Как монах ни свърза с Италия

• Отец Ма­у­ри­цио из­пра­тил на се­ля­ни­те от Жит­ни­ца ста­туя на све­ти Йо­сиф
• Ду­ми­те в не­го са ка­то фе­не­ри, ко­и­то све­тят и на­пом­нят за пред­ци­те ни, раз­каз­ва Маг­да­ле­на Абаджи­е­ва в интервю за вестник "СТАНДАРТ"

За "Името на розата" и отец Уилям от Баскервил знаем всички. Значително по-малко знаят за отец Маурицио - автор на първия запазен българско-италиански речник, съхранил особености на нашия диалект от средата на 18-и век. За неговото разчитане огромна заслуга има д-р Магдалена Абаджиева от Института за българския език при БАН, която неотдавна издаде преведена версия с препратки, водещи ни към далечното ни минало и онова, което хората на вярата са правели в едно далеч нелеко време.Книгата е резултат от изпълнението на научна програма за млади учени и постдокторанти на МОН.

- Реч­ни­кът, кой­то Вие раз­че­тох­те и пуб­ли­ку­вах­те с из­след­ва­не към не­го, е пър­ви­ят бъл­гар­ско-ита­ли­ан­ски реч­ник. Кой е отец Ма­у­ри­цио и за­що той ид­ва на ми­сия у нас?

- То­ва е пър­ви­ят от­крит и за­па­зен та­къв реч­ник, ка­то ние има­ме ин­фор­ма­ция от за­пис­ки­те на Лю­бо­мир Ми­ле­тич, кой­то оби­ка­ля бъл­гар­ски­те се­ла в на­ча­ло­то на XX век, че е има­ло и дру­ги та­ки­ва реч­ни­ци, но те не са съх­ра­не­ни. Всич­ки реч­ни­ци, свър­за­ни с ита­ли­ан­ско­то кул­тур­но вли­я­ние у нас, се по­я­вя­ват през 40-те го­ди­ни на 19-и век. То­ва е свър­за­но с ми­си­я­та на ка­пу­ци­ни­те, ко­и­то прис­ти­гат през 1841-ва го­ди­на, из­пра­те­ни от Рим. То­зи ор­ден дейс­тва у нас и до днес. Те са ус­пе­ли да пос­тиг­нат го­ля­ма бли­зост с хо­ра­та, да ук­ре­пят вя­ра­та им и да им да­дат то­ва, от ко­е­то са има­ли нуж­да. След Чип­ров­ско­то въс­та­ние през 1688 г. е има­ло мно­го пе­ри­о­ди, ко­га­то не­ща­та са би­ли нес­та­бил­ни от глед­на точ­ка на вя­ра­та. Сме­ня­ли са се раз­лич­ни све­ще­ни­ци, от раз­лич­ни ор­де­ни, Рим е тър­сел на­чин да се ус­та­но­ви трай­но сред бъл­гар­ско­то ка­то­ли­чес­ко на­се­ле­ние. В опит то­ва да се слу­чи, през 1841 го­ди­на в юж­ни­те бъл­гар­ски зе­ми ид­ва Ор­де­нът на ка­пу­ци­ни­те. Точ­но пре­ди то­ва дейс­тва един ав­стрий­ски ор­ден, но те­зи ми­си­о­не­ри не са ус­пе­ли да се сбли­жат с хо­ра­та. Мо­я­та те­за е, че при­чи­на­та е би­ла не­доб­ро­то поз­на­ва­не на ези­ка и на хо­ра­та - за­що­то чрез ези­ка тряб­ва да стиг­неш до хо­ра­та, да въз­пи­таш у тях доб­ро­де­те­ли, да им ка­жеш не­що, за ко­е­то да си по­мис­лят: "Имам нуж­да точ­но от те­зи ду­ми". Хо­ра­та са ня­ма­ли ду­хов­ни во­да­чи, а ка­пу­ци­ни­те са прис­тиг­на­ли ве­ро­ят­но мно­го доб­ре под­гот­ве­ни.

- Как то­га­ва е бил със­та­вен то­зи реч­ник?

- Отец Ма­у­ри­цио е за­пис­вал ду­ми­те, яв­но как­то са ги про­из­на­ся­ли хо­ра­та, ве­ро­ят­но зна­че­ни­е­то се е из­вли­ча­ло от кон­тек­ста. То­ва е ед­на­та те­о­рия. Ду­ми­те в реч­ни­ка от­ра­зя­ват ня­кои ди­а­лек­тни осо­бе­нос­ти, ти­пич­ни точ­но за та­зи ди­а­лек­тна об­ласт око­ло Плов­див, къ­де­то е зо­на­та на юж­ния пав­ли­кян­ски го­вор. Нап­ри­мер "пе­син" вмес­то "пе­сен", "чи­те­ри" вмес­то "че­ти­ри". Но има и не­що мно­го важ­но - в края на 16-и век, то­ва е свър­за­но с Кон­тра­ре­фор­ма­ци­я­та, ко­га­то Рим ис­ка да про­ти­во­дейс­тва на про­тес­тан­ти­те, в Ита­лия се от­кри­ват или­рий­ски ко­ле­жи. В тях един от ос­нов­ни­те пред­ме­ти е изу­ча­ва­не­то на или­рий­ския език, под ко­е­то се раз­би­ра най-об­що сла­вян­ски. Вед­на­га след от­кри­ва­не­то на Или­рий­ския ко­леж в Ло­ре­то, още пър­ва­та го­ди­на там са из­пра­те­ни за обу­че­ние бъл­гар­ски мла­де­жи.  И на мен ми е лю­бо­пит­но как­ви учеб­ни­ци е има­ло, как­ви гра­ма­ти­ки е има­ло, как­во се е зна­е­ло за бъл­гар­ския език то­га­ва. За­що­то отец Ма­у­ри­цио ид­ва през 1844 го­ди­на, а реч­ни­кът е го­тов го­ди­на по-къс­но. То­ва е ня­ма­ло как да ста­не спо­ред мен без пред­ва­ри­тел­на под­го­тов­ка.

Но в то­зи реч­ник има и мно­го до­пъл­не­ния, поп­рав­ки, не са­мо от отец Ма­у­ри­цио, а и от дру­ги пол­зва­те­ли. Отец Ма­у­ри­цио е ос­нов­ни­ят със­та­ви­тел, но има още по­не 3-4 по­чер­ка, ко­и­то са до­пъл­ва­ли ду­ми. То­ва оз­на­ча­ва, че та­зи кни­га е жи­вя­ла сред све­ще­ни­ци­те, сред ми­си­о­не­ри­те. А те­зи све­ще­ни­ци ка­пу­ци­ни са пи­са­ли ли­те­ра­ту­ра на бъл­гар­ски език. То­ва е един­стве­ни­ят за­па­зен реч­ник, но има­ме за­па­зе­ни ръ­ко­пис­ни кни­ги от съ­щия пе­ри­од, за ко­и­то е  яс­но, че са пи­са­ни от ита­ли­ан­ци на бъл­гар­ски език. Нап­ри­мер от отец Еду­ар­до от То­ри­но. Се­га ра­бо­тя вър­ху ръ­ко­пис на Ан­дреа Ка­но­ва, то­зи, кой­то во­ди ка­пу­ци­ни­те в бъл­гар­ски­те зе­ми през 1841 г. И то­ва  е бла­го­да­ре­ние на ед­но мом­че от Ра­ков­ски, Иво Рай­ков, кой­то има своя соб­стве­на ко­лек­ция с кни­ги на бъл­га­ри­те ка­то­ли­ци и лю­без­но ми ги пре­дос­та­ви за ра­бо­та. То­зи ръ­ко­пис на Ан­дреа Ка­но­ва е на­пи­сан на бъл­гар­ски език с ла­ти­ни­ца, а на ко­ри­ца­та се че­те "Пра­у­ди­на от ве­ра­та. Уба­ди­на сас пи­та­ни и од­го­ва­ре­ни за фай­да от онея хо­ра, де­то не­мат уре­ме или акал да се на­у­чат по на дъл­бо­ко. ". То­ест той каз­ва, че пи­ше за оне­зи хо­ра, ко­и­то ня­мат вре­ме или ум да се на­у­чат да вник­ват по-дъл­бо­ко. Под фор­ма­та на въп­ро­си и от­го­во­ри е об­яс­не­но как­во е вя­ра, за­що е важ­но да вяр­ва­ме. И те­зи реч­ни­ци, за ко­и­то си го­во­рим, са би­ли със­та­вя­ни имен­но за­ра­ди то­ва - све­ще­ни­ци­те да се на­у­чат да го­во­рят и да пи­шат на бъл­гар­ски, за да да­дат на хо­ра­та тек­сто­ве­те, ко­и­то да ги ук­ре­пят ду­хов­но. 

- Пи­са­ли са  на ла­ти­ни­ца или на ки­ри­ли­ца?

- Тра­ди­ци­я­та то­га­ва е да се пи­ше с ла­ти­ни­ца. Точ­но в то­зи пе­ри­од се из­пол­зва и ита­ли­ан­ски пра­во­пис.

- А как­во пи­ше в кни­га­та за фай­да­та?

- Ин­те­рес­но е, че в на­ча­ло­то на та­зи кни­га има един пред­го­вор, озаг­ла­вен "На ко­гу­то че­ти" - то­ест, на то­зи, кой­то че­те.  То­ва е мно­го ин­те­рес­на тра­ди­ция в книж­ни­на­та на бъл­га­ри­те ка­то­ли­ци, ко­я­то тръг­ва още от сре­да­та на 18-ти век - да се пи­шат ръ­ко­пис­ни кни­ги за лич­на упот­ре­ба. За кон­крет­но ли­це. Да­же има та­ки­ва ръ­ко­пи­си, на ко­и­то пи­ше точ­но за ко­го е пред­наз­на­че­на та­зи кни­га. То­ва е съв­сем раз­лич­но от пе­чат­но­то въз­про­из­веж­да­не на съ­дър­жа­ние. И ето как за­поч­ва ръ­ко­пи­сът: "Ве­ра­та, ко­я­то й по-го­ле­ма дар­ба от Гос­по­ди­на Бо­га, да­ди­на на хо­ра­та. Ве­ра­та, ко­я­то й те­ме­лът, ди­ре­кът и под­кре­пе­ни­то от чи­леш­ка по­ро­да", то­ест вя­ра­та е ос­но­ва за чо­веш­ко­то съ­щес­тву­ва­не. Те­зи кни­ги са мно­го труд­ни за раз­чи­та­не, с мно­го сит­ни бук­ви. Всъщ­ност кни­жов­ни­кът об­яс­ня­ва в пред­го­во­ра, че цел­та на на­пис­ва­не­то на кни­га­та му е да се ут­вър­ди вя­ра­та в то­зи, кой­то ще я че­те. Аз от го­ди­ни се за­ни­ма­вам с то­зи дял от бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра и са ми ин­те­рес­ни пре­дим­но ръ­ко­пис­ни­те кни­ги. Ин­те­рес­но ми е да раз­га­дая по­чер­ка, да вник­на в не­го. Та­ка опоз­на­вам чо­ве­ка, кой­то  е пи­сал. Той е ня­как­ва тай­на за мен и ис­кам да го раз­га­дая чрез по­чер­ка. Ог­ром­но пре­диз­ви­ка­тел­ство е да раз­че­теш един та­къв ръ­ко­пис, да го об­яс­ниш. На заг­лав­на­та стра­ни­ца че­тем: "Фи­ли­бе, 1845 го­ди­на", то­ест Ан­дреа Ка­но­ва е на­пи­сал кни­га­та 4 го­ди­ни след ид­ва­не­то си в бъл­гар­ски­те зе­ми. Ита­ли­ан­ски­те ка­пу­ци­ни вед­на­га съз­да­ват шко­ла и изу­ча­ват ези­ка, за да съз­да­ват тек­сто­ве. Ве­ро­ят­но ня­кои са пре­вод­ни от ита­ли­ан­ски. Ед­на от дру­ги­те кни­ги, ко­и­то ми пре­дос­та­ви Иво Рай­ков, е не­под­пи­са­на и зву­чи ка­то по­е­зия. Ав­то­рът го­во­ри за то­ва, че кръс­тът е кни­га, тек­стът е из­клю­чи­тел­но си­лен, въз­дейс­тващ и кра­сив, ма­кар че ние не зна­ем кой го е на­пи­сал. За пър­ви път по­па­дам на та­ко­ва срав­не­ние.

- За­бе­ля­зах, че в реч­ни­ка на отец Ма­у­ри­цио има дос­та тур­ски ду­ми - бей, борч, харч. Как­то и спо­ме­на­ва­не на про­фе­сии ка­то по­ет или ад­во­кат?

- Те­пър­ва тряб­ва да се нап­ра­ви ана­лиз на съ­от­но­ше­ни­е­то меж­ду от­дел­ни­те гру­пи ду­ми, за да се ви­ди как­во пре­об­ла­да­ва - да­ли ду­ми­те от би­та, как­во­то е мо­е­то впе­чат­ле­ние, или хрис­ти­ян­ски­те по­ня­тия и аб­страк­тна­та лек­си­ка. То­ест да­ли лек­си­ка­та на би­та или лек­си­ка­та на ду­ха. Раз­би­ра се, има мно­го ди­а­лек­тни ду­ми, ос­вен ос­ма­низ­ми­те. Но имен­но то­ва до­каз­ва, че те­зи ду­ми са съ­би­ра­ни от хо­ра­та, ко­и­то са ги про­из­на­ся­ли. Има ду­ми, ко­и­то не мо­га да от­крия в дру­ги реч­ни­ци към мо­мен­та. Нап­ри­мер "до­ни­ца", ко­е­то оз­на­ча­ва "стом­на". Или "бод­ка", ко­е­то е ка­ру­ца. Ин­те­рес­но е, че има име­на на жи­вот­ни, ко­и­то не са ти­пич­ни за на­ши­те ге­ог­раф­ски ши­ри­ни - па­па­гал, слон, май­му­на, ко­е­то до­ня­къ­де се об­яс­ня­ва с раз­ви­ти­е­то на об­ра­зо­ва­ни­е­то и пър­ви­те бук­ва­ри. Има и име­на за бо­лес­ти - "под­бод­ка", то­ест ня­ка­къв вид ра­на, ухап­ва­не.

- А що се от­на­ся до про­фе­си­и­те? Как­во го­во­ри реч­ни­кът за би­та ни?

- Да, реч­ни­кът да­ва ин­фор­ма­ция за дей­нос­ти­те, ко­и­то са прак­ти­ку­ва­ли хо­ра­та. Ед­на от ду­ми­те е "га­так" за га­да­тел и "га­тач­кия" за га­да­тел­ка. "Пес­не­пол" и "пес­не­пол­ни­ца" за по­ет и по­е­те­са. За пе­вец ду­ма­та е "пес­нар".

- Ви­дях, че има и ду­ма за ад­во­кат­ка?

- Мис­ля, че там ду­ма­та, пре­ве­де­на ка­то ад­во­кат, всъщ­ност оз­на­ча­ва прос­то за­щит­ник, зас­тъп­ник. Ду­ма­та е бра­ни­тел­кия, ко­га­то ста­ва ду­ма за же­на.

- А как­во пред­став­ля­ва са­ми­ят отец Ма­у­ри­цио? Зна­ем ли не­що по­ве­че за не­го?

- Да, ро­ден е в град­че­то Кас­те­ла­цо Бор­ми­да на 9 ап­рил 1808 го­ди­на. Прис­ти­га у нас, ко­га­то е над­хвър­лил 30 го­ди­ни. Ми­си­о­нер в бъл­гар­ски­те зе­ми в про­дъл­же­ние на 12 го­ди­ни, но и след то­ва е из­пра­щал ста­туи ка­то по­да­ръ­ци за цър­ква­та в се­ло Хам­бар­ли, днеш­на Жит­ни­ца. Зна­ем, че ут­вър­жда­ва вя­ра­та у бъл­га­ри­те  ка­то­ли­ци под про­ти­во­дейс­тви­е­то на тур­ско­то пра­ви­тел­ство, ко­е­то оз­на­ча­ва, че е имал труд­нос­ти в оне­зи вре­ме­на. Ко­га­то се зав­ръ­ща в ро­ди­на­та, уми­ра от дъл­го и мъ­чи­тел­но бо­ле­ду­ва­не, ко­е­то по­на­ся с ог­ром­но дос­тойн­ство.

- Как ре­а­ги­ра­ха хо­ра­та, при­със­тва­ли на пре­ми­е­ра­та?

- Има­ше хо­ра, ко­и­то спе­ци­ал­но дой­до­ха от се­ла­та, къ­де­то е слу­жил отец Ма­у­ри­цио. При­със­тва­ха хо­ра от Жит­ни­ца, съ­що и от Ге­не­рал Ни­ко­ла­е­во и Ра­ков­ски. И след то­ва ми се оба­ди­ха да ми ка­жат, че по це­лия път об­рат­но са че­ли от реч­ни­ка на отец Ма­у­ри­цио и са си при­пом­ня­ли ду­ми, ко­и­то зна­ят от сво­и­те ба­би и дя­дов­ци. И ми ка­за­ха, че та­ка са се приб­ра­ли в до­мо­ве­те си, с кни­ги­те в ръ­це. А аз си по­мис­лих: "Кол­ко ху­ба­во - те са вър­ве­ли с то­зи реч­ник към до­мо­ве­те на сво­и­те ба­би, на сво­и­те дя­дов­ци. И са но­си­ли в ръ­це­те си заб­ра­ве­ни­те  ду­ми на сво­и­те пред­ци. И ко­га­то са вли­за­ли в до­мо­ве­те си, не ги е би­ло страх. Мен мно­го ме бе­ше страх нав­ре­ме­то, ко­га­то жи­ве­ех­ме на се­ло, да из­ми­на ня­кол­ко­то крач­ки в тъм­но­то, за да стиг­на до лам­па­та.  Ви­дях те­зи кни­ги в ръ­це­те им ка­то фе­не­ри. И си ка­зах - ня­ма от как­во да ги е страх, за­що­то с тях са ду­ми­те на тех­ни­те ба­би. Ви­дях фе­не­ри­те на  заб­ра­ве­ни­те ду­ми, ко­и­то све­тят в тъм­но­то. 

 

 

 

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com