Вторник,

Дископатия измъчила Ламбо в Берлин

От: Албена Атанасова -
A
A
A

Инжекции и диети в „На всеки километър“

Докато снимахме първите и вторите серии от „На всеки километър“, то не бяха пътувания, то не бяха морета, то не бяха планини... Из България, но и из чужбина. Много срещи имахме с хората. Моите колеги бяха популярни актьори, а аз бях световнонеизвестният. Бях въвеждан от Гришата и от Черкела. Еуфория – истински хаос. Силни преживявания, дори от здравословен характер, макар че тогава бях млад. Живеехме в източната част на Берлин, но снимахме в западната. Бях с невероятна криза на дископатия. Всяка сутрин ме водеха в клиника, в която ми правеха инжекции за блокиране на болката. Иначе нямаше да издържа снимките, а толкова крив герой нямаше как да покажем на публиката. Но само аз знам какво съм преживявал.

Георги Черкелов притежаваше много тънко чувство за хумор. Когато започнахме вторите серии, започна и кризата с моето напълняване. Отдадох се на някакви диви диети. Стисках зъби и гладувах като куче. А Черкела все ми викаше: “Хъшче, вземи, бе, не се мъчи, рано ти е още" и ми подхвърляше бял ухаен хляб. 

До "На всеки километър" почти никой не ме беше чувал. Приятелите ме знаеха като Ламбо, Цапето, душата на компанията. Мацките си падаха по мен. А аз исках всички да ме харесват, да съм им симпатичен. Скоро обаче разбрах, че това няма как да стане, а и не е необходимо. Преживявах силно репликите зад гърба си. Сега звезди под път и над път. Но тогава си беше събитие, когато влезеш в кръчма и всички спират да ядат и да пият, за да те гледат.

Познавах Гришата от години, защото със сестра ми Росица бяха състуденти в Театралната академия. Хората от нейната компания ме знаеха като маляк от купоните, които се правеха често у нас. Ние живеехме в доста приличен апартамент и сбирките бяха безкрайни. Когато Росица беше съпруга на Иван Кондов, идваха много популярни актьори. Говоря за времето, когато Калата, Стояна, Енко Багаров, Нейчо Попов, Парцалев събираха стадиони. Бяха легенди. Тогава да общуваш с артисти, беше голяма работа. А аз ги познавах повечето. Не бях дете, хванато от гората. Но когато вече като по-голям влязох в киното – защото започнах на 12 в „Следите остават“ - беше респектиращо да играеш с майстори с толкова филми зад гърба си. Гришата беше с 10 години по-възрастен от мен. Но бяхме толкова близки, все едно че сме тръгнали от една махала. Винаги страшно много сме си помагали. Не мога да кажа какво точно ни свързваше. По принцип аз съм приятел с много хора, дори с тези, с които не съм се виждал по две-три години, но знам, че винаги мога да общувам с тях. Ако съм те довел близо до себе си, това е трайно. По време на първите серии ние просто живеехме заедно. Той не хъркаше, а аз в ония години въобще пък не хърках. Във вторите серии - вече бяхме звезди и ни се полагаше по отделна стая - отново се събирахме. Вече се бях издигнал много. Но ни беше скучно сами. Такива щуротии се случваха, бедна ти е фантазията. Гришата беше невероятно забавен и интересен човек: Цапе, Цапе давай тук, давай там. Ние по-често бяхме двамата, отколкото със съпругите си. Но семействата ни си общуваха. Докато бяхме в Берлин, жените ни дойдоха на гости. Бяха ни забравили кои сме. Булките и хукнаха – шопинг, нормално, интелигентно. След това – бай-бай. И пак поехме с рейсовете. Бяхме се събрали група все от противници на самолетите. Шарлето, художникът на филма Пецата Бончев, аз – все не обичахме да летим. Стигахме до Дамаск с автобус – Истанбул, Анкара, спирки, тю-тю-ю-ю, царски. Пътешествия по три-четири дни, снимки по месец и половина. Тогава видях цъфтящия все още Бейрут – невероятен град, направо бях ошашавен. Работихме доста там преди войната. После – Истанбул, където съпругите пак дойдоха – иху-аху. Давахме го повече на хубаво бяло вино и риби. Бяха невероятни смешки, страхотни номера си правехме. Това му е хубаво на киното – ставаш част от голямо семейство. Не е като сега – заради недоимък всичко се прави бързо.

Шаш и паника във „Време разделно“

Първата ми роля във Военния театър беше Венецианецът от “Време разделно” - една такава лабилна, разказвателна, абе, нещо имаше… Но все пак ми беше първа изява - след като съм бил Стефан Данаилов от “На всеки километър”, трябваше да се справя. Тогава слепите много идваха на представления. Сядаха на първите три реда и започваха да следят действието с наведени напред глави. Но в началото не знаех тая работа. И на едно четвърто-пето представление направо се шашнах – играя и виждам няколко реда, които не искат да ме гледат. Какво става? Тия хора явно не могат да ме понасят. Разцентровах се, имах монолог, обърках го… Бързах, само и само да изляза от сцената. Открих Кокаланов, който беше инспициентът, и го питам: “Коко, какво става, бе, братче?”. “А, майна, не знаеш ли, това са слепите – имат организирано, те гледат всичко”. А между нас и публиката винаги има респект. Забрави ли тя, че те гледа, и започне ли да те усеща, значи си свършил работата си. Както казваше Методи /Андонов/, Бог да го прости, един миг на сцената публиката да е с теб, един миг от два часа и половина, значи си успял. Разбира се, той говореше за гениалните актьори.

Политиката не е за твореца

Политиката не е за твореца, защото тя в повечето случаи му пречи. През годините, през които съм в нея - първо като депутат, после като министър, а после отново като депутат, загубих някои от възможностите да правя това, което най-добре умея – да бъда актьор. Никога не съм се изживявал като политик. Влязох в политиката с пълното съзнание за всичко, което ме очаква.

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички