Ростопрович пи два дни и после свири като Бог, спомня си цигуларят
Божидар Братоев е роден в София. Завършва с отличен успех Музикалното училище при Трендафил Миланов и Консерваторията в класа на професорите Емил Камиларов и Дина Шнайдерман. През 1968 година участва в майсторски клас на Леонид Коган в Охрид, а през 1975-а специализира в Ленинград при известния педагог професор Михаил Вайман.
От 1970-а до 1983-а е концертмайстор на Камерния оркестър на РТВ Скопие, с който като солист интерпретира и записва многобройни произведения. Паралелно работи и със симфоничните оркестри на Белград, Любляна, Нови Сад, Скопие.
От 1983-а живее във Франция. Първо е концертмайстор на Овернския камерен оркестър в Клермон Феран, а през 1986-а след спечелен конкурс е музикален директор, солист и концертмайстор на Националния камерен оркестър на Тулуза. Двадесет години работи в Монако, където води престижния клавирен квинтет "Про арте от Монте Карло", с който гастролира по света - Париж, Ню Йорк, Вашингтон, Тел Авив...
- Господин Братоев, какво си спомняте от вашето детство и кога за първи път хванахте цигулката?
- Живеехме в квартала на дъновистите, днес там е руското посолство. Майка ми, която беше учителка, ме оставяше при съседите, за да отиде на работа. Бях луд, неудържим, но когато синът им започвал да свири на цигулка, съм сядал на земята и не съм мърдал с часове. Съседката посъветвала майка ми да провери това странно влечение. Заведоха ме при стар и строг педагог. Той ми обясни как да държа цигулката и лъка. Следващият ми учител пък ми казваше, че цигуларят трябва да може да свири във всяка позиция: прав, легнал, седнал. И аз го правех. След това ме прослуша преподавателят по солфеж Цанко Колев - много мои съученици трябва да са му благодарни - и каза: "Такива деца ни трябват - от тях стават музиканти". Тази дълбока, инстинктивна любов към цигулката ме владее и до днес. Навремето често свирех на образователни концерти за младежта. Веднъж, поглеждайки в залата, открихме, че в нея седят 200 войнииц. А програмата интелектуална - Шосон, Равел. Пианистът се изплаши и предложи да отменим концерта. Аз пък се изправих и попитах войниците дали са слушали класическа музика. Отговорът беше дружно "Ннннеее!". Тогава им казах, че ставам командир и разрешавам свободно да излязат тихичко, ако им доскучее. Вярвате или не, излязоха само трима!
- На 12 години влизате в Пионерския оркестър на Влади Симеонов...
- Като се обърна назад, си давам сметка, че онези години са били най-щастливите в моето детство и юношество. Тогава музиката стана за мен страст и призвание. През 1957 година заминахме на младежкия фестивал в Москва. Дванайсетгодишен, бях най-младият участник. Последваха турнета във Виена, Белгия, Италия... Навсякъде ни приемаха възторжено - бяхме феномен.
Никъде по света нямаше оркестър от 110 деца
Пръв и единствен. Като юноша обиколих половин Европа. Това бе немислимо за възрастните.
- После майка ви е искала да ви отклони от музиката...
- Записа ме в руската гимназия с връзки. Казах й, че съм решил да отида в музикалното училище, където се влиза само с талант. Обикновено там приемаха 12 души цигулари. През въпросната година влязохме двойно повече - половината с пълно шест на изпитите. Това беше моят старт. Взе ме под своето крило големият цигулков педагог Трендафил Миланов, бащата на знаменитата цигуларка Стойка Миланова.
- Свирихте ли по дванадесет часа на ден като Паганини?
- Не, но поне четири посвещавах на музиката. Често казвам на моите ученици: Когато веднъж научиш, че Париж е във Франция, ти го знаеш за цял живот - а един цигулар всеки ден продължава да повтаря това, което вече знае. Днес, вече пенсионер, продължавам да изпитвам онази вътрешна необходимост да свиря. И се радвам, че имам достатъчно време за това.
- Защо напуснахте България, след като завършихте Консерваторията?
- Ожених се за югославянка, която дойде в София на специализация. Получих добро предложение за работа веднага след държавния изпит, но за нея нямаше работа тук. В България винаги е имало свръхпроизводство на талантливи музиканти. Започнах като концертмайстор в оркестъра на радиото и телевизията в Скопие. Македонците не ме обичаха много, често ме наричаха - "оной, бугаринот" - но ме уважаваха. Завиждаха ми и заради високото ниво, което постигнах в тяхната йерархия. Обикаляхме страната и Европа. В един момент ми казаха, че за да живея в чужбина,
без да се считам за невъзвръщенец
трябва да си платя висшето образование. При средна заплата от 150 лева по това време, броих 3200. Потънах в дългове. Когато занесох парите в българското посолство в Белград, чиновничката ми каза: "Другарю, Вие сте глупак". А аз бях много горд!
- Работили сте като преподавател, оркестрант, концентиращ артист, имали сте семейство, дете, но югославски гражданин не можахте да станете. Кое попречи?
- Властите твърдяха, че съм шпионин. После сами се опровергаха: "Проверихме: Не сте". Но настояха да се откажа от българското гражданство. Отвърнах, че не мога да го направя и с това моята югославска одисея приключи. Беше 1982 година. Съседите навлизаха в страшна икономическа криза, а в подобна ситуация първи страдат изкуствата... Казах си: вече съм на 38, нямам време и отидох във Франция.
- Как стана това?
- По най-законен начин. След конкурс за концертмайстор в Клермон Феран. При такива състезания местните имат предимство. За да спечели чужденец, той трябва да е два пъти по-добър от тях. Не знаех езика. На третия месец ме попитаха искам ли да стана френски гражданин. Без никакви условия. От мен се искаше само едно - да свиря. След всичко, което се случи в Югославия, за мен това бе шок. Във Франция работих шест години. Бях директор, концертмайстор и солист на прочутия камерен оркестър на Тулуза.
Междувременно се разделих със съпругата си
Тя остана в Клермон Феран. Още е там. Аз продължих пътешествието.
- Следващата ви работа е във Филхармонията на Монако, водите и клавирния квинтет "Про Арте" от Монте Карло. Наричате го "придворен". Защо?
- В него бяхме българин, двама французи и японец. Само пианистката бе от Монте Карло, съпруга на личния съветник на принц Рение. Много важна фигура, нещо като сив кардинал. Станах и преподавател в Академията.
- Станахте ли гражданин на княжеството след 20 години работа там?
- Няма как да стане. Допустимо е за някои жени, омъжени за монегаски, но при условие, че бракът просъществува дълги години. Ако си мъж, трябва да си световна величина, но и тогава е много трудно. Гражданите на Монако са около четири хиляди. В града живеят още 20 000. Те са чужденци, предимно милионери, милиардери и световно известни спортисти, печелещи много пари. Купуват си апартаменти, не плащат данъци и това е голямото предимство. Има и трета част: около 30 000 души, които работят в Монако, какъвто бях и аз. Те живеят в околните френски и италиански градове, където наемите са далеч по-ниски. Защото наемът за апартамент в Монако е 15 000 евро, а цената му е от два до сто милиона.
- С какво се развличат богаташите в Монако?
- Нищо особено. Доста скучен град, с изключение на културните събития: концерти, изложби.
- А казината?
- Тези, които работят в Монте Карло, а и местните граждани, нямат право да играят. Ако те хванат, те уволняват моментално. Така е по закон: Получаваш ли заплата от княжеството, нямаш право да залагаш.
- Разкажете нещо за княжеското семейство.
- Принц Рение беше изключително интилигентен мъж - човек, който знае какво иска. Неслучайно го наричаха Строителя. Веднъж Бавария и Монако организираха голямо тържество по повод побратимяването им. Събитието бе в замък около Мюнхен, а нашият квинтет трябваше да свири от един балкон. Оказа се обаче, че не могат да качат рояла там. А ни сложиха до главната маса на принца. За да излезем някак от непредвидената и неудобна ситуация, решихме да свирим със сурдинки. А програмата сериозна - Гранадос, Бородин, Дворжак. Стараехме се да свирим тихо. На другия ден пианистката ни попитала Рение: "Как беше, хареса ли ви?". "Никога не ми е било толкова хубаво", отвърнал деликатно той.
