Георги Константинов: Отдавна се научих да живея на инат

Георги Константинов неотдавна празнува две поредни премиери - на атрактивното томче с нови лирики "Неделен човек" и на изискания сборник със 100 от най-хубавите му стихотворения за любовта. Неслучайно творбите му са превеждани на английски, японски, хинди, руски и немски, а книгата му „Туфо, рижият пират" е издадена на немски, френски, руски, украински, полски и други езици. Поетът писател, в чиято биография са записани повечето възможни "длъжности" в журналистиката, литературата и културата, притежава серия от родни и международни награди. Лирикът, поставил рекорд с поетичната си книга "Обичам те дотук" - 13 издания с над 27 000 тираж, е почетен гражданин на родния си Плевен. Директор е на списание "Пламък". След няколко месеца ще празнува елегантен юбилей, а утре ще черпи за името си.

- Господин Константинов, кой е най-големият змей, който е трябвало да убиете през живота си като един истински жрец на Свети Георги?
- Както знаете, името Георги идва от гръцки и означава земеделец. Тази древна и силна връзка със земята прави човека миролюбив и всеотдаен към природата и хората. Но щом съм с толкова земно име, а навярно - и с такава земна душевност, то и аз понякога трябва да се изправям срещу змея. Срегу триглавия змей, чиито три глави бих назовал: Завист, Алчност, Коварство. И ако Свети Георги, според легендата, веднъж и завинаги е пронизал с копието си змея, то обикновеният Георги трудно може да стане окончателен победител в подобни противоборства. Немалко рани съм получавал и от Завистта, и от чуждата Алчност, и от Коварството на някои уж близки, пък и по-далечни люде. Но все пак съм оцелявал – и като човек, и като поет. Истински мой щит е творчеството, с него понякога се чувствам по-висок и недосегаем... Страданието е знание, казват древните гърци. Каквото и да ми се случи в бъдните дни – отдавна съм научил как да живея „на инат" и да не губя посоката си в духовното пространство. Доста ми помага и чувството за хумор, което, струва ми се, рядко губя.

- Имало ли е случай, в който вие сте бил победеният?
-Мога да отговоря с известната фраза: „Губил съм битки, но не и войната". Падал съм наранен - даже съм имал мигове на тъжно безсилие, но след всяко падане съм се изправял. А са ме наранявали всякакви люде – и шефове, и графоманстващи персони, и дребни подлеци, представящи се за приятели. Неведнъж ми е било тежко и объркано, но общо взето съм запазвал жива човешката си същност. Разбира се, за това са ми помагали и немалкото свестни хора, които съм срещал по житейския си път. Даже мисля, че честните и доброжелателни хора на този свят са повече. Казал съм го в стихотворението „Друго не искам":

Със мафиоти не пях и не пих –
просто съм спазвал добра хигиена.
Даже с омраза не ги удостоих.
Те имат само моето презрение.

Но често срещах по белия свят
и много хора,
които са истински.
Сигурно с тях и за тях оживях.
Това е всичко...
Друго не искам.

Ще кажа още, че в мен има особено кръстосване между Север и Юг, дошло по рождение – моята родна майка е от Северна България, от Плевен, а баща ми е роден край брега на река Вардар. Може би и този устойчив родословен примес ми помага в трудни мигове.

- Каква е цената, която плаща българският интелектуалец, за да не бъде повален от огнедишащи зверове?
- В нашия първоначален, често пъти наричан „ориенталски" капитализъм, белязан с политиканска демагогия и хищна корупция, най-пострадала жертва е духовността. Положителен е фактът, че сме членове на голямото европейско семейство, но нашият духовен живот не е на европейско ниво. Образованието на децата ни сериозно куца - все по-често в обществото ни се срещат неграмотни хора. Изкуството ни, тази еманация на националния характер, е поставено в унизителна зависимост от жалките пари, отделяни за култура. Немалко от политическите ни дейци не са духовни хора – говорят елементарно, често пъти – диалектно. И действат предимно според своите кариеристични интереси. Не си спомням откога не съм чувал думата литература в парламента... Каква цена трябва да плати българският интелектуалец, за да оцелее по някакъв начин? Пари не може да плати, защото обикновено ги няма. Не плаща и с ерудирани съвети, защото никой не иска да ги чуе. Най-много да плати със своята творческа независимост – да влезе в услуга на тази или онази партийна котерия, да прави дребни и не толкова дребни творчески компромиси заради хляба си, да търси по-сигурната служебна кариера, да кара такси, да стане охранител в някоя фирма (знам немалко такива случаи) и т.н.
От синия екран изчезнаха телевизионния театър, вечерните симфонични концерти, поетическите рецитали. Мнозина от добрите ни артисти предпочитат роли на комици-шоумени. Едно след друго издъхнаха литературните издания за деца и юноши: „Славейче", „Картинна галерия", „Дружинка", „Родна реч" и много други, а литературните тези за възрастни могат да се преброят на пръстите на едната ръка...

