На 25 януари 1938 г. в Москва се ражда Владимир Висоцки. В събота обаче той няма да стане на 76, както предполага логиката. Минаха повече от три десетилетия, откакто започна дългото му турне в отвъдното. И Господ иска да гледа "Хамлет". И да слуша тъжните му балади. На негово име кръстиха астероид.
На земята и с човеците е същото. Поколенията се сменят, но Висоцки остава. И става по-голям. Припяват го не само в Москва и Сибир, а и в Лос Анжелос, естествено Париж, та чак до Сидней.
Ние го имаме за свой. Във Вършец преди пет години му издигнаха паметник, вторият извън Русия. Направен е с доброволно събрани пари, въпреки че Висоцки никога не е стъпвал там. Човекът, който е в основата тази акция, тогавашният кмет Ивайло Йорданов, казва: Заради идните поколения.
Септември 1975 г. България посреща театър "Таганка". Ще ни гостува цели осемнадесет дни. Тези, които са били на аерогара София на 6 XI преди 38 години, помнят как на самолетната стълбичка се появава най-напред ръководителят на трупата Юрий Любимов, а след него с китара в едната ръка, а сако в другата излиза самият Висоцки. Такава е традицията. От този миг много българи ще се убедят в таланта му на сцената и ще се докоснат до него извън театъра. Ще го приемат за свой приятел завинаги. И ще разказват на внуците. Покойният вече бележит чирпанлия Димитър Данаилов ще го посрещне в дома си, в града на Яворов. И до днес се говори за онази луда, удавена в алкохол нощ на двамата поети. И ще се шепне за онзи еротичен етюд, с които ги зарадвала влюбената в барда актриса Елена Корнилова.
Фотографът Зефер Галибов пази свой спомен от срещите с Володя. В онези дни той предвидливо се скрива в тъмната зала на Народния театър. На сцената нищо неподозиращият Висоцки и колегите му репетират. На другия ден снимките се превъръщат в най-авторитетния пропуск, който отворя пътя на репортера за най-охраняваната тогава зона в София. Главният художник на трупата Давид Баровски кани българина да снима турнето на "Таганка" в Германия. Висоцки също вижда фотографиите. Харесва ги и Зефер е възнаграден с автограф. Ритуалът минава без много приказки. През годините портретите прекрачват границите на България и пътуват по света. Живи са и до днес. Към тях съдбата е била много по-благосклонна, отколкото към човека, запечатан върху хартията.
Висоцки е празник, повтарят хората, които го познават. Велик.
Любомир Коларов: Людмила доведе Володя в България
- Г-н Коларов, къде и къде се запознахте с Владимир Висоцки?
- През 1963 заминах да следвам във факултета по журналистика на Московския държавен университет. По това време Висоцки вече ставаше популярен с песничките си. Те бяха леко бандитски, хулигански. Не липсваха и патриотични. Особено за войната. Обяснимо - бащата и чичо му бяха офицери. Хората ги харесваха, презаписваха ги на магнетофонни ленти. На студенските сбирки той печелеше много почитатели с дрезгавия си глас. Лично аз два три пъти съм го слушал във университета. Обикновено слагаха афиш: Концерт-среща с поета и актьора Владимир Висоцки. Той пееше, шегуваше се с публиката. Току-що беше постъпил в трупата на театър "Таганка". Преди това в "Съвременник", но го взели. Играл малко в театър "Пушкин".
Завърших следването. Прибрах се в София и след три години отново се върнах в Москва. Този път като завеждащ кореспондентското бюро на българските радио и телевизия. Разбира се, веднага питах моите приятели за Висоцки.
- И какво ви отговориха те?
- Отговорът ме смая. Не можеш да си представиш какво популярност имат той и театър "Таганка", казаха ми. На десетия ден влязох в салона и видях едни млади страхотни ентусиасти. От този момент нататък след спектаклите често ги канех вкъщи. Висоцки идваше с трима-четирима от своите колеги и приятели: Иван Бортник, Льона Филатов, Боре Хмилницки.
- Какви правихте на тези срещи?
