Днес е притегателна сила за туристи от цял свят, през годините градът пази величествена история
Ако бяхте казали на бабите с шивета – както наричат плитките си, преди 30-ина години, как Банско ще приюти хора от цял свят, как ще се разхождат разни номади, и как повечето ще работят с някакво малко чудо, наречено лаптоп, как тълпи туристи ще миткат из улиците целогодишно, и докъде ще се простират къщите, сигурно щяха да отвърнат „Бе, не верувам“.
Днес всички искат Банско, обичат Банско, преселват се от цял свят, за да живеят в Банско. Развиват бизнеси, отглеждат деца. Защото е красиво и спокойно. Вълшебството му е необяснимо с думи. Вероятно може да се каже – очарованието му е в това, че се намира в прегръдката на планината, че Пирин е толкова могъщ и респектиращо красив, че хората са много интересни, а сградите пазят още по-интересна история.
Храмът „Света Троица“ е най-впечатляващата забележителност в града, а за миряните – задължителна спирка. За историята на града обаче тя е нещо много повече – доказателство докъде може да стигне един общ градски инат, когато хората решат да оставят след себе си нещо голямо.
Църквата е завършена през 1835 г., след като строителството започва през 1833 г. Инициатор е заможният бански търговец и общественик Лазар Герман, известен още като Дядо Лазко. Издигането на голям православен храм по това време изисква не само средства и майстори, но и доста дипломатичност. Разрешението от османската власт е получено през 1833 г., а местните хора започват да събират пари и материали за строежа.
И тук историята става любопитна. Според разпространяваните сведения църквата е изградена върху имот, принадлежал на самия Лазар Герман. За строежа се включват 270 фамилии и 1081 индивидуални дарители. Така храмът се оказва буквално дело на целия град. И не само с даренията – бански майстори, каменоделци, дърводелци и доброволци участват в изграждането му.
„Света Троица“ е оформен зад масивен ограден зид, а сградата е трикорабна базилика. Високите каменни стени имат и чисто практичен смисъл – големият храм е трябвало да бъде защитен от любопитни погледи и ограниченията на османската власт. Министерството на туризма определя целия комплекс като едно от най-ярките достижения на банската култура от Възраждането.
До входа се намира един детайл, който почти всеки турист забелязва, но малцина познават историята му – християнски кръст и османски полумесец, поставени близо един до друг. Символиката традиционно се свързва с желанието на банскалии да намерят начин православният храм да съществува в тогавашната политическа действителност. Днес двата знака са сред най-разпознаваемите детайли на църквата. Според легендата пашата от съседен Разлог разрешил строежа на църквата само ако има полумесец.
350 души строят храма
За строежа са били необходими години труд. Сред майсторите дюлгери се откроява Лазар Глушков, а местната традиция пази разкази за огромната организация около изграждането на храма. В някои исторически описания се говори за около 350 майстори, каменари, дърводелци и доброволци, включили се в работата.
Това обяснява и защо „Света Троица“ изглежда толкова внушително. За времето си тя е огромен храм. Преди построяването на „Св. Александър Невски“ в София църквата е сочена като най-голямата в България.
Размерът обаче не е единствената изненада.
12-те дървени колони
Вътре погледът веднага се спира върху 12 масивни колони, които носят тежестта на покрива. Те символизират дванадесетте Христови апостоли.
Старите описания разказват, че за тях са били избрани огромни мури, които след обработката били обшити със спираловидно навити въжета, напоени с катран, а след това покрити с мазилка. Така конструктивният елемент постепенно се превърнал и в част от художествения образ на интериора.
Над главите на посетителите се разгръща съвсем друг свят – таванът и стените са изписани с богата декоративна украса, а Велян Огнев превръща дървения таван в своеобразно небе с облаци и ангели.
Уста Велян и Молерови – големите имена зад стените
„Света Троица“ събира на едно място едни от най-талантливите майстори на Банската художествена школа и свързаната с нея Дебърска школа.
Уста Велян Огнев има основна роля за художествения облик на храма. На него се приписват резбованият иконостас, стенописите, декоративната работа по колоните и купола, както и амвонът и владишкият трон. Огнев е родом от дебърското село Лазарополе и по-късно се установява в Банско, където оставя трайна следа не само в „Света Троица“, но и в местната архитектурна традиция.