- Имате ли проблеми с вашето списание „Пламък"?
- То е създадено от Гео Милев преди 95 години, но непрекъснато е под заплахата да бъде закрито – главно поради липса на средства, но и поради неразбирането, даже от страна на някои късогледи колеги, за неговата творческа необходимост. Мисля, че у нас почти престана да съществува йерархия на необходимите ценности

- Всичко ли е изгубено?
- Не. Могат да бъда посочени и примери на успешно оцеляване, но като цяло българската култура отдавна е загубила първостепенното си значение в живота ни. А точно българската култура може да запази националната ни идентичност в този глобален свят.

- Гергьовден е национален празник - кога, според вас, нацията ще събере сили да се опълчи срещу своите змейове?
- Неотдавна прочетох в интернет вълнуващата статия на известната наша публицистка Валерия Велева „Стреснетесебе". Изразът е такъв – три думи като една тревожна дума... За всички „змейове" става дума там: и за страховитата демографска криза, и за отчайващата бедност на поне половината от нашия народ, и за провалите в образованието и здравеопазването, и за опростачването на нацията, и за първенството, което държим по няколко вида болести и какво ли не още. Всекидневно се топим като снежна пряспа: днес си отиват двеста-триста, утре – петстотин, вече известната цифра от два милиона изчезнали българи е надхвърлена... А в същото време, например, след изключителни грижи от страна на унгарското правителство, за 7-8 години унгарският народ е пораснал с близо милион души... Да, Гергьовден е български национален празник, празник на храбростта. Но не е въпросът само да се заканим храбро на змейовете в празничен ден. А наистина трябва най-сетне да се стреснем – от върха до подножието – и да спрем това търкаляне към пропастта. И този всеобщ стрес да се превърне в наша всекидневна, упорита и спасителна грижа за хората на България.

- В едно от стихотворенията си казвате, че "на болно дърво птици не кацат"? Кои са най-опасните болести по дървото на България?
- Както вече казах: всевластната корупция е тежко заболяване на демокрацията, хроничната бедност на множество хора е вид несвобода. Ще прибавя само, че младите българи бягат от родината си и по още една причина - поради повсеместната несправедливост към знаещия и можещия, към талантливия човек. На много места у нас съществува диктат на организираната посредственост – от олигархичните висоти до по-ниско разположени структури в страната. Има и успели можещи хора у нас, постигнали с честен професионализъм своето по-високо място в обществото, но в повечето случаи те са добро изключение от правилото. А стихотворението „Пример от природата" е кратко и мога да го цитирам цялото:

Някои се питат:
Защо младите хора бягат
от нашата
боледуваща държава?

Ще дам пример от природата –
забелязал съм,
че на болно дърво
птици не кацат.

- Имате много силен стих за Балканджи Йово: "Но му оставиха езика" - защо все не ни достига памет за миналото, за историята, за грешките?
- Права сте. Малко са хората у нас, които се вълнуват за родословната ни памет, които истински осмислят предишните, често пъти драматични уроци на историята ни. Да, на Балканджи Йово поробителите са отрязали ръцете и нозете, посегнали са и на очите му. „НО МУ ОСТАВИХА ЕЗИКА". Но да се запитаме: грижим ли се днес за състоянието и съдбата на българския език? Над 15 години в парламента събираха прах няколко законопроекта в защита на българския език. Чак сега там се досетиха, че трябва да е направи нещо по този важен национален въпрос... Ще спра дотук.

