Италианският писател Фабио Джеда разказва истинската история на афганистанското момче Енаят. Енаят е 10-годишен, когато майка му го завежда и изоставя в Пакистан, за да го спаси от талибаните. В продължение на пет години Енаят обикаля Пакистан, Иран, Турция и Гърция, докато накрая намира нов живот в Италия. А години по-късно писателят разказва за прехода му. "Има крокодили в морето" е отпечатана в тираж 400 000 само в Италия и преведена до момента на 33 езика. Авторът и героят бяха в България за представянето на документално-художествената книга.
- Как се запознахте?
Фабио: На представянето на моя първи роман, който разказва за историята на едно румънско момче, тръгнало на път за Европа да търси дядо си. Човекът, който ме покани да представя книгата си, беше извикал и Енаят, защото моят роман беше художествена измислица, а неговата история е реална. После, след около 2 години, започнахме целия процес по написването. Разказваше ми историята, после пишех и му пращах текста.
Енаят: Най-важното за мен, четейки, беше да намеря себе си, а да не се чувствам измислен, друг човек.
- Често, като гледаме филми или четем за подобни истории, пълни с препятствия, отчаяние, трудности, се стига до един романтичен момент, в който героят изтърсва великото прозрение за надеждата, волята и т.н. Как всъщност се случва в истинска подобна история?
Енаят: Въпросното красиво изречение липсва. Въвлечен си в ежеминутно оцеляване. Подобно пътуване е чисто физическа работа. Мислиш какво да ядеш, кога да спиш, как да си жив и утре. Да дишаш, да ходиш. Всичко се свежда до това.
- Как измина цялото това разстояние?
Енаят: Камиони, кораби, пеша, с помощта на трафиканти. Различно.
- Въпреки целия изживян ужас там, липсва ли ти Афганистан?
Енаят: Да, и това е нормално. Дори да си се родил в обор, ако там си поел първата глътка въздух, ще ти липсва. А и колкото и да е ужасяваща ситуацията в Афганистан, там има изключителни хора. Хора като моя учител в училище, когото талибаните убиха.
- Има приятно противоречие между вас - авторът е роден в Торино и цял живот е прекарал там, а героят е прекосил огромни пространства, и то като дете. Фабио, как извървя пътя до съдбата на момчето?
Фабио: Пишейки, пътувах с него. Беше успоредно пътешествие, защото аз му помогнах да си спомни за детайлите. Той ме завлече със себе си в историята. Моето присъствие бе по-скоро като на психоаналитик. А това е щастливо съвпадение, тъй като 12 години преди да издам първата си книга, съм работил като възпитател на деца в затруднено положение. Основният проблем беше следният: постоянно се чувствах изкушен да добавям неща от себе си. Например винаги съм си мислел, че трафикантите на хора са чудовища, щеше ми се да ги накажа в историята. Но Енаят ми представи нещата такива, каквито са: никога черно-бели, никога едностранчиви. Колкото и парадоксално да звучи, има трафиканти, които имат чувство за чест и е възможно да ти помогнат - или поне така е в неговия случай. Пишейки, осъзнах колко много трябва да се браним от предразсъдъците, те са голямо зло. Ние постоянно работим с представи за нещата, вместо с тяхната същност. А трябва да слушаме. Да възпитаваме в себе си способността да изслушваме чуждата история.
- Енаят, как изобщо се приспособи към живота в Италия?
Енаят: Спомням си за първия ми сблъсък. Семейството, което ме приюти там, се отнесе отлично към мен. Сипаха ми храна и ме попитах какво искам да ям. А мен изобилието ме смути, аз наистина се обърках, не знаех какво да избера. Дотогава храненето беше просто едно нещо, с което си пълниш корема. Предизвикателство беше да ходя и на училище. Понеже проявявах огромно уважение към учителите, понеже обичах много този в Афганистан, когото убиха. А другите деца си мислеха, че се подмазвам, подиграваха ми се. Но после всичко си дойде на мястото и дори станах председател на класа. Вече нямам проблеми - чувствам Италия като мой дом.
- Фабио, тази история отрезви ли те? Италианците обикновено са много критични към държавата си, но вероятно след тази афганистанска одисея вече виждаш Италия по друг начин.
Фабио: Има голяма опасност за всеки, който се докосва до тази история: да се почувства виновен, че в сравнение със ставащото в Афганистан живее непростимо добре. Наистина ние трябва да ценим това, което имаме, защото винаги може да изчезне.
- Имаме политик, когото спрягат за премиер в момента, казва се Пламен Орешарски. Сравняват го с Марио Монти заради идеята за програмно правителство с експерти. Проработи ли при вас това нещо?
Фабио: Ами, не. Не е ефикасно. Просто политиците трябва да се по-компетентни, а те не са - в отчайваща степен. Нашите политици са некомпетентни, некадърни и не разбират от това, което правят.
- Нима? Тук няма такива. Впрочем експремиерът ни Бойко Борисов беше доста близък приятел със Силвио Берлускони. Това... комплимент ли е?
Фабио: Никак.
- Защо изобщо италианците избират Силвио? Хем му знаят за свинщините, хем каквито и скандали да се случат, той успява да запази влиянието си.
Фабио: Заради две неща. Първото е малко парадоксално, но е факт. Това, че Берлускони е над 70 години и има толкова пари и жени, ужасно много респектира хората. Всъщност всеки иска да живее като него. Не знам защо, но това впечатлява италианците, или поне тези, които го харесват. Другото обяснение е много по-прозаично: Берлускони просто притежава медиите. Което е пълен абсурд, няма по-циничен и явен конфликт на интереси. Премиер да притежава медии. Сигурно сме единствената държава в света, която е така.
- Познаваш ли честни политици?
Фабио: Да. Но те никога не могат да изплуват. Не ги канят на интервюта, телевизиите ги игнорират, постепенно попадат в изолация и изчезват.
- Плащеницата на Исус е в Торино, родния ти град. Вярваш ли, че наистина е автентична? Понеже ние тук намерихме вампири в Созопол.
Фабио: Логично и нормално е заради католическата църква и Ватикана населението да вярва на това. Не мисля, че това е плащеницата на Исус. Но не ме и интересува. Връзката с Бог не се гради чрез предмети.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