- Общували ли ли сте с някого от княжеското семейство?
- Да. С всеки от тях. Те се държат дружелюбно и непринудено, в стила на френската аристокрация. Можеш да ги срещнеш на улицата. Често местните хора ги спират и заговарят. Към принц Алберт всички се обръщат спонтанно. По-специална е само принцеса Каролина. По традиция в княжеството са ангажирани с културата още от XIX век. Поддържат музикалното и сценичното изкуство. Канят и посрещат най-големи артисти от цял свят. Стравински, Дягилев, Пучини, Равел, Гуно и много други са работили там. Нашият оркестър всяка година има серия концерти в двореца. След заключителния акорд принц Рение, а след това принц Алберт ни канеха на коктейл.
- Ставало ли е въпрос през тези години, че Вие сте българин?
- Да, веднъж принц Алберт трябваше да дойде в Банско. Обсъждахме с адютанта му възможността да го придружавам като преводач и съветник. Той прие, но визитата се отложи в последния момент. Дойде само Жирардели.
- Познавате и сте свирили пред много прочути личности. Кои сте запомнили?
- С Мстислав Ростропович прекарахме тежък запой в Охрид. Великият виолончелист имаше концерт там. Целият организационни състав на фестивала "Охридско лято" му правихме компания на смени. Два дни той пи без прекъсване каквото му падне, не правеше разлика. Огромно количество. Накрая стана, облече си фрака и свири като бог. Истински феномен.
Друга голяма личност бе Хенрик Шеринг, един от най-големите цигулари в света. Той е полски евреин, живял е в Париж, прави едни от най-хубавите записи на Бах. Заминава за Мексико и става посланик на добра воля на страната. Накрая живееше в Монако. Когато принц Рение го поканил в двореца, той минал през градината край басейна и видял някакъв човек да плува. Беше самовлюбен и наперен. Застава внушително и казва: Да ви се представя - Хенрих Шеринг, посланик на
Мексико. А мъжът от басейна отвръща: Да ви се представя - Рение, принц на Монако.
- Срещали ли сте други много българи по света?
- Да, навсякъде. Имахме концерт в Бразилия в най-престижната зала на Сао Пауло. Смъкнаха ни в едно мазе с петнадесет рояла. Казаха: изберете си един. Пак там имахме концерт в Лондрина. Град, далеч на юг, заселен с англичани. Приключихме със свиренето и чувам един мъж да казва: Божка, здравей, какво правиш? Гледам странно. А той: Ние сме съученици. Та и там, в най-южната част на огромната Бразилия този мой приятел живее, свири камерна музика, преподава. В симфоничния оркестър на Монако по едно време бяхме седем българи - най-голямата група чужденци.
Кръвна група: любов
Днес по родните сцени често може да се чуе дуото цигулка и пиано - Божидар Братоев и Валентина Гюлева. Познават ги в Монтана, Враца, Смолян, Добрич, София и навсякъде искат да ги чуят отново. В Асеновград са ги ангажирали за следващите 30 години! Големите музиканти извън сцената преживяват български вариант на Маркесовата "Любов по време на холера". Те се запознават и влюбват като студенти. Две години са заедно. Лудият цигулар обаче е отвлечен от югославянката.
45 години не се виждат. Валентина се връща в родния си Пловдив, става преподавател в Академията. Свири, пише. Омъжва се, развежда се. През 1999 година Божидар с квинтета "Про Арте от Монте Карло" има концерт под тепетата. Тя знае, че може да го види, но не отива на концерта. Цигуларят пита за нея, но му казват, че не я познават.
Преди пет години по настояване на общ познат Валентина честити на някогашния си възлюбен рождения ден по интернет. Започва кореспонденция, след това се събират и оттогава са неразделни. Обясняват си го с еднаквата им много рядка кръвна група. Дали е така, кой знае?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