- Имало ли е опасност да ви кръстят, примерно, Иван?
- Не, не е имало опасност да бъда Иван, макар че и това е широко разпространено българско име. Доколкото знам, е имало известно колебание дали да бъда кръстен Аргир – на името на моя далечен вардарски прадядо, войводата Аргир Манасиев. Една от централните улици на днешния Благоевград носи неговото име. А пък аз продължавам да нося името Георги, роден съм в чудесния град Плевен и съм почетен гражданин на своя роден град.

- С кого от вашите приятели и колеги Ивановци сте спорили кое име е по-популярно сред народа?
- Мисля, че спорът е излишен – и двете имена са еднакво популярни сред българския народ. Но доколкото знам, Ивановците у нас са повече.

- Една от последните ви книги носи името на изключителната ви балада "Миг като вечност" - колко от вашите стихове са превърнати в хитове на поп и рок музиката? Кой беше първият композитор или певец, който ви поиска стихотворение за песен?
- Стихотворението „Миг като вечност" написах и публикувах в 70-те години на миналия век. Една интересна подробност: то беше силно разкритикувано тогава, и то познайте къде - във вестник „Стършел".
Как така, питаше забравеният днес критик Б.Н., как е възможно:

Още преди да те срещна в живота си
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия –
теб аз съм чакал...

Както виждате – възможно е. Стихотворението живее повече от половин век! А стана и хубава песен, създадена от композитора Владимир Наумов. А за първата песен... Не мога да си спомня. Мисля, че беше „Предутрин" – в изпълнение на Васил Найденов. Тази песен, създадена по моето едноименно стихотворение, получи първа награда на тогавашния „Златен Орфей". Дано не прозвучи като самопохвала - по мои стихове има над 200 песни...Някои от тях станаха наистина доста популярни: „Обичам те дотук", „Вземи се в ръце", „Стъпки, стъпки сред безброя", споменатата вече „Миг като вечност" и други.

- Какво четете в момента?
- „Адвокатът на лудите" - роман от моя по-млад събрат по перо Владо Любенов. Препоръчвам ви тази книга.

- Какво пишете напоследък?
- Често ми гостува поетическото вдъхновение. Вероятно към края на годината ще имам пред себе си нова стихосбирка. Тогава ще бъда точно на 75 години – една твърде напреднала младост. Въпреки многото житейски завои – поезията не поиска да ме напусне... У нас е разпространено мнението, че поетът би трябвало да пише по-малко. Аз пък съм на мнение, че независимо дали написаното е по-малко или повече, важното е да се пише по-добре...

-След над 40 издадени стихосбирки разбрахте ли най-после от къде идва вдъхновението?
- Да. От небето.

Просто искам...

Искам да живея
първобитно.
Първозданно. Земно. И наивно.
С двата камъка да стривам жито.
Диво грозде да бера за вино.
Хищник да прогонвам със тояга.
Канара да местя с мъжко рамо.
С близки хора да разчупвам хляба.
Да запявам сред полето само...
И да търся истината прямо -
не в екрана, не по джиесема.
Да не не давам някой змей горянин
на децата залъка да взема...
Кой напълни тези дни безумни
с далавери и и фалшиви речи,
с ГМО във плодове и думи?
ГМО-човеци виждам вече!
Затова повтарям си сърдито
в общата лъжлива логорея –
искам да живея
първобитно...
Просто искам
по-човечно
да живея.

29 март 2018

Страданието

Прометей.
Исус.
Джордано Бруно.
Нашият Балканджи Йово...
Безсмъртни имена
на болка величава...
Няма слава без страдание.
А пък страданието
често няма слава...
Не знаем
колко милиона сенки
са вградени
в епичния строеж
на дворци и пирамиди.
А колко дълги са онези
три синджира роби?
Кой помни имена
от мрачните концлагери –
нацистки и сибирски?
Кой истински пожали
днешните деца на Изтока,
умиращи от глад,
разкъсвани от бомби?..
Човечество!
Куп светли имена си спомняш ти...
Но своите безброй
безименни страдалци
не оплака...
И все така Земята
сляпо се върти
между слънцето и мрака.