Някои ме вземат за чудак,
но твърдя съвсем официално,
в реализмът соц все пак
има нещичко поне реално
Така изглежда шегата в рими, посветена от поета Кирил Назъров на професор д-р Васил Колевски, който в навечерието на деветдесетата си годишнина довършва 35-ата си книга. Маститият литературовед има куп отличия, между които награди на имената на Пушкин, Георги Димитров, Вапцаров. Роден е в Яврово, малко селце в планината, което се гордее с Николай Хайтов, Борис Димовски и още десет професори. Когато през 1854-а явровци копаят основите за новата си църква, откриват катакомба на 500-600 години - тайния храм на поробените. Когато идват турците, разрушават всички храмове и манастири. Търсейки път към Бога, тогавашните християни, които професорът нарича истински, а не като сегашните, нощем се събират в изкопания в земята ров, за да се молят. На сутринта с пръст и клони замаскират следите си. Времето и чумата, нападнала селото, заличават катакомбата. Останало е само преданието, че мястото е свещено. Затова на Света Богородица там колели курбан. Няколко века по-късно на 15-20 метра дълбочина в храма, вкопан в земята, намерили манала, на който са палили свещите и икона на Света Богородица. Днес те се пазят в сегашната красива селска черква.
- Професор Колевски, вашият съселянин Борис Димовски разказваше, че като слязъл в Асеновград, зърнал жена да чете вестник. Бил удивен. В Яврово подобно нещо не е можело да се види. Па-късно обаче това диво село дава имена, с които България се гордее. Бяхте ли приятели с Хайтов?
- Той е шест години по-голям от мен, но през 1958-а издадохме първите си книги - той написа "Съперници", чудесен сборник очерци, а аз - изследване за социалистическия реализъм.
- Вие сте познавач на този творчески стил, но това е повод днес да иронизират книгите ви...
- Щом има романтизъм, щом има неореализъм, защо да няма социалистически реализъм? С този метод са творили гении като Горки и Маяковски. В основата му е правдивото отразяване на действителността в нейното революционно развитие.
- И все пак - бяхте ли близки с Хайтов?
- Трудно ми е да кажа. Като деца не сме били приятели. През лятото на 1944 година в ливадата на моя баща бяха убити тридесетгодишна жена, двама гимназисти, партизани и един полицай. Отрязаха главите на комунистите и ги отнесоха в щаба на жандармерията в хижа "Руен". Срещу всяка от тях убийците получиха по 50 000 лева. После ги захвърлиха. Написах стихотворение и го показах на Хайтов. "Не го давай на случайни хора", посъветва ме той. После пътищата ни се разделиха: тръгнах да следвам, той стана лесничей. Литературата ни събра отново.
- Личеше ли, че ще стане голям писател?
- Написах рецензия за първата му книга и предрекох това, което после критиците повтаряха. Хайтов продължава традициите на Йовков, Вазов, Елин Пелин - това съм публикувал още през 1958 година. Той откри за нашата литература Родопите, което е същността на неговото творчество. После стана голям човек - председател на съюза на писателите, но не беше надменен.
Роден победител
Обичаше иронията. Притежаваше много силен характер. Никога не сме се карали.
- Той ли е най-значимата фигура от Яврово?
- Хайтов е най-големият писател. Не по-малка личност е чл. кор. д-р Георги Гълъбов, завеждащ катедра "Анатомия" в Медицинска академия. Беше зам.-министър по времето на Червенков. Живков го свали, от което той се притесни и не доживя дълбока старост.
- А предполагахте ли, че Борис Димовски крие толкова огромен талант?
- С Димовски учехме заедно на село. А в Асеновград живяхме в една квартира - стаичка, вкопана в земята, в която през зимата беше топло. Той попадна под влиянието на Радой Ралин, който беше член на РМС, а тръгна да посреща царя. Димовски пък отиде на сватбата на дъщеря му Калина. Радой беше талантлив поет, бяхме близки, но когато превъртя по тези царски работи, се разочаровах. Веднъж се срещнахме, той ми подаде ръка. Но му отговорих: "Познавах Радой Ралин, приятеля на Вапцаров, а не на царя" и го отминах.
