Дебютът на Николай Гяуров е в пиесата "Тоска" на Сарду в местното читалище
"Ако певецът има сълзи в очите, те едва ли ще бъдат забелязани от публиката. Но ако сълзите са в гласа му, неизбежно ще преминат в гърлата на хората от залата". Думите са на Николай Гяуров, който си отиде от този свят точно преди 10 години. А се появява на него преди 85 - на 13 септември в планината на Орфей, в село Лъджене, днес квартал на Велинград. Талантливото момче носи музиката в кръвта си - баща му е клисар в местната черква, където малкият слуша православните песнопения. Свири на устна хармоничка, после на кларнет и тромбон в школския оркестър, учи цигулка. Дебютът му като певец е в пиесата "Тоска" на Сарду в местното читалище (по-късно текстът става основа на либретото на едноименната опера). В казармата му лепват прякора Капитана - харесват как изпълнява песента от Дунаевски към филма "Децата на капитан Грант".
Първият му преподавател в Консерваторията, професор Христо Бръмбаров, е запленен още през 1946-а, когато гледа и слуша Гяуров като Скарпия в "Тоска". След година се явява на приемните изпити, където с помощта на своя гуру овладява по 12 часа на ден вокалното съвършенство. От него усвоява и първите уроци по белканто. През септември 1950-а талантливият студент е изпратен в Ленинград, а след това - в Московската консерватория, която завършва през 1955-а със златен медал.
Още през септември същата година идва и първият истински триумф в Париж - на международния певчески конкурс за гран при на френската столица. Сред 147 певци от цял свят в прочутата зала "Шайо" Николай е безспорният победител.
Само десет години по-късно Гяуров е вече световен бас. Участва в спектакли из цяла Европа, Америка и Азия. Името му е изписвано с големи букви по афиши на Ла Скала, Метрополитън, Гранд опера, Щатсопер, Болшой, Ковънт гардън. Режисират го Франко Дзефирели, Джорджо Стрелер, Жан-Луи Баро.
"На 36 години Гяуров безспорно е най-добрият бас, който пее днес", гърми тежката артилерия "Тайм". "На ненадминатия крал Филип с благодарност и възхищение", пише знаменитият Херберт фон Караян на гърба на снимка, която подарява на българина през лятото на 1975 г. в Залцбург. Там великият диригент е и режисьор на "Дон Карлос". Десет години по-рано двамата са работили за пръв път в "Борис Годунов", а през 1968-а - в "Дон Жуан". Легендарният австриец дирижира десетки представления с Гяуров. "Той е може би съвършената представа за певеца актьор", казва Караян в тв интервю.
Метрополитън отбелязва четвъртвековното си сътрудничество с Гяуров с концерт с участието на Мирела Френи, Лучано Павароти и Пласидо Доминго.
Само най-близките хора на световния бас знаят, че той десетилетия е страдал от рак на кръвта. Известният журналист и автор на серия биографични книги за наши оперни звезди Александър Абаджиев разказва: "Николай никога не е коментирал тежкото си заболяване от левкемия. Държеше се мъжки. Никога не съм го виждал вкиснат. Той като натоварване и слава изживя няколко живота. Първия път, като му преливаха кръв през 1967-а, буквално ме изстреляха от държавното ръководство за Виена. От улицата ме взеха, за да ме пратят да видя какво е положението. Лично Тодор Живков беше проявил интерес. Все пак брат му беше Костадин Гяуров, първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, кандидат-член на Политбюро - много висок ранг по онова време. Като пристигнах в болницата, първото кръвопреливане беше извършено. Видях го отслабнал. Николай ми се зарадва. Каза: "Оправям се, по-добре съм!" Следващата криза преживя през 1986-та. Болестта вече беше много напреднала. Точно трябваше да излезе моята биографична книга за него на 5 езика, работехме на вилата му в Бояна. В един момент халатът му се разтвори и видях, че кракът му е станал колкото ръката. Много се притесних, сърцето ми се сви... Третата криза през 2004 г. вече не можа да преживее. Беше си отишъл точно в 12 часа по обяд, когато в България свирят сирени."
През 2013-а във Велинград възниква идеята за 85-годишнината на Гяуров да бъде създаден конкурс за млади оперни дарования на негово име. Дори канят Мирела Френи да бъде шеф на журито. Местните културтрегери се надяват, че това ще стане и заради добрите контакти между Софийската опера и балет и велинградското читалище "Отец Паисий". За него Гяуров казва: "От този театър, от тази сцена тръгна моята кариера".
Урната с праха му е в Модена
Николай Гяуров остава завинаги в Модена. Опелото му е на 6 юни 2004-а в катедралата на прекрасния италиански град. Сутринта ковчегът с тленните останки е изложен във фоайето на "Театро Комунале", който е отворен за поклонение до 15 часа. Погребалният ритуал започва час по-късно под звуците на творби от Росини. Съболезнователни послания до съпругата на Гяуров Мирела Френи и двете му деца Владимир и Елена изпращат Лучано Павароти и Пласидо Доминго, импресарии и директори на световните сцени, на които Гяуров е пял през почти 50-годишната си кариера.
