Кева Апостолова е главен редактор на списание "Театър". Автор е на поетичните книги "Орбити в мен", "Аз съм" "Вече съм готова", "Отворено слънце", "Детски пиеси" и много други. Нейни творби са публикувани в САЩ, Унгария, Полша, Македония, Франция. Кева е и изявен драматург. Нейни са пиесите "Багажът", "Мълчаливите", "Още сто години", "Умирай спокойно", "Булевардна история" ("Кошмарна история"), "Холът", "Безсмъртно танго", поставяни в театрите "София", "Възраждане" и от трупите в храма на Мелпомена в почти всичките ни градове плюс на Щип в Македония. Автор е и на телевизионните пиеси "Посоки" (излъчена в Югославия, Полша, Чехословакия, Монголия) и на "Километри" (Полша). Религиозната мистерия "Света Петка" е издадена първо в сп. "Мост" през 1990 г. под редакторството на Едвин Сугарев. После заедно със "Стояна и Ангел" и "Христос и Магдалена" е публикувана в книгата й "Мистерии" със специални илюстрации на корицата от Невена Коканова. Съпругът на писателката, актьорът и режисьор Георги Г. Георгиев, почина през 2008-а, синът й Георги също е актьор.
- Госпожо Апостолова, след близо два месеца днес можем да използваме всякаква терминология за протестите, но как изглеждат те за вас? Хепънинг, някакъв вид театър ли, въобще какво са и какъв би бил реалният резултат от тях, ако продължат по същия начин?
- Шекспир точно го е казал, че животът е сцена и всички хора са актьори. Аз навсякъде виждам театър в различните му жанрове, стилове и проявления, в различните му степени на провали и почти отсъствия на успехи, които да имат волята да влияят сериозно. Що се отнася до протестите и тяхната театрална характеристика - тук стъпвам на пръсти, внимателна съм, защото този "театър", наглед "уличен"- с тъпаните, с действащите си лица - в него от интелектуалци до гаврошовци, с децибелната си протестна риторика и търсена зрелищност, е всъщност плач, народен плач.
Аз съм респектирана, но ги гледам отстрани, не участвам в тях, защото това съм го преживяла преди години в Града на истината, на грандиозните митинги на СДС, на протестните тогава шествия, граждански неподчинения, бдения, щафетни гладни стачки... Сегашните протести, тази жива движеща се река от недоволни хора, са ми твърде скъпи на душата, за да ги олигавя в обсъждания през призмата на театралното. Тези протести, с всичките си волни и неволни подозрения към тях, са чиста проба мирна война на народа с врага - властта. Този конфликт народ-власт е вечен и ще съществува, докато обществените системи и техните йерархии са вертикални, а гръбнакът са парите. Когато човечеството някога роди истинска демократична система, тогава разстоянието човек-власт няма да е така потискащо. Но това ще са "сцени" от едно доста далечно бъдеще, в което нас няма да ни има. А дотогава народът ще излиза със знамена, с тъпани, ще театрализира протеста си, за да стигнат исканията му до глухия засега адресат. Да се радваме, че протестите ползват изразните средства и аксесоари на театъра, а не инструментите на народните въстания!
- Какво е театърът за вас? За някои хора си е чисто зрелище, за други пък е място, където нещо може да се научи, или пък е просто една добре разказана история. Трябва ли непременно зрителят да търси и да чака от дадена постановка някакви поуки, само да се забавлява или пък и двете?
- Дотам съм стигнала в "интимните" си отношения с театъра, че не признавам град без него. Викат ми ела, в града имаме хубав плаж и други съблазни, но за мен няма ли театрална сграда, няма ли актьори, не ми е интересно. Дали театърът да бъде само зрелищен, забавен, или ще бъде и училище, е стара тема, обсъждана в грамада книги.
За да няма недоразумения между зрител и театър, трябва да има яснота в предлагането, тоест да се знае каква " стока" е "произведена", съдържанието й (както искаме да знаем какво има в даден хранителен продукт, например). Засега у нас всяко представление се предлага като подходящо за хора от 5 до 90 години, което си е чиста фалшификация. По света хората обявяват: това представление е, примерно, само за зрители от 18-24 години, ще го играем 20 пъти, целта ни е да ви въздействаме еди-как си. Ти преценяваш и действаш съобразно зрителската си интуиция. В това отношение най-почтена връзка с публиката прави Теди Москов, който обявява, че стилът на този му спектакъл е примерно "чорба" и зрителят отива да гледа именно "чорба" по съответния текст. Театърът е демократично изкуство. В него всички светли и мрачни черти на човека и живота са подходящи теми за интерпретация и сценични изследвания.