- Били сте краен...
- Тогава мислих така, днес може би е по-различно. А Димовски е художник на европейско равнище. На Стария континент се съизмерва с Жан Ефел и най-много с още един. Докато живеехме заедно, той не говореше, че ще става художник, но рисуваше. После се записа в Художествената академия. Първата година преподавател му беше Илия Бешков. Ето ви история, която ми разказа самият Димовски. Студентите рисуват модел. Минава професорът, за да види кой какво е нарисувал. Някъде нещо поправя. Спира пред статива с творението на Борьо. Не казва нищо, вади банкнота от 500 лева (доста пари за него време), слага ги пред него и продължава нататък.
- Познавали сте добре и Пеньо Пенев.
- Бяхме близки. Няколко години работих в ЦК на БКП като сътрудник по въпросите на литературата. Отговарях за съюза на писателите. Едни ме хулеха, други държаха на приятелството с мен. Пеньо Пенев беше от вторите. Веднъж ми звъни: "Василе, ела да се видим". Срещнахме се, разходихме се, той ми подари вестник, в който са публикувани чудни, но много тъжни негови стихове. Беше противоречива личност. В Димитровград попадна сред пияниците. Остана без пари. И изпрати тъжно писмо до съюза на писателите, в което обясняваше в какво тежко положение се намира. Шефът ми Рубен Аврамов нареди веднага да взема пари и да му ги занеса в Димитровград. Открих го в стаичка в хотела - с жена си и детето. Дадох парите, намериха му квартира и работа, но не можа да се задържи. Дойде в София. Тогава дописа поемата "Когато се наливаха основите". На литературно четене някои се престараха - казаха, че била антипартийна. Въобще трудно живееше. А беше голям поет.
Имаше талант на буци, по дух беше близък на Маяковски
Моят любим поет и до днес.
- Оцени ли го родината му?
- След смъртта му дадоха някакви награди. После го изхвърлиха от учебниците - него, най-добрия поет от този период.
- Допускахте ли, ли че ще завърши със самоубийство?
- Да. Алкохолът не прощава.
- Не се ли опитахте да го спрете?
- Как? Опитай се да спреш Есенин.
- Вие сте били фактор в комунистическата пропаганда. Кой забраняваше книгите тогава?
- Издателствата ги спираха. Пазеха се. Но след 1989 година нещо да се е появило? Някой да е извадил някакво значително произведение, което по онова време е било забранено? Няма нищо подобно. "Романът на Яворов" стоя шест години в "Български писател". Не смееха да го пуснат - авторът Михаил Кремен бил буржоазен писател, богаташ. Човекът обикаляше, търсеше начин да издаде творбата си. Но никой не искаше. Известно е, че жена му Дора Конова-Кремен е в основата на случващото се през драматичната нощ, в която Лора се застрелва от ревност. И Кремен като свидетел описва. Тогава ме викна Рубен Аврамов: "Какво да правим?". Аз вече бях прочел ръкописа. Казах му: "Тук има неща, които само този човек знае, само той може да ги разкаже. Утре ще си отиде от този свят и край. Няма друг. Нека го критикуват после, но той говори искрено, с болка". И романът излезе.
По-късно започнаха да издават събраните съчинения на Яворов. Печатаха всичко, но без публицистиката. Ясно защо. Тя е главно за Македония, а нашите не искаха да задълбочават разправиите. От издателството питаха: "Какво да правим?". А писателите се изпокриха. Казах: "Това е Яворов. Трябва да излезе". От СБП прехвърлиха топката: "Тогава нека Колевски да напише предговора". Така и стана.
- Имате ли угризения покрай работата ви във висшия партиен ешелон?
- Не. Съвестта ми е чиста.
- Срещали ли сте се с Тодор Живков?