Великият българин е кремиран и урната с праха му е положена в монументалната част на гробището "Сан Каталдо" в Модена. Надпис с размер 30 на 40 сантиметра известява, че там почива Николай Гяуров. Нито един български политик не отива на печалната церемония.
Любимата ми река е тази, в която има риба
Из книгата на Александър Абаджиев "Николай Гяуров"
- Откога се роди любовта към музиката?
- Обичам музиката, откакто се помня. Все свирех на устна хармоника. Никой не ме учеше, но по усет налучквах мелодиите. После свирех на кларнет и тромбон в училищния хор. С обич си спомням моя учител по музика Ангел Герин, който бе ерудиран човек. Той особено много повлия на моето насочване към музиката, поощряваше свиренето на пиано и даже ме караше да му помогна в диригентската работа.
- Коя е първата ария в репертоари ви?
- На Иван Сусанин от едноименната опера на Глинка. С нея се явих на приемен изпит в Консерваторията през 1947-ма.
- Коя е първата разучена и изпълнена роля?
- През пролетта на 1955-а в Москва дебютирах като Дон Базилио в "Севилският бръснар" на Росини. Първата ми оперна сцена е студията при Московската консерватория. Първото ми гостуване в чужбина е участието ми във фестивала във Варшава през лятото на същата година. За мен често говорят и пишат като за Гяуров от Миланската скала. Наистина от 1960-а насам Скалата ми даде изключително място. В първите ми роли особено много ми помогнаха Мария Калас, Рената Тебалди и Джулиета Симионато с естественото си поведение. Но не по-малко дължа и на руската музикална култура. Именно тя ме насочи към сияещите висоти на изкуството.
- Коя е любимата ви ария?
- Серенадата на Мефистофел във "Фауст" на Гуно.
- А любимата ви роля?
- Мефистофел. Може би защото в нея се чувствам най-уверен, най-свободен. А може би и защото именно тя първа ми донесе признанието на най-големите оперни сцени. Затова и "Фауст" бих пял винаги с най-голямо удоволствие.
- Любимият композитор?
- Прекланям се пред двама гении на оперното изкуство - Верди и Мусоргски. Мнозина казват, че съм Вердиев певец, но други ме сочат като утвърден изпълнител на Мусоргски.
- Кого смятате за свой учител в пеенето?
- Моят маестро е професор Христо Бръмбаров. От него съм получил фундамента, върху който се гради творческият ми успех. От него съм научил и много неща за актьорското изграждане на образа.
- Кой е любимият ви град?
- Има три града, които ми харесват особено.
Париж - с неповторимата си атмосфера, Рим - със старинните си паметници, Санкт Петербург - където всяка крачка е среща с изкуството. С дни мога да се разхождам из тях и да откривам нещо неоткрито, нещо ново за мен. Обичам Москва и Виена. И все пак - най-скъп ми е родният Велинград в сърцето на Родопите.
- Коя е любимата ви река?
- Тази, в която има риба.
- Кой сезон предпочитате?
- Най-топлия - лятото.
- Любимият ви цвят?
- Харесват ми красивите съчетания.
- Любим аромат?
- Както мирише, когато човек отиде край реката за риба - на вода, на влажна трева, на стари сенчести дървета.
- Вашето хоби?
- През малкото свободно време, с което разполагам, обичам да снимам с кинокамерата и фотоапарата, да карам кола с висока скорост, да играя тенис и, разбира се, да ходя на риба. Чета стиховете на Яворов и винаги с удоволствие - спомените на Шаляпин.
- Какво ви интересува извън професията?
- Постиженията на техниката - автомобилостроенето, самолетостроенето.
- Кое качество най-силно цените у хората?
- Честността! Ненавиждам двуличието и двуличниците.
Мирела Френи:
Вибрирахме на една честота
Любовната история между Николай Гяуров и Мирела Френи е истинска класика - като ролите, ариите и репертоара на певците. Връзката им продължава 28 години. "През цялото това време бяхме неразделни. Непрекъснато се държахме за ръка. Дори спяхме с вплетени пръсти", разказва италианката. Тя дълго не може да повярва, че любимият й българин е пристигнал в рая без нея. Навсякъде усеща неговото присъствие, духът му я съпътства, където и да отиде. "Чувствам се зле, когато във всеки следващ миг осъзнавам, че не мога да го докосна. Откакто го няма, в съзнанието ми непрекъснато преминават страшно много епизоди и случки от личния ни живот. Между нас имаше изключителна хармония, бяхме невероятно близки. Голяма любов - но само наша. Никога не сме излизали в публичното пространство и не сме се рекламирали като звездна двойка", изповяда Мирела Френи.
Тя не крие, че Гяуров е сложна и в известен смисъл двойствена личност. В родния му Велинград и до днес се чуват твърде противоположни оценки - от "горд и необщителен" до "велик и обожаван". Близките му споделят, че заради статута на световна звезда е достолепен и дистанциран. А всъщност той е твърде уязвим. "Имали сме и трудни моменти заради неговата прекалена чувствителност. И най-дребните неща раняваха дълбоко славянската му душа. Беше невероятно добър и човечен", разкрива Френи. Всъщност точно връзката с оперната прима е една от причините за резервираността на някои съграждани към големия бас. Когато я среща, той все още е женен, а това е трудно смилаемо за провинциалния манталитет. Първата му съпруга Златина Мишакова е от най-талантливите и обещаващи пианистки в България. Критиците й обещават световна слава още от времето, в което учи в специален интернат за даровити младежи. Още от първия миг, в който се запознават с Гяуров, тя буквално започва да отглежда неговия вулканичен глас. Преди да каже "да" на певеца, Златина е омъжена за Милчо Борисов - уважаван кларнетист и композитор, директор в операта от епохата на Руслан Райчев. Заради Гяуров обаче зарязва целия си досегашен живот - първия си мъж и бъдещата си блестяща кариера. И започва да работи само и единствено с него и за него, в името на световната му слава. Според много хора именно Златина го превръща в голям артист. След като ражда Владимир и Елена, тя продължава да мисли за представленията и договорите на Гяуров.
И тогава той среща Мирела. "Случи се в Генуа, струва ми се през 1961-ва. Пеехме заедно във "Фауст". Никола беше в Италия отскоро и все още не говореше добре езика. Репетирахме, а после се срещахме по коридорите в театъра. Заклевам се, че имах изключителен респект към него - като към личност и като към артист. Никога не съм си представяла, че можем да станем двойка. Макар че като приятели в този период се чувствахме отлично. Говорехме си, вибрирахме на една и съща честота. И така се срещахме дълго време."
След много години двамата разбират, че могат да бъдат заедно не само като приятели. Мирела Френи също оставя един "странен" по нейните думи брак зад гърба си - с хоровия диригент Леоне Маджера. Но привличането с Гяуров е много силно. То не е само между два таланта, а и между две личности с еднакви разбирания за живота. Любовта им се превръща в нещо изключително специално. Когато са разделени, се чуват по телефона по няколко пъти на ден - независимо дали са на 5, 500 или 5000 километра един от друг. За него тя е "жената слънце". Той е убеден, че връзката им е пълна със светлина и сила. Общата съдба и кариера им помага не само да преодоляват трудностите, но и да овладеят изкуството на съвместното съжителство, в което любовта и респектът доминират над бита и дребните страсти. Затова никога не скучаят заедно. През последните им години отдъхват в Швейцарските Алпи. Всеки има свое хоби. Тя обича да свещенодейства в кухнята, а той - да чете книги. Гяуров без свян признава: "Мирела промени много мои представи, даде ми по-оптимистичен поглед и затова мога да кажа най-искрено, че тя е моят късмет в живота."
Синът Владимир, който днес е известен диригент, има два паметни концерта с баща си. Първият, в който участва и Мирела Френи, е на 15 април 1984-а в Париж. Вторият - на заключителната гала на Дните на българската култура в Москва на 28 ноември същата година. Тогава той се изправя пред оркестъра на Болшой театър, в същата зала, където започва бляскавият път към върха на неговия баща. Гяуров старши пее тогава с Гена Димитрова. Днес Владимир Гяуров живее и работи в Италия, но си идва често в България. Ремонтира къщата в квартал Лъджене във Велинград, която баща му купи приживе, но рядко ходи там. Във фамилната вила в Бояна пък има концертна зала за 60 човека.
За дъщерята Елена казват, че е копие на Гяуров. Учила е в Швейцария, после завършва театрална школа в Рим и дебютира в театър "Ермитаж". Днес рядко се връща в България.
Караян се разхожда из Родопите
Великият Херберт фон Караян е бил на санаториум във Велинград по препоръка на Гяуров. Той страдал от болки в гръбнака още от съвсем млад. Лекувал го е и д-р Димитър Шойлев, мъжът на Ванча Дойчева. Караян се е почувствал много добре във Велинград, идвал е няколко пъти. Правил е дълги разходки по прочутите пътеки на здравето в Родопите.
Павароти пуска брада заради българина
През 1967 г. Лучано Павароти записва с Караян "Реквием"-а на Верди и е все още е с голо лице. И понеже е пълен още от младини, Гяуров го съветва да си пусне брада, за да изглежда по-фин. Лучано казва: "Да, бе, да!" и няколко месеца по-късно той вече е с визията, с която го знае целият свят.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
