София. Пламен Манасиев има вид на толкова печено и честно ченге в "Под прикритие", че от МВР трябва да му дадат медал за този имидж. Във "Вила Роза" е тайнствен хижар и може би един от малкото мъже, които брадата ги подмладява толкова приятно. Но идете да го видите като Клод Фроло, истински хищник на сцената на театър "София, в "Парижката Света Богородица". Въпреки расото, сложните казуси и прочее сериозни тонове той е и доста секси. Ще го видим и в "Люси", филма на Асен Блатечки като организатор на незаконни надбягвания. Може да се каже, че ще присъства в живота ни от малкия и големия екран още дълго.
- Как оцеляхте през 90-те, мракобесни години и за театъра, до днешната "слава" от големия и малкия екран?
- Това е моята ученическа, да не казвам детска мечта, защото тя се появи в годините на гимназията. Желанието е най-голямото нещо. Влезе ли ти театралният прах в кръвта, трудно излиза. Да, вярно, мина се през един изключително тежък период, не се отнася само за мен, а и за колегите ми и театъра изобщо. Период, в който на сцената сме повече хора, отколкото долу в публиката. Наистина беше много трудно време. Но пък тогава се изиграха много добри пиеси, въпреки че някои заглавия си отидоха ей-така. Не улучиха момента на излизането си. От друга страна, трудностите винаги сближават хората. Това ни сплоти и зрителите, които идват и ни гледат, ясно си дават сметка, че в театър "София" има много сериозен екип. Звездоманията не е типична за нашата трупа. Благодарение на това, че мислим в една посока. Когато ние тръгвахме в професията обаче, хванахме тоталната девалвация на занаята. Онези години се отразиха и на кандидатстващите в НАТФИЗ, имаше голям отлив. Сега покрай сериалите, филмите, има нова вълна от млади хора. Наистина беше изключително труден период. Много съм щастлив, че хората се завърнаха в театъра, което означава, че политиката пак е закъсала яко. Обикновено, когато им писне от тези неща, идват на театър.
- Кога сте играли пред най-пълни салони, сега ли? Заради сериалите ли хората изпитват любопитство да видят актьорите и на сцена?
- Много са факторите. Прави ми впечатление, че влизат и млади, и стари хора. Не идват само традиционно ходещите на театър. Най-пъстрата ни публика е сега. Последните пет години играем пред пълни салони. Доброто менажиране на продукциите и рекламата също са с важна роля. Имаше един момент, в който играехме почти инкогнито. Без афиши, без плакати. А все пак не сме на "Раковска". Хората бяха изгубили посоката на театъра.
- Смятате ли, че да участваш в сериали е своебразна халтура?
- Особено когато е качествена продукцията, не мисля, че изобщо има нещо, което да смущава. А дори самата продукция да не е най-добрата, ние си вършим професионално работата. Да, понякога човек трябва да прави компромиси и решава дали да ги направи. Дали да участва в едно, второ или трето, опитът ти помага да решиш. Защото не всичко е пари.
- Хрумвало ли ви е да избягате?
- Честно казано - не. Имал съм възможността да поработя навън за известно време, и то пак театър, но да не бъркаме туризма с емиграцията. Доста от колегите лека-полека се връщат. Семейството ми е така разположено, че не ми е минавала сериозна мисъл за бягство. Останахме тук и не мисля, че изгубихме.
- Озвучавал сте Пол Уокър, който загина наскоро, негова е мисълта, че най-голямото проклятие в живота е да се влюбиш. Вашият герой Клод Фроло казва:"Една жена застана между мен и Бога". Може ли любовта да е толкова страшна?
- Може, когато е толкова силна, че става разрушителна. И в редки случаи е нещо, което само дава криле. Това ми беше интересно в образа на Клод Фроло. Защото там я има тази невъзможност - да обичаш жена, да си свещеник, да се опитваш да я запазиш за себе си въпреки социалния си статус. Това води до самоубийствено натрупване на енергия и до убийствени деяния. Беше ми любопитно да почопля какво става с човека, който изпитва подобни чувства. И то виждайки, че един жест на внимание към най-невзрачното същество, което съществува, може да къса душата му на парченца. Много вкусна работа.