До него стои фамилията Молерови – име, без което историята на банската иконопис трудно може да бъде разказана. Тома Вишанов, Димитър Молеров и Симеон Молеров са сред художниците, свързвани с иконите и художествената украса на храма. Димитър Молеров създава кръста на Разпятието, престола, големите иконостасни икони и целувателните икони, а Симеон също оставя свои произведения в иконостаса.
Така църквата се превръща и в своеобразна галерия на местната художествена школа.
Кулата, която стана символ на Банско
Кулата е камбанарията на църквата „Света Троица“ и е построена през 1850 г. Тя е дело на прочутия бански майстор Тодор Марков. Самата църква „Св. Троица“ е започната през 1810 г., а е осветена през 1835 г. Построяването ѝ е било огромно събитие за тогавашното Банско. Храмът е изграден от камък и дърво и е един от най-значимите паметници на българската възрожденска архитектура. Камбанарията е издигната по-късно, през 1850 г., и първоначално е била с по-скромна конструкция. През 1866 г. е поставен прочутият часовник, изработен от банския майстор Тодор Хаджирадонов. Това е много важно за историята на Банско, защото часовникът не е просто украса. Той превръща кулата в часовниковата кула на града. От нея банскалии са чували и камбаните, и отмерването на времето. Камбаните са изработени от местни майстори и са свързани с традицията на банските леярски занаяти. Техният звън е бил част от ежедневието на града – отбелязвал е празници, богослужения, но и важни събития. Кулата се превръща в своеобразен символ на Банско – заедно с църквата, старите каменни къщи и планината. Защо кулата е толкова важна? Тя трябва да се разглежда заедно с църквата „Св. Троица“, а не като отделна постройка. Целият ансамбъл показва силата и възможностите на Банско през Възраждането. Самият факт, че едно планинско селище успява през XIX век да построи толкова голям храм, камбанария и часовников механизъм, говори много за икономическата сила, предприемчивостта и самочувствието на банскалии.
Евангелският храм пази невероятна история
Историята на Евангелската църква в Банско е една от най-интересните страници от духовната и обществената история на града. Банско заема особено място в историята на протестантството в България, тъй като тук през 1868 г. е създадена първата българска евангелска църковна община, която традиционно се приема и като начало на първата протестантска църква в страната. Историята започва още през 60-те години на XIX век. Местният учител Никола Попфилипов и православният свещеник Димитър Младенов започват да четат и обясняват Новия завет на хората на разбираем български език. Това има голямо значение, защото по това време богослужението се извършва предимно на църковнославянски, който не е напълно разбираем за всички. Постепенно около тези четения се оформя група от хора, които проявяват интерес към евангелското учение. На 6 август 1868 г. в Банско е учредена Българска евангелска църковна община. Сред първите хора, свързани с нея, са Петър Ушев, Марко Петканин, Лазар Амиджев и Георги Сарандов. В началото евангелските християни се събират по домовете си, включително в къщите на Петър Ушев и Марко Петканин. По-късно събранията се провеждат и в кафенето на Георги Сарандов. С разрастването на общността в Банско идват американски протестантски мисионери, свързани с Конгрешанската мисия. Сред тях е Чарлз Морз, който има важна роля за развитието на евангелското движение в града и региона. На 15 август 1871 г. е проведен евангелски събор, на който Иван Тонжоров от Самоков е ръкоположен за пастир. Тогава църквата е официално организирана, като са посочени и първите ѝ членове-основатели – девет мъже и шест жени. С развитието на общността възниква необходимост от собствена църковна сграда. Според исторически сведения сегашната сграда е изградена през 1883 г., по времето на пастируването на Никола Влаев, който служи в Банско между 1881 и 1885 г.
Значението на Евангелската църква обаче не се ограничава само до религията. Тя е свързана с образованието, грамотността, четенето на Библията и разпространението на нови знания. Евангелското движение допринася за навлизането на нови идеи в Банско в период, когато градът вече има активни търговски и културни контакти с други части на Балканите и Европа. Историята на семейство Вапцаров е тясно свързана с историята на Банско и с развитието на протестантската общност в града. Тя разкрива една по-малко позната страна от средата, в която израства един от най-значимите български поети на XX век. Никола Йонков Вапцаров е роден на 7 декември 1909 г. в Банско, в семейството на Йонко Вапцаров и Елена (Ленка) Везюва-Вапцарова. Майката на поета, Елена, позната като Ленка Вапцарова, произхожда от известния бански род Везюви. Тя получава добро образование в Американския евангелски пансион в Самоков, където се подготвя за учителска и просветна дейност. След завършването си работи като евангелска учителка във Велюса, Елешница и Банско. Тя е непосредствено свързана с евангелската общност в града и е сред учителите в евангелската прогимназия в Банско. Ленка не е просто учителка, а активна участничка в живота на общността. Според запазени сведения тя е била и касиерка на Евангелската църква. Така нейният живот показва ролята, която образованите жени имат в развитието на протестантската общност и просветата в Банско в края на XIX и началото на XX век.
Гара Банско-интересната архитектура
Гара Банско е част от участъка Белица–Разлог–Банско, официално открит на 3 март 1943 г. Така Банско за първи път е свързано с железопътната мрежа на страната. Но гарата има по-особен статут. Тя е изградена не просто като място за качване и слизане на пътници, а като базов пункт за обслужване на подвижния състав на теснолинейката. Това означава, че около гарата е имало важна техническа и експлоатационна дейност. И това е много съществено, защото показва, че още при изграждането на железницата Банско е било замислено като важен железопътен център, а не като обикновена крайна спирка.
Гара Банско принадлежи към групата железопътни сгради, изграждани в края на 30-те и през 40-те години на ХХ век. Заедно с гарите в Якоруда, Белица и Разлог те имат специфичен архитектурен облик, който напомня възрожденска къща. И това всъщност е много логично за Банско. Архитектурата на града вече е имала изключително силен местен характер – камък, дърво, масивни обеми, стръмни покриви. Гарата е трябвало да бъде модерна железопътна сграда, но същевременно да се вписва в местната среда. Тоест гарата е интересен пример за срещата между модерната инфраструктура на XX век и традиционната банска архитектура. Какво се е случвало там? Историята на теснолинейката не е само история на влаковете. По нея са се движили хора, стоки, дървен материал, храни и промишлена продукция, а гарите са били своеобразни икономически центрове. Има запазени сведения за товарната дейност и за техническите съоръжения по линията. За Банско това означава, че гарата вероятно е била едно от местата, през които градът постепенно започва да се отваря към останалата част на България. Има и още един много хубав детайл: през 1945 г. линията е продължена от Банско до Добринище. На 9 декември 1945 г. е открит последният 6-километров участък. Оттогава Банско остава по трасето на единствената действаща българска теснолинейка с междурелсие 760 мм.
Сирлещовата къща – част от тайните проходи
Сирлещова къща, известна още като Сирлешчовата или Хаджирадоновата къща, е една от най-характерните бански къщи-крепости. Намира се в старинната част на Банско, на ул. „Яне Сандански“ №12. Тя е сред най-старите запазени къщи-крепости в града. Това, което я прави особено интересна, е нейната защитна архитектура. Къщата е изградена така, че да може да се използва като истинска малка крепост при нападение. Тя има три двора, като два от тях са скрити и не се виждат от улицата и от парадния двор. В самата къща има тайни пространства, сред които долно помещение, известно на банскалии като „кимер“ или „скриовник“. Изследователят Жан Кюизение го описва като „последният бастион“. Именно там са могли да бъдат укривани ценности и пари.
Тунелите!
Тук историята става още по-интересна. Сирлещовата къща е била част от система от тайни проходи между съседни къщи. Тези връзки са известни като „комшулуци“ – възможност човек да преминава от една къща в друга, без да излиза на улицата. Те са били важна част от защитата на старо Банско. Особено известна е връзката между Веляновата и Сирлещовата къща. От Веляновата къща е имало таен проход към Сирлещовата, а друг проход е водел към района на църквата „Света Троица“. Според някои описания системата е била още по-голяма – от Сирлещовата къща е имало връзка към други помещения и проходи, позволяващи бягство извън селището. Защо са били необходими? Банско през XVIII–XIX век е било богато и оживено търговско селище. Заможните банскалии са пътували и търгували далеч извън региона и са притежавали значителни за времето си богатства. Затова къщата не е била просто дом. Тя е била защитено семейно пространство – с дебели каменни зидове, бойници, скрити помещения, тайни дворове и възможности за отстъпление. При опасност семейството е можело да се оттегли в скривалището, да укрие ценностите си и при необходимост да напусне къщата през тайните проходи.
