Горчивият вкус на българската съдба? Може би този израз описва най-точно орисията на един български офицер с малко необичайно лично име – генерал Атила Зафиров. Това заяви във фейсбук водещият на предаването Операция История по Bulgaria ON AIR Росен Петров. И публикува историята на легендарния генерал. Ето я:
РОСЕН ПЕТРОВ
Той е роден на 16 август 1858 г. в Калофер в семейството на видния възрожденски учител Спас Зафиров, чийто род е от Пещера. Като почитател на историята и като част от борбата за църковна независимост Спас кръщава детето си Атила, именно на могъщия хунски владетел (според някои учени това е първият български владетел), напук на гръцкото духовенство. Между другото, другият му син носел името Фружин, така че може да се досетим що за човек е бил учителят Спас Зафиров.
Впрочем той бил завършил гръцка и френска филология в Атина и бил даскал на личности като Христо Ботев и Иван Вазов. Израснал под подобна бащина „опека“, Атила сякаш е обречен да стане воин. И той става такъв.
Още на 19 години е доброволец в Руско-турската война (1877–1878), а по-късно завършва Военното училище в София и Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия. По време на Сръбско-българската война от 1885 г. като млад поручик командва т.нар. Комщицки отряд, който разбива сърбите при селата Ропот и Комщица. Атила получава орден за храброст и кариерата му тръгва нагоре.
И тук следва една от големите перипетии в неговия живот. Той е един от участниците в преврата срещу княз Батенберг и след неуспеха му е уволнен от войската и емигрира в Русия, където 11 години служи в императорската армия.
Завръща се в България през 1898 г. и бързо е произведен в чин полковник, а след това става командир на прочутия със своята суровост 26-ти Пернишки полк (в кръга на шегата – нещо много по-страшно от агитката на „Миньор“ Перник).
През Балканската освободителна война Атила се прочува в сражението при Шаркьой, където ръководените от него части отбиват десанта на 10-ти османски армейски корпус, чийто началник-щаб е младият Мустафа Кемал – бъдещият основател на турската република Ататюрк. По-късно биографите на Ататюрк наричат Балканската война „неговия университет“, а българите – „неговите сурови учители“.
За известен период Зафиров е и военен комендант на град Ксанти. Ето как си го спомня известният учител Коста Николов в своите записки:
„Началник на войската в Ксанти беше полковник Атила Зафиров – корав българин, учтив, справедлив към всички. Той правеше чест на българското офицерство, на българската държава и народа. Когато слизаше в чаршията, турците отдалеч му ставаха на крака.“
През Първата световна война Атила Зафиров отново е на предните редици на битките. На 6 септември 1916 г. при село Сарсънлар (днес Зафирово) командваната от него Трета бригада от 1-ва Софийска дивизия се изправя срещу многочислени румънски войски, отиващи към Тутракан, и ги побеждава с неочаквана и отчаяна атака на нож.
Преди атаката Атила Зафиров заявява: „Ако атаката е неуспешна, обесете ме на една върба“. Атаката е повече от успешна. Атила получава нов орден за храброст, а след година е повишен в чин генерал, защото доблестно воюва не само срещу румънските войски, но и срещу своите учители – руските офицери.
Образно казано обаче, Атила ще бъде „обесен“ не на върба, а от безразличието на нашия елит и от суровата и прагматична българска действителност след войната.
За какво става дума? Докато е на служба, Атила системно дарява почти цялата си офицерска и генералска заплата за издръжка на сираци на загинали български воини и за сиропиталища. Освен това е силно критичен към обкръжението на цар Фердинанд. Приписват му думите: „Тия скакалци около Фердинанд изядоха всичко. Те изядоха България!“.
Той има и още един „грях“ – не обича да се впуска в политически интриги и така не успява да се „адаптира“ към новата „земеделска власт“. Въпреки чина и заслугите си, след уволнението си от армията, той не получил нито пенсия, нито каквато и да е подкрепа. Възникнали административни спорове за „стажа му“ и той прекарал последните си дни в нищета и мизерия.
Заплатата си давал на сираците, а след това пенсия така и не получил. Случаят е описан от генерал Стефан Тошев. Атила умира на 24 януари 1922 г. Семейството му няма пари дори за погребение и набързо се събират средства от негови бойни другари.
Прави чест на цар Борис Трети, че през 1942 година, въпреки критиките на Атила към баща му, с царски указ преименува село Сарсънлар на Генерал Зафирово. За съжаление през 1956 г. от името отпада думичката „генерал“, за да не навява спомени за царската армия и империалистическата война.
Защо ви разказвам тази история? Погледнете януарския ден навън и си представете януарската зима на 1922 г. Тя била изключително тежка – температурите паднали до -20 градуса целодневно. Земята станала твърда като бетон, но стари бойни ветерани с мъка я разбивали, за да приеме в ледените си обятия техния командир.
Коравата българска земя приела един корав българин. Нашата памет за него е единственият начин да стоплим, макар и късно, душата на Атила. Железният български генерал със златно сърце. Нека помним.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
