Ламбо – любимецът на нацията

Представях си прехода като българския Ренесанс – да стане красиво, благородно и умно, казва Стефан Данаилов

Ламбо – любимецът на нацията | StandartNews.com

Стефан Данаилов, който никога не се пребоядиса, е може би единственият любимец на нацията през последните 30 години. Вярно е, че в началото след 10 ноември домашният му телефон временно онемява, той дори е  готов да се откаже от занаята и започва да се прави на бизнесмен, търгувайки с месо. Но жена му Мери решително и ефективно го връща в пътя, а колегите му бързо се усещат, че доскорошният партиен  секретар Ламбо цял живот е бил един и същ – човек с огромен талант и с още по-голяма душа. Всъщност докато е на въпросния „пост“, той се занимава само с проблемите на хората от трупата – урежда апартаменти, автомобили, карти за почивки, заеми, лечение... Но тогава, в първите дни след 10 ноември, се разделя с  илюзията си, че българите са готови да се обичат като братя. Защото някои от тези в Народния, на които най-много е помагал през годините, се нахвърлят срещу него – макар и за кратко. „На петдесетгодишнината си - в размирните времена, когато минавах през различни етапи на отчаяние, поканих доста хора – „сини“ и „червени“. И като ги гледах, си казах: „Абе, не всичко е толкова потънало“. Особено като ми дадоха Аскеера за Лорензачо. Вече бях загърбил кризата, която за малко да ме раздели с театъра. Но се чувствах като празна стомна – бунтове, негативна енергия, която лети из пространството... Театърът беше като черупка.“, споделял е Ламбо. Тъкмо той обаче е човекът, който обяснява на БКП-форум, че е време петолъчката да се свали от върха на Партийния дом, тъй като мястото й е в сърцето, а не върху сградата. И върши още сума ти други неща, които нямат нищо общо със схоластиката на комунизма - той е от първите, които изговарят, че България трябва да стане член на НАТО, докато, примерно, Александър Лилов е на обратното мнение. Но така или иначе, идеологически схватки не му липсват. По някое време в пресата на 90-те дори се появява  хипотезата, че Политбюро така е разпределяло ролите в българското кино през 80-те, че главните винаги да са за Стефан Данаилов.  
„Преходът се оказва безкраен и тежък. А аз си го представях като българския Ренесанс – да стане едно красиво, благородно и умно. Политизирането на народа е най-лошото“, каза за „Стандарт“ Ламбо преди десетина години. А след това демонстрира, че като кандидат за вицепрезидент може да бие всеки друг, но пък се отказа от втори опит с думите

Не обичам да вися прав! Thank you

Като министър на културата обаче успя да осигури бюджет за възраждането на сцените в родината, като междувременно продължаваше да блести на сцената и пред камерите. „Демократичният“ етап в моята кариера започна с роли на терористи в два американски филми. Тъмни балкански субекти. А в началото на министерстването ми много колеги от Европа се изненадваха, че съм действащ актьор. Но още когато станах депутат, всички бяха наясно, че няма да се откажа от професията си. Бях поставил три условия, включително и пред партията, която представям - да се снимам в киното, да играя в театъра и да имам клас със студенти в Академията. През четирите ми години на „Стамболийски“ 17 подържах единствен спектакъл в Народния – “Пигмалион” на Бърнард Шоу. И се снимах само в “Дело по съвест”. Политиката не е за твореца, защото тя в повечето случаи му пречи. На мен - да правя това, което най-добре умея: да бъда актьор. Но от друга страна само хора, които са близо до културата, могат да участват в разрешаването на проблемите й. И за съжаление, в повечето случаи те трябва да са политически ангажирани. Затова реших да се включа. В парламента мога да бъда чут по-добре. Но никога не съм се изживявал като политик. Факт е, че загубих толкова години от живота си – а времето минава, биологията е неумолима“, коментира преди петилетка Ламбо. Той не е крил, че хич не му е било лесно да е артист и депутат едновременно.  
„Влизането ми в Народното събрание съвпадна с предложението да участвам в сериала “Дело по съвест”. Започнахме снимките на първите шест епизода през 2001-а. Беше през август - веднага след изборите. Парламентът беше във ваканция и нямаше никакви усложнения. Работех спокойно и без напрежение. Направих добра организация за декември и заминах за Италия, за да продължа. Когато станах министър, стартираха вторите шест серии. И се оказа, че няма да е толкова лесно.  Бързо стана ясно, че не мога да разполагам с времето си. Наложи се да спра някои от спектаклите, които играех в Народния. Не ми стигаше енергията, за да застана вечер пред зрителите.

