Древната легенда за шамир започва от строежа на Храма и стига до страховита германска гравюра
Малък колкото ечемичено зърно, но способен да разцепи камък и желязо. Толкова опасен, че трябвало да бъде пазен във вълна, затворен в оловен съд. Така древните предания описват шамир - едно от най-загадъчните чудеса, свързвани с цар Соломон и строежа на Храма в Йерусалим. Векове по-късно европейците му дават и чудовищно тяло. Само че прочутата гравюра на „червея, който яде камък“ крие изненада - изначално тя вероятно няма нищо общо със Соломон.
Библейски стих отваря загадката
Историята започва не с червей и дори не с чудо. В библейския разказ за строежа на Храма на Соломон има необикновена подробност: камъните пристигали вече обработени, така че по време на строителството не се чували чук, брадва или други железни сечива. Стихът не казва, че царят е притежавал фантастично създание. Не казва и че камъкът е бил обработван по свръхестествен начин. Тази част идва по-късно.
В равинската традиция възниква въпросът как са били оформени камъните за свещеното здание, без желязото да наруши особената му чистота. Отговорът постепенно се превръща в легенда за шамир - загадъчно средство или същество, способно да обработва най-твърдия материал, без обикновен инструмент.
Талмудът свързва шамир не само със Соломон. Според разказа такова средство е било използвано още по времето на Моисей при обработването на скъпоценните камъни за одеждите на първосвещеника. Това също има значение, защото камъните трябвало да бъдат гравирани, без материалът им да бъде изгубен при обикновено дълбаене.
Но дори древните мъдреци не са единодушни. В трактат „Сота“ е запазено възражение, че няма нужда да се прибягва до чудо - камъните просто можели да бъдат обработени с железни инструменти извън Храма и след това да бъдат внесени готови. Самият библейски текст допуска точно такова четене. Шамирът следователно още от древността се движи по границата между обяснение, предание и чудо.
Колкото зрънце, но нищо твърдо не му устоявало
Колкото повече легендата се развива, толкова по-невероятен става шамир. В „Пиркей Авот“ той е поставен сред необикновените неща, създадени в самия край на шестия ден на Сътворението, в здрача непосредствено преди настъпването на първата събота. Това е особен момент - природният ред вече е почти завършен, но в него остават няколко чудеса, които ще бъдат нужни на хората едва в бъдещето.
Описанието в Талмуда е още по-впечатляващо. Шамирът бил едва колкото ечемичено зърно, но „нищо твърдо“ не можело да му устои. Именно тук се появява и детайлът, който звучи сякаш е взет от фантастичен роман: Как се съхранява нещо, способно да разруши почти всеки съд, в който бъде поставено?
Отговорът бил - във вълна и олово. Шамирът се увивал в меки кичури вълна, след което се поставял в оловен съд, напълнен с ечемичени трици. Меките материали нямало как да бъдат „разцепени“, а така страшната сила оставала затворена. Съвременната представа за нещо миниатюрно, съхранявано в специален защитен контейнер, неизбежно кара легендата да звучи почти технологично, макар старите текстове да я поставят изцяло в света на чудесата.
Още по-интересно е, че шамирът не бил обикновен инструмент, който човек можел да запази и използва когато пожелае. Преданието го свързва със свещеното време. След разрушаването на Храма той изчезнал. Така легендата сама затваря вратата пред въпроса защо никой по-късно не е успял да намери или използва тази невероятна сила.
Соломон пленява царя на демоните
Най-приключенската версия на историята е разказана във Вавилонския Талмуд, в трактат „Гитин“. Там Соломон вече знае, че шамирът може да реши проблема със строежа, но има една неприятност, че не знае къде се намира.
Мъдреците го насочват към света на демоните. Заловени са мъжки и женски демон, но дори те не могат да кажат къде е шамирът. Знаел обаче Ашмедай - царят на демоните. От този момент разказът почти напуска религиозния коментар и се превръща в древно приключение.
Соломон изпраща Бенаяху, син на Йодая, да залови Ашмедай. Демонът имал скрит водоизточник в планината, който внимателно запечатвал всеки път, преди да си тръгне. Бенаяху отклонил водата и напълнил мястото с вино. Когато Ашмедай се върнал, първоначално отказал да пие. Жаждата обаче надделяла, той се напил и заспал. Тогава пратеникът на Соломон го оковал с верига, върху която било изписано Божието име.
Дори царят на демоните обаче не притежавал шамир. Той обяснил, че чудото е поверено на друго същество, в някои преводи на птица, наричана „дива птица“ или „див петел“. Според разказа тя използвала шамир, за да разцепва скали. Така царят трябвало не просто да намери магически предмет, а да премине през цяла верига от пазители на тайното знание.
Тъкмо тези истории постепенно променят и образа на самия Соломон. От библейски цар, прочут с мъдростта си, в по-късните легенди той се превръща във владетел, който познава тайните на природата, разговаря със свръхестествени същества и може да подчинява демони.
Но червей ли е бил шамирът?
Тук загадката става още по-интересна. Ако човек погледне рисунката, няма никакво съмнение какво вижда - дебело, сегментирано чудовище с глава, очи, крака и страховита зъбата уста. Само че древните текстове никъде не ни дават подобен портрет. Всъщност не е съвсем сигурно дори че първоначално шамирът е бил разбиран като червей.
Изследователката Алегра Иафрате, която подробно проследява историята му в книгата си „Дългият живот на магическите обекти“, посочва точно този проблем. В ранните текстове шамирът не е ясно определен. В различните времена той е възприеман като същество, минерал, камък, растение или мистериозна субстанция. Постоянна остава главно една характеристика - способността да прорязва или разцепва камък. Едва постепенно шамирът придобива тялото на животно.
Това обяснява защо около него през вековете се раждат толкова различни версии. Някои го превръщат в червей. Други си представят действието му почти като поглед, пред който камъкът се разцепва. Появяват се и модерни опити легендата да бъде обяснена чрез диаманти, силни киселини, радиоактивни вещества или изгубени технологии. Историческите източници обаче не дават основание нито една от тези модерни идеи да бъде представяна като действително обяснение. А после се появява гравюрата…
Истината за чудовището от рисунката е още по-странна
Изображението, което днес често се разпространява като „рисунка на шамир на Соломон“, действително се намира в „Relationes Curiosae oder Denckwürdigkeiten der Welt“, свързвана с германския писател и полимат Еберхард Вернер Хапел. Изданието, в което е публикувана гравюрата, е от 1707 г. Самият Хапел обаче няма как да я е рисувал тогава - той е роден през 1647 г. и умира в Хамбург още през 1690 г.
Още по-голямата изненада е друга. Надписът върху изображението гласи „Ein Wurm der Stein frißt“ - „Червей, който яде камък“. Но първоначалната история зад него не е разказът за цар Соломон.
Иафрате проследява произхода на гравюрата до далеч по-земна, макар също толкова странна история. През 1666 г. монах, известен като дьо ла Воа, изпратил писмо до френския учен Адриен Озу. Той твърдял, че в стара каменна стена открил дребни създания, които живеели в дупки и сякаш изяждали самия камък. Каменната маса около тях се превръщала в прах. Разказът бил публикуван във френския „Journal des Savants“, а десетилетия по-късно попаднал и в сборника на Хапел.
Точно тези предполагаеми „каменни червеи“ са показани на гравюрата. Според описанието те имали сегментирано тяло, малки крака, голяма глава и уста със странно разположени зъби. Авторите от XVII век ги приемали достатъчно сериозно, за да попаднат впоследствие дори в ранни естественонаучни съчинения под названието vermes lapidum - „каменни червеи“.
И тук двете истории се срещат. Еврейската традиция разказва за шамир, малък колкото ечемичено зърно и способен да разцепва камък. Европейската история от XVII век описва предполагаем каменен червей, също приблизително с размер на ечемичено зърно, който прояжда зидове. Приликата е толкова силна, че изображението на второто постепенно започва да служи като визуален образ на първото. Самата Иафрате отбелязва този необикновен обрат. Една ранна естественонаучна история за предполагаемо реално животно в крайна сметка предоставя популярното лице на древното чудо шамир.
Гравюрата е отпечатана в Хамбург през 1707 г. на страница 45 от първия том на „Relationes Curiosae“. Над чудовището не пише „шамир на Соломон“. Пише само: „Червей, който яде камък“.





