- В един период във ВИТИЗ се оформиха две групи мастити преподаватели, които бяха в тежък конфликт. Караха се и не можеха да изберат ректор. Тогава от ЦК на БКП казаха: "Ще ви пратим човек отвън или ще закрием академията". За едното чудо да го направят. Така изпратиха мен. От професор в института по литература слязох на младши преподавател, но ректор! 110 лева заплата. Маститите театрали ме гледаха отгоре: "Кой е пък тоя?" Студентите ме бяха кръстили Комисаря. Но явно съм работил добре, защото научният съвет ме избра за още един мандат.
- Как мина онази ви среща с Живков?
- Тогава създадоха Театъра на поезията - днешният "199", който носи името на Валентин Стойчев. Решението дойде отгоре - представленията да се играят във ВИТИЗ. Поетът Павел Матев като председател на Комитета за култура сведе решението. Научният съвет - Владимир Трендафилов, Филип Филипов, заместник-ректорът Кръстьо Мирски - бяха против настаняването. Пазят си сцената. Павел Матев се ядоса, побесня и обвини мен, че съм манипулирал професорите. Владо Трендафилов скочи и с мощния си глас се обърна към Матев: "Момче, ти за какви ни имаш?. На нас друг не може да ни каже какво да правим!". Министърът се сви, замълча.
Тогава ни извика Тодор Живков
Мен и директора на новия театър. Почерпи ни с кафе. Пошегува се. Казах му мнението на научния съвет. Той се намуси и отговори: "Довиждане". Не успяхме да опазим сцената си. Няколко години съжителствахме - ВИТИЗ и Театърът на поезията. Беше взаимна мъка. После намериха мазето на "Раковска".
- Преподавали сте руска и съветска литература във ВИТИЗ. Много от днешните звезди са били ваши студенти. Късахте ли?
- Двойка съм писал само веднъж - една изкуствоведка не знаеше нищо. Когато Стефан Мавродиев и класът му се явиха на изпит, бях приготвил билетчета с имена на писатели и произведенията им. Извиках първия. Влязоха двама: "Другарю ректор, може ли да излезете за малко?". Добре, излязох. Когато се върнах, бяха направили нещо като сцена и бяха накичили потретите на най-големите руски писатели. "Сега ни изпитвайте!", подканиха ме те. Падна им се Пушкин. И започнаха да цитират - какво са казали за великия поет Белински, Добролюбов, Чернишевски. Написах на всички отличен.
- Виждаше ли се кой от тях ще стане изключителен актьор?
- Личеше още като кандидатстваха - Катя Паскалева, Цветана Манева, Илка Зафирова. Стефан Данаилов беше прекрасно момче, баща му родопчанин. Още отначало беше ясно, че има заряд. По цял ден обаче киснеше в Народния. Актьорите го пращаха да им купува бира, цигари, прекарваше си добре. Един ден ми се обади един от преподавателите му и се оплака: "Данаилов, най-добрият ми студент, не иска да посещава лекциите". Викнах и го предупредих: "Ако не ходите на лекции, ще ви изключа от ВИТИЗ". Дали си е взел поука, не знам, но още като студент тръгна в киното и звездата му изгря.
Мъж сред проститутки Николай Хайтов
Не мога поради оскъдната ми теоретическа подготовка да кажа за професор Колевски, известен като знаток по въпросите на социалистическия реализъм, дали е прав или крив. В случая това е без значение. По-същественото е друго - че той съчетава две много редки качества: смелост да казва, каквото мисли. В критиката, населена с много проститутки, той е един пълноценен мъж - ето защо се наканих да напиша настоящите редове за него.
Тъй като съм почнал - да довърша: Васил Колевски е роден на 6 март 1925 година в селце, в което на глава от населението се падат най-много професори. Този феномен сам по себе си представлява сериозен интерес. Когато в Пловдив все още не е имало театър, факт е, че в малкото селце Яврово в училището са играли театър и това е отбелязано във вестник "Марица". Между впрочем един от актьорите е бил дядото на Колевски.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