- Доста поехме. Тогава в Москва всички ресторанти хлопваха врати в 10,30 часа. Измислиха лозунг: Отиваме при Любчо. Живеех в центъра. Райско място. Идваха с китарите. Пеехме. Дори направих записи, които после един приятел взе и така не върна.
- Знае се, че Висоцки ви е подарил китара. Къде е тя?
- На 25 юни 1972 година, рожденият ми ден, Володя настина ми донесе китара. Надписа я: "На Любомир Коларов от В. Висоцки." Китарата стана реликва. Често я показвахме из София. При многобройните ми местения обаче, веднъж я оставих в едно мазе. То се наводни, а китарата - разлепи. Снимките и плочите ми в един куфар, също безвъзратно се повредиха.
- Как театър "Таганка" дойде в България? Говори се, че и вие имате заслуга?
- 1972 година в Москва дойде Людмила Живкова. В театър "Таганка" гледахме "Десет дни, които разтърсиха света". Висоцки играеше Керенски. След няколко дни отидохме и на "Хамлет". Там той беше вече датският принц.
Две години по-късно Живкова пак се върна. Вече като министър. Имаше идея да покани "Таганка" в София. Доготава театърът не беше излизал зад граница. Считаха го за авангарден и неподходящ за показване навън.
Людмила се срещна със своя колега Демичев, мастита личност, член на Политбюро на ЦК на КПСС. Пред него тя споделила желанието "Таганка" да бъде поканена официално на турне в България. Розговорът бил много тежък.
- Има толкова други театри: "Съвременник", "Вахтангов", те са далеч по-знаменити. Защо точно този - учудил се руснакът.
- Популярността му е много голяма - мотивирала се българката.
- Но не положителна - контрирал Демичев.
В крайна сметка обаче той много добре знаел, че Людмила е дъщеря на Тодор Живков и отстъпил. След година и половина битка нещата били решени.
- Това е първото и единствено пътуване на Висоцки в България. Какво се случи?
- Аз дойдох с театъра и още първата вечер поканих Владимир и останалите вкъщи. Дойдоха с китарите, пяхме, говорихме, заснехме едно голямо телевизионно предаване.
На следващия ден Любомир Левчев, който живееше на долния етаж на същата кооперация, настоя да му гостуваме. Така и стана.
- Актьорите са обявили България за Хонконг, защо?
- Ваня Бордних, жив и здрав да е, още дълго да е на сцената, ми каза: Чувал съм, че тук в България много хубаво шиели панталони. Могат ли да ни ги направят за няколко часа? Отидохме при познат шивач, който работеше в ателие със странното име "Модшефкоп" на улица "Граф Игнатиев". На сутринта той взе мерките на четирите звезди на "Таганка" и вечерта, напълно шашнати, те си тръгнаха с нови панталони. Това е невероятно, крещяха. Това е Хонконг.
Защо Хонконг, попитах. Защото там шият костюми само за един ден.
- Какъв човек беше Висоцки?
- Интересна личност. Янчо Таков дойде в Москва, първото, което поиска, бе да го заведа у Висоцки. Актьорът живееше на хубаво място в тристайно жилище, твърде добре за съветските стандарти. В асансьра се оказа и висок мъж с огромна шапка. Движим се нагоре и мълчим. Той слезе на същия етаж, на който е ние и застана пред същата врата. Оказа се, че е Андрей Михалков Кончаловски, също добър приятел на поета. Позвънихме. Отвори ни сестрата на Марина Влади. Тя малко говореше руски. Висоцки дойде малко след това. Беше запъхтян, извади китарата от калъфа и каза: Моля за момент. Да не забравя стихчетата, които се въртят в главата ми. После запя. След време същата тази песен стана много популярна.
- Какви бяха неговите странности?
- Много си падаше по леки коли. Марина Влади му докара поне десет от Франция, а поне девет той успешно потроши.
- Срещали ли сте се с Марина Влади?
- Много пъти. Тя, толкова голяма актриса и световна звезда, се държеше много естествено. Приятелски.
- Какво беше отношението на другите към поета?
- Висоцки беше любимец на публиката. Тя истински го обичаше. Случвало се е да бъда с него на улицата. Познаваха го и често го спираха, дърпаха го, опитваха се да го заговорят. Това не му харесваше. Затова избягваше да се движи между много хора. Любовта беше обяснима. Висоцки бе написал песен за всеки обикновен човек. За всеки - шофьора, работника, чиновника, авиатора, матроса. Стигаше до душата на всеки.
През 2001 година в анкета сред руснаците за любима личност Висоцки е поставен на второ място. След Юрий Гагарин.
- Какви бяха отношенията му с властта?
- Големият поет не се поставяше в отбора на дисидентите. Аз нямам такива стихотворения, казваше. Критикувам социализма, но не смятам, че той като политическа система трябва да се разруши. Той е най-справедливият строй, просто трябва да се усъвършенства. Колкото и странно да звучи за някои, това съм чувал от Висоцки.
- Кога го видяхте за последен път?
- В началото на декември 1977 година отидох да се сбогувам с моите приятели от "Таганка".
- Тръгвам си - казах им.
- Ще ни липсваш - отвърнаха.
После се напихме и тази вечер за последен път видях Владимир.
На 25 юли бях дежурен в телевизията. В Москва имаше олимпиада. Моят колега Асен Гешаков ме спря и каза тъжната вест. В новините пуснахме част от една негова песен. Говорителят съобщи: Днес на 42 години почина Владимир Висоцки.
- Жалко, че си отиде толкова млад...
- Лично аз очаквах, че това ще се случи. Той страдаше от алкохолизъм. Болестта беше твърде разпространена сред актьорите. Имплантираха си чипове, за да не пият. Висоцки смени акохола с наркотици. Веднъж му стана лошо. Отиде да си легне, тогава Марина Влади каза: Тоя път няма да е много дълъг. Беше през 1977. Три години по-късно думите й се оказаха пророчески.
Сродни души
Странна среща имали Владимир Висоцки и вече покойният актьор Милен Пенев. Талантът, който все още помним като младия овчар от шедьовъра на Методи Андонов "Козият рог", и поетът се видели само за миг. И както се казва, веднага усетили общата си кръвна група. Стара къща, близо до Орлов мост, още помни какво се е случило. Тогава Милен живеел там. Години по-късно хазяите му, които са били свидетели на незабравимата нощ, разказват:
- Висоцки дойде с китарата, пя най-хубавите си песни, нарисува на стената своя автопортрет и се подписа. За съжаление времето и влагата изядоха реликвата. Беше невероятно. Преди това имало представление на "Таганка". Фоайето на Народния тетър било пълно с почитатели на барда. Все високопоставени личности. В дъното стоял Милен Пенев. Когато Висоцки се появил, българинът му махнал с ръка. Руснакът се приближил, разменили няколко думи и след малко заедно тръгнали насам. Какво си говорили, никой не разбра. Милен го обясняваше просто: Ние аверчетата се разбираме. А преди това никога не са се били виждали.
Нарисува ми портрет
Голямата балерина Нина Петровска, също пази спомен от срещата си с Висоцки. Било е в едно мазе в тогавашния Ленинград:
Едва вечер след спектакъла "Дон Кихот" на Кировский театър звездата на трупата ми каза: Тръгвай, ще отидем в едно мазе, връща се години назад балерината. - Попаднахме в нещо като склад. Всички гости, насядали по земята, а няколко баби черпеха с варени картофи. Бяхме вече доста развеселени, когато вратата се отвори и в рамката й застана самият Висоцки начело на бохемската му свита. Сякаш слънцето влезе. Поздравяваше наред. Стигна до мен и ме попита:
- А вие откъде сте?
- България.
- А ти си наша. Ние сме братя.
После ме прегърна и хвана китарата - разказва г-ж Петровска. Концертът продължи до сутринта. Записахме всичко на голяма магнитофонна ролка. Нея, заедно с портрета, който ми нарисува Висоцки, пазя до днес.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