Взимах неплатени отпуски

Колегите от “Дело по съвест” правеха и невъзможното, за да се съобразят с моя график. В един момент опозицията започна много да ме атакува, че вместо да си гледам работата на министър, си актьорствам из Италия. Само аз си знам какво ми е коствало всичко това. Вярно, че имам достатъчно опит и тренинг и никога не съм усещал умора на терен. Но стресът се трупаше. Затова пък моята истинска ваканция беше, когато кацах от София в Рим и веднага хуквах на снимки. Така се спасявах от лудостта, която владее всеки министерски кабинет - сутрин излизах от вкъщи на 40, а вечер се прибирах на 70. Докато бях в моя, отказвах да се снимам в българското кино. Имах две-три много интересни предложения. В едно от тях режисьорът и сценаристът пренаписаха цялата история заради мен. Но имаше опасност да ме обвинят в конфликт на интереси, тъй като аз разписвах парите за продукциите. Затова се изкуших да вляза в кожата на австрийски циганин в европейската копродукция “Свети Георги убива змея”, връщал е лентата Ламбо пред „Стандарт“. И е споделял, че голямата му мечта е цялата нация поне за една минута да се усмихне едновременно и да започне да мисли позитивно. „Наясно съм, че никак не е лесно, но съм оптимист.

Не съм политик, а артист

Всекидневието толкова ни е ошашавило, че всеки се плаши да бъде герой, добър и влюбен – та дори и пред публиката. Откъде накъде трябва да има страст и любов? Но съществува ли нещо друго в отношенията между мъжа и жената? Няма да забравя как реагираха зрителите на ролите ми, в които говорех за любов. По едно време ми писна от пистолети, автомати и шпиони. И се потопих в комедията.  Обожавам сонетите на Шекспир, имам любим куплет от Мишо Белчев: "Какво ли не направихме да бъдем по-истински от свещ и от сълза? Забравихме да купим днес билети за "Одата на радостта".
Но който каквото да говори за Ламбо през 90-те, през следващите години на така наречения преход публиката продължава да обожава неговия Сергей Деянов от „На всеки километър“. През 2002-а завъртат серии на площад „Батемберг“.  Ламбо е обладан от умиление и смут. Една от вечерите 5-6-годишно момиченце се разплаква, когато го вижда на живо, след като току-що го е гледало млад и красив. “Вместо левента от екрана, аз се изправих пред него”, оправдава детето той. Самият Стефан, който  отдавна не е хвърлял око на епизодите, си мисли, че те ще звучат доста по-наивистично. Но се убеждава, че интересът е огромен. „Въобще и не подозирах за въпросните прожекции. Научих за тях от вестниците. Подписката срещу излъчването му, естествено, само нажежи градуса на любопитството“, забавляваше се тогава той. И понеже няма лоша реклама, стига да не ти е сбъркано името, народът се тълпи срещу Двореца. „Нито за миг не сме мислили, че с филма пеем псалми на комунистите. Сериалът влезе в  историята на народа. В него има леко намигване към събитията и героите. Образът на Митко Бомбата е дискретно пародиен, неговите реплики “препикават” всяка случка. Няма апотеоз, няма парадност. Затова никой не приема “На всеки километър” като пропаганда. Той си беше феноменален за времето. А публиката съвсем не се състоеше само от хора, верни на БКП. Никой от нас не се отрича от образа си. Когато започвахме,  никой от нас не беше член на партията – нито аз, нито Черкела... Никой не ми е поставял комсомолско поръчение да изиграя майор Деянов. А кой би се отказал от главна роля на 27 години?“, анализирал е Мастера.  Напоследък е категоричен, че най-лесно се създават противоречия – между млади и стари, талантливи и неталантливи... Но затова пък противопоставянето „наши“ и „ваши“ остава в хрониките. „Няма да се връщаме към 90-те, сега ударът е към всички. Мълчанието на гилдиите не означава, че те са готови да се превърнат в жертвени агнета“, убеден е

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай