Политиката обича метафорите, но понякога самата тя се превръща в карикатура. Доскорошният държавен глава Румен Радев, който години наред се позиционира като алтернатива на „статуквото“, днес изглежда като архитект на поредното му префасониране. Само че този път без да застане отпред. Без да поеме формално кормилото. Без да каже ясно: „Аз съм лидерът.“
Новата коалиция „Прогресивна България“ беше представена като естествено продължение на общественото недоволство, като платформа за „демонтиране на корупционния модел“ и за нов тип управление. Гръмки думи. Познат патос. Но когато дойде моментът за регистрация – подписът на Радев липсва. Лидерската позиция също. Начело застават съпредседатели, а не самият той.
Въпросът е прост: ако това е неговият политически самолет, защо той не сяда в пилотската кабина?
Проект без пилот или пилот без отговорност?
Официално Радев не оглавява коалицията. Неофициално – цялата ѝ политическа тежест се крепи върху неговия образ. Това е класическа схема: харизмата на „месията“ отпред, юридическата и организационната конструкция – отзад. Така отговорността се размива, но контролът остава.
Тази формула не е нова. Точно по същия модел преди години беше изстреляна и формацията „Продължаваме промяната“ – проект, роден в служебната лаборатория на „Дондуков“ 2, с лица, легитимирани през президентския мандат и с претенцията за морална революция. Резултатът? Политическа турбуленция, разпад на коалиции, вътрешни войни и бързо износване на „новите спасители“.
Днес виждаме дежавю. Част от структурите и мандатоносителите, използвани тогава, сега се оказват отново на сцената – само че под ново лого. Политическата памет е кратка, но документите – не. Когато едни и същи формации пренасят мандати от един „нов проект“ към друг, трудно можем да говорим за качествено различна алтернатива. По-скоро става дума за ребрандиране.
Прогресивна фасада, позната архитектура
Например Елена Нонева от „Политическо движение Социалдемократи“ стана публично разпознаваема в периода на управлението на „Продължаваме промяната“ с министър-председател Кирил Петков, когато като мандатоносител на коалицията, без да разполага с народни представители, формацията ѝ е получила 90% от държавната субсидия, възлизаща на 637 390 лв.
Парадоксът при Радев е крещящ: коалицията се представя като скъсване със старите зависимости, а стъпва върху същите организационни и кадрови опори, които родиха предишния „антисистемен“ експеримент.
Тук не става дума за идеологически нюанси, а за политическа последователност. Ако даден модел вече веднъж е довел до нестабилност, до управленски импровизации и до институционални сблъсъци, защо обществото да вярва, че повторението му ще произведе различен резултат?
Още по-важен е моралният въпрос. Радев години наред критикуваше партийната задкулисност и „сглобките“. Днес обаче новият му проект изглежда изграден именно чрез тиха коалиционна математика и пренареждане на познати фигури. Няма открита лидерска битка. Няма вътрешен избор. Има административна регистрация и политически намек.
Месията и отговорността
Истинският проблем не е дали Радев има право да създава политически проект. Има, както го има и всеки български гражданин. Въпросът е защо го прави без да поеме формално лидерството.
Политиката не е пилотска симулация. Когато турбуленцията започне, някой трябва да държи щурвала. Ако коалицията се провали – кой ще носи политическата отговорност? Съпредседателите? Мандатоносителите? Или моралният авторитет, който стои зад тях, но формално „не оглавява“ нищо?
Тази двойнственост поражда съмнения. Избирателите не гласуват за юридически конструкции, а за лица и отговорности. Ако Радев е двигателят на проекта, защо не застане начело? Ако не е – защо името му е основният му капитал?
Политическият цикъл на повторението
Българската политика страда от хроничен проблем – постоянно производство на „нови“ проекти със стари механизми. Всеки следващ се обявява за антипод на предишния, но използва същите структури, същите кръгове и често – същите хора.
„Прогресивна България“ обещава промяна, но началото ѝ е белязано от организационно déjà vu. А когато началото е копие на миналото, финалът рядко е различен.
И все пак – има ли пилот?
В самолета на Радев светлините са включени, екипажът е на борда, пътниците се качват. Но в пилотската кабина цари стратегическа неяснота.
Или това е внимателно премерена тактика – лидерство без формален риск. Или е знак, че дори самият архитект не е убеден докъде ще стигне полетът.
Историята на последните години показва едно: когато политическите самолети излитат с прекалено много обещания и прекалено малко яснота кой управлява, кацането рядко е меко.
Въпросът вече не е дали Радев ще участва активно. Въпросът е дали обществото отново ще повярва, че старият модел, преоблечен в нова униформа, е истинска промяна.
И дали този път някой наистина държи щурвала.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