- Как създадохте вашия Клод Фроло? Нещо общо с метода на Станиславски, който използва личния спомен при изграждане на образа?
- Не е само до спомените. Човек трябва да се осмели да потърси неподозираното в себе си. На мен това винаги ми е било интересно - да откривам нещо, което не съм подозирал в характера си. Много приятели са ми казвали, когато ме уловят, че гледам сериозно, защото по принцип аз често се усмихвам:"А, ти какви отрицателни роли би могъл да изиграеш...". "Защо?", питам ги. "Ами ако знаеш как изглеждаш отстрани...". Затова ми е интересно да видя докъде мога да стигна. Имах един друг герой, Жулиен Портал, от пиесата "Хотел между тоя и оня свят". Там не ми е било необходимо такова емоционално връщане в спомените. Това представление ми се случваше още на репетициите. Но се получи друго. С Лилия Маравиля от доста време сме тандем в театъра. Имаше момент, когато с нея играхме в предишен спектакъл, в който героинята й беше Лора, в това представление също беше Лора и моят герой Жулиен беше влюбен в нея. След това правих дублажи и в седем поредни филма, героите ми винаги бяха влюбени в Лора. Казах си: "Трябва да спра за малко, защото наистина това започва да тежи".
- Вие преживявал ли сте такова яростно раздвоение като Фроло?
- Винаги има поне два пътя към нещо. Не съм имал фатално, грандиозно раздвоение, общо взето бързо намирам решения как и къде да продължа. Едното от предизвикателствата, когато изкарваш хляба си с професия като нашата и всеки ден си на ръба, е дали си струва, но така или иначе отговорът идва бързо.
- Фроло има нещастието хем да е несподелена, хем забранена любовта му.
- При него всяко нещо е кошмар. Осиновяваш едно дете, грижиш се за него, но после виждаш в лицето му съперника за сърцето на една жена. Свещеник си. Разкъсването е самоубийствено. Всяко нещо го убива и това води до крайности - да се превърне в чудовище.
- Коя Божия заповед ви е най-трудна?
- Може би да почитам съботния ден и да почивам в неделя. Понякога ми се иска денят да е по 36 часа. Все не ми стига времето.
- Христос е разгонил търговците от храма, но защо при нас Коледа е време за търговски триумф?
- Това е криворазбрана вакханалия по магазините, защото по света, в нормалните страни, по Коледа започват намаленията, разпродажбите, така че всеки с минимум средства да си направи хубав празника. При нас традиционно е обратното. Ние забравяме да се усмихваме.
- Като говорим за Фроло, тази тема с духовниците е доста гореща, с всичките разкрития за нечистотии в манастирите и църквите. Защо се стига до това?
- Моят род е свещенически. От дядо ми назад всички са били в расо. Прадядо ми Манасий Поптодоров е прехвърлил старото източноправославно църковно пеене в съвременния летопис. Той е бил преподавател в Духовната академия. Има много издадени книги, писал е учебници. Обикалял е с колелото си, за да носи на учениците тези книги и учебници. В една от книгите той благодари на всички, които са му помогнали за издаването й. Едни от тях са монасите от Атон. "Благодаря на тези монаси, които в трудните времена, в които живеем, и въпреки това, че те също имат нужда от тези средства, за да издават църковни книги, събраха и изпратиха пет златни турски лири, за да помогнат за това начинание", написал прадядо ми. Опитах се да събера всичките му книги. Преди година и половина-две в една от нашите църкви намерих, че е преиздадена негова книга, и отидох да я купя. Взех я, разлистих я и вътре никъде няма споменато, че това е негова книга! Имам още един безумен случай, който ме разочарова от тази пасмина в расо. На погребението на леля ми отиваме към църквата, за опелото и отстрани, ама точно като проститутките на Сен Дени, под всяко дърво - свещеник и питат: "С нещо да помогна?". Точно с какво ще помогнете, че не ми е ясно?! Това, което се случва в църквата, е отвратително. Виждаш една борба за власт, за пари, направихме грандиозни новини от това, кой как си е отишъл. Църквата е едно блато, пълно с далавери. Най-зловещото е, че никой не иска да се занимава с това. Не е неочаквано, както знаем, че 90 процента са били агенти на ДС.
- Кажете за участието си във филма "Вила Роза", май сте пионери на хоръра?
- Това е първият психотрилър. Беше прекрасно, снимките бяха на Боровец. Целият филм е заснет точно за 20 дни. Екипът беше каймак от професионалисти.
- Наложи ли ви се нещо да промените в себе си заради ролята?
- Външността си, рязко! Всеки ден по час и половина ми лепяха брадата и мустаците, косъм по косъм.
- И там си партнирате с Калин Врачански. Кога се срещнахте за първи път?
- Бях асистент на неговия клас в НАТФИЗ една година. И си спомням първия час, когато влязох при тях. Казах им нещо, в което съм убеден и досега. "Най-важна е почтеността в тази професия. Към себе си, към колегите си, към сцената, към публиката. Някой ден ще се срещнем, поне с някои от вас, ще чакам този момент и искам като застанем един срещу друг да можем да се гледаме спокойно в очите". И сега играем заедно с Калин в театър "София" и с Ники Върбанов, негов съученик. Работим прекрасно и можем да се гледаме в очите. Вярваме си.
- С Михаил Билалов сте от един клас в Академията, познавахте ли се отпреди?
- Ние сме бургазлии, но там не сме се засичали. Той учеше тук в класическата и в този период аз завърших английска гимназия в Бургас. В София станахме приятели, заедно дойдохме в театър "София". Освен четирите години във ВИТИЗ изкарахме още четири и тук. Това си е направо семеен живот. Спомням си любопитен случай, докато правеше ролята си в "М Бътърфлай", за която спечели "Аскер". Режисьорът каза на Мишо: "Трябва да свалиш малко килограми". Защото имаше намерение да го съблича на сцената и трябваше да е привлекателен. И Мишо, милият, почна една зверска диета. Почти не ядеше по цял ден и имаше ефект. Месец по-късно го заварих пред пълна маса в ресторанта на театъра. Какво става с диетата, Мише, го попитах. Ами тя ми остана за десерт, ми отговори той.
- Разкрийте нещо от четвъртия сезон на "Под прикритие", който тръгва на 19 януари?
- Има много интересни неща. Полицаите са доста по-плътни като образи. Ще ги видите като нормални хора с техните взаимоотношения. Но задачите, с които им предстои да се справят, са доста трудни. Има ранени, простреляни, ще хвърчат гилзи.
- Снимате и в чужди продукции.
- Сигурно вече станаха 35-40 филма - италиански, френски, испански, американски. Аз като че ли там повече снимах, отколкото в български.
- Разликата?
- На мен ми беше полезно чисто професионално. Дори първият по-голям филм, в който снимах през 1992 г.,"Берлин 39", беше с италианския режисьор Серджо Солима и с цяло съзвездие актьори включително Джон Савидж, който ми е кумир от ученическите години.
Виждал съм се и с Рой Шайдър
имал съм възможността да контактувам с тези хора, благодаря на съдбата за това и разбрах, че колкото е по-голям актьорът, той е толкова по-нормален. Минал е през периода на звездомания, суета и е най-прекрасно общуването в този момент. Нормални, истински хора, които търсят едни други, реални ценности.
- Артистично семейство сте, съпругата ви Илиана Селимска е оперна певица и арфистка. Синът ви изкушен ли е от изкуството?
- Той като зрител е изкушен. Асен е на 18. Влече го журналистиката. Но има и хубав глас, обаче какво ще направи, си е негова работа. Слуша страхотна музика, кефя се. Рок разбира се. На AC/DC бяхме заедно. Коледният подарък за него и приятелката му бяха билети за концерта на "Скорпиънс" тук.
- Либерален родител ли сте?
- Той си е намерил начин да бъде свободен, в същото време е много подреден. Иначе не знам доколко съм либерален. Ето, сега извади шофьорска книжка, давам си сметка, че трябва да кара, но още не съм узрял за идеята да му купа кола. Даже мисля, че това е големият му упрек към мен, но искам да съм убеден, че е сигурен на пътя.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
