашки, за да прочетат интересните, почти скандално разработени теми в него.
Още като юноша бъдещият генерал от ДС Йосифов публикува в старозагорския "Кръгозор" - литературни портрети на Емилиян Станев, Чудомир, Караславов, Христо Радевски. Става член на БКП през 1946 г., а после три пъти е изключван. Първият път, защото си позволява да каже: "Не ми пука ни от Живков, ни от Живковица..." През 1986 г. ден преди конгреса на СБЖ е свален. Изживява тежко този удар, но не споделя с никой какви са причините. В началото на 90-те е изключен от журналистическата организация по предложение на свой известен колега. Тогава получава третия, фатален инфаркт. Някои от по-възрастните се опитват да го защитят, но вятърът на промените вече е завъртял главите на по-младите. В края на миналата година СБЖ посмъртно го награди като председател на съюза.
Продев - своите го довършиха
Стефан Продев е от най-ярките съвременни публицисти. Работил е в най-тиражните издания на БТА - "ЛИК" и "Паралели". Бил е отговорен секретар на "Литературен фронт" и главен редактор на списание "София", вестниците "Народна култура" и "Дума". Избран е за председател на СБЖ в най-размирното време от 1990 до 2000 година.
На 10 ноември 1989-а Стефан Продев е желан от всички партии и всички вестници. Верен на идеите си избира, БСП и
"Дума", въпреки че улицата крещи: "Смърт на комунистите". Бившите партийни величия са се изпокрили в миша дупка. Социалистическата идея търси опора единствено в словото на Стефан Продев и неговата "Дума". Синя България го обяви за Сатана. Заплашват го по телефона, рисуват го като изрод и убиец. За червените брадата му е по-важна от тази на Маркс. БСП печели изборите, Андрей Луканов става премиер. Продев обаче не е научен да мълчи. Пита за червените бабички или червените мобифони, за кръга "Орион". Неговите съпартийци не му прощават дързостта. Те сами прочитат присъдата му и оставят рака да го довърши.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