Днешният театър е силно провокативен в намеренията, целите и начина си на постигането им. Но определено не е училище. Той е триизмерно изкуство, което ползва всички знайни изразни средства на другите изкуства, както и на науката, техниката, религията, медицината... обобщава ги, за да постигне своята си цел. На сцената всичко е позволено, с изключение на забраненото от закона. Дори погнусата от една постановка, която обаче е защитена професионално, може да постигне ефекта на голямо художествено постижение. Така че да спрем по инерция да търсим читалището в театъра.
Твърде нелепо е, особено сега, когато театърът ни има Явор Гърдев, Александър Морфов, Лилия Абаджиева, Пламен Марков, а също и младите Крис Шарков, Петър Денчев, Стайко Мурджев, Васил Дуев, Марий Росен... Наивно и безуспешно ще е да искаме от тях да ни учат на добродетели, на добро и зло като в приказките. За сериозния, силния професионален български театър, който правят току-що споменатите имена и десетки техни колеги, трябва вече да сме подготвени като личности, за да бъдем добри техни зрители.
- Като драматург не мога да не ви попитам защо диалозите, особено в някои родни сериали, звучат измислено, фалшиво и не на място? Къде е причината за това - в сценариста, в режисьора или в актьорите?
- По тези текстове се правят художествени, а не документални заглавия. Сега ще метна камък в градината на актьора и ще кажа, че когато той не е съумял да поднесе текста органично, за да прозвучи правдоподобно, тогава наистина текстовете достигат до зрителя нелепо, изкуствено... И най-превзетите реплики могат да бъдат съживени и очовечени от добрия актьор, както и най-достоверно изписаният текст, ако бъде поднесен невярно, ще изглежда фалшив.
- Защо сте толкова скромна? Вашата пиеса "Христос и Магдалена" беше поставена в Overground Dance Theater Company в Ню Йорк, бяхте там и най-вече в "Манхатън". Какви бяха отзивите за нея и какво се случи - успяхте ли да се видите с някои от звездите, за които тук само подсмърчат?
- Аз не съм скромна, мълчанието около мен, дори около добрите ми постижения, приети в други култури, ми прави портрета толкова положителен. И мен ме тресат амбиции и желания да бъда велика, ха-ха, но това не проличава, защото умело се самоконтролирам. Ето например "Христос и Магдалена" в Ню Йорк имаше успех, дори се игра в ООН и премиерата беше отразена в "Ню Йорк дейли нюз", "Ню Йорк поуст" и "Ню Йорк таймс" със суперлативи, отзивите бяха преведени и ги предложих на няколко наши вестника да ги публикуват, но никой не реагира, само електронни сайтове ги публикуваха, на които съм благодарна. Не ме питайте защо е това мълчание, че ще трябва отново да прелистваме страниците на Иван Хаджийски.
- Колко трудно се сменят актьорските поколения? За вас съществуват ли понятия като "стар" и "млад", или има само можещи и неможещи?
- Преди всичко има можещи и неможещи. Понеже театърът е условно изкуство, един съвсем млад актьор може с помощта на автотехника и подходящ сценичен контекст, организиран от режисьора, да постигне силно внушение, интерпретирайки герой, представител на старата генерация. Само в обикновения театър се говори за млади и стари, защото там се ръководят от възрастта на героите, посочени в пиесата. Модерният театър, какъвто има и в България, работи освободено с понятията добър, зъл, вярност, изневяра, с взаимоотношенията между хората, където полът може да не бъде първостепенно важен... Махнати са граници между прилично и безотговорно, нещата се преливат и оттичат в едни странни амалгами... Така е. Ако имаме нагласата да приемем това - ще бъдем щастливи театрални зрители. Ако се дърпаме като магаре на мост и си искаме сюжета, характерите, изводите - тогава ще бъдем чумясали от недоволство и ще критикуваме с пяна на уста. Но високият театър си има своите вътрешни електрически батерии, с които се самозарежда, и публиката, колкото и да иска, не може да му направи "клопки" и да го "вразуми". А относно смяната на поколенията - още чакаме новите Апостол Карамитев, Андрей Чапразов, Славка Славова Мила Павлова, Йордан Матев, Леда Тасева...
- Защо според вас много театри не само у нас, но и по света се връщат към класики отпреди 200-300 години и търсят "нов прочит". Резултатът в много случаи е плачевен, но по-важното е каква е причината за това? Свършиха идеите ли? Свърши животът ли? Чак толкова ли нищо не се случва днес? В музиката и киното нещата са също толкова страшни в много случаи.
- Тези автори, които сега наричаме класици, през своето си време не са знаели, че ще бъдат класици и доста често са имали същите проблеми, каквито имаме сега всички пишещи. И те са срещали трудности при реализиране на пиесите си. Може би някои от нас след време ще бъдат класици в бъдещето ...а дано, ама надали, ха-ха.... Връщаме се към техните текстове, защото в тях има сигурност, проверени са от времето, няма грешка в тях. Няма по-големи защитници от класиците и древните автори на живота и смъртта, на рая и ада... Те първи изрекоха и интерпретираха тези понятия, превърнаха ги във вечни теми, ние сега сме само тяхното ехо, затова често се връщаме към тях като към оригинала, към извора. Търсим огледалата на Борхес на другите планети, а те са тук, на земята - вероятно ние сме огледалата на нашите предци от други знайни и незнайни изминали човешки ери.
- Какво е мястото на чалгата в българската, не мога да кажа култура, но мястото й в обществения живот? Тя проби вече в почти всички телевизии и особено в т.нар. шоута и се пропагандира непрекъснато дори до степен, че вече е и политически инструмент за въздействие върху определени среди.
- Чалгата или плебскултурата е придружавала развитието на човешката цивилизация от зората й, но въпреки нея човечеството има своите Есхил, Шекспир, Волтер, Пусен, Да Винчи, Чехов, Ботев, Борхес, Казандзакис, Бетовен, Пендерецки, Владимир Майстора... Така че не тя е виновна - тя просто само е много нахална - с това трябва да се справим, в тая насока трябва да работим, а именно да се вихри в тъмните потайни часове в подземията на живота, а не да излиза на светло и да лъже децата ни, че е култура. Чалгата е превзела всички телевизии с пари и чекни, Слава Богу, че поне една - националната ни телевизия, оцеля и когато гледам нейната програма, не се страхувам, че изневиделица Азис ще ме връхлети с някое кимоно ...ха-ха...
- Преди време написа стихосбирката "Вече съм готова". За какво сте готова? Да ви припомня:
ЛЕГНАЛА Я ГЛЕДАМ
между коленете си
Защо й трябваше
да се премества
Не съм съгласна вече
да я обичам повече
от себе си
Луната: С недовършен силует
Името й ще сменя
и няма да запомням вече
как изгрява, как залязва
Тя ще плаче
Тя вече плаче силно плаче
и тялото си подкопава
Аз бавно ще умирам
защото бързо - ме е страх,
а искам да живея сто години.
Някой слънцето измъква
както бебе се измъква
от мъртва майка пред баща
Диво съм нещастна под луната
като непокръстена душа.
- Вече съм готова да знам коя съм и да се приема такава, каквато съм, заедно с всичките ми залитания, влюбвания и драматични раздели, с идеи, хора, понятия, Еверести на духа, мрачни дъна на душата... Всеки ден, поне по веднъж, ми се иска да се родя отново и да започна всичко отначало, на чисто. Но това би могло да стане след "онова", а вените ми са много тънки и ако направя опит, ще бъде неуспешен и само ще разсмея хората с "театъра" си. Сега България е безразсъдна вдъхновителка на самоубийства. Понеже тя няма сили сама да се спре, трябва ние да я спрем и да я подсетим, че ние живеем не за да я има нея, а тя съществува, за да работи денонощно за нас. А що се отнася специално до това стихотворение, според мен лирическата героиня е готова да прави любов с любимия си, ти като мъж как мислиш?
- Още ми е рано да преценя, но бих те попитал - в какво вярваше и в какво не? Какво те усмихва и какво те разплаква?
- Вярвам, че след нощта идва ден, защото земята е направила едно завъртане около мислената си ос, а не защото Юлианският или Григорианският календар казват така. Не вярвам, че красотата ще спаси света, защото обичам Квазимодо. Защо най-красивите букети са в стил икебана? Защото в тях до нежния цвят има суха клонка, до широколистното има иглолистно... Разплаквам се и при среща със скръбта, и при среща с голямата радост!
- Как съчетаваш творческата си дейност с тази на журналист и главен редактор на сп. "Театър"?
- Любовно и с лекота. Толкова съм свикнала, че ако някое от тях отиде на по-заден план, това не ме облекчава, а страдам, че ми липсва и веднага самоорганизирам триединството.
- С какво се занимаваш сега и какво още искаш да постигнеш?
- С очаквания. Очаквам през септември или октомври парижкото издателство за философия и модерна поезия "L'UNE & L'AUTRE" да публикува моя самостоятелна стихосбирка в превод на Анелия Велева-Фат. Нейни преводи на мои стихове бяха отпечатани напоследък в шест френски списания и в годишника на Сорбоната. Очаквам също новия ми поетичен цикъл "Значението ми пред цветята", който изпратих на Анелия, да бъде одобрен от нея и да го преведе. Понеже в ония времена бях млада и не успях да стана лауреат на Димитровска награда, а сега в България няма престижна литературна такава, затова очаквам да получа Нобелова награда за литература - ако пишещ човек не мечтае за това, то литературата ще го накаже, убедена съм, ха-ха. Очаквам граждански притеснена есента, защото насъбраното недоволство на народа е толкова категорично и неотстъпчиво, че трябва да си глух, сляп или дебил, за да не усетиш, че става дума за отчаянието на един народ. Най-опасен е отчаяният човек - от него всичко може да се очаква.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
