Как големият журналист Костадин Батков видя следите от трагедията
Големият български журналист от близкото минало Костадин Батков, заслужено наречен Репортерът, пръв през 60-те години на миналия век откри за България "Страната на изгряващото слънце. В репортажитe си от "мястото на събитието" той разказа не само за икономическо чудо в Япония и за изумителните постижения на японците в науката и техниката, но и за техния бит и култура и историческа съдба. Едни от най-силните му репортажи бяха за за Хирошима и Нагазаки. Японските градове, които преди 70 години станаха жертва на американски ядрени бомбардировки на 6 и на 9 август 1945 г. С голямо съчувствие и състрадание Батков разкрива чрез разкази на пострадали от експлозията японци страшната човешка трагедия. предава "Стандарт" публикува откъси от тях, събрани в книгата "Репортерът -Костадин Батков". Защото темата за забраната на ядреното оръжие днес е по-актуална от всякога.
Болницата
На вратата е написано на японски и английски език: "Болница за пострадалите от атомната бомба". В дългата, облицована с бели плочки зала на първия етаж по пейките край стената са насядали японци в очакване на приемния час. Канят ни в кабинета на главния лекар г-н Юкио Кузимото. Още недочакал да седнем, той започва своя дълъг и тъжен разказ. Болницата била съвсем недостатъчна да приеме всички пострадали от атомната бомба.
Много от тях живеят и умират по домовете си
Главният лекар изважда сводки, прелиства книги и реди, реди... През последните години в болницата са се лекували близо 900 души от най-различни заболявания, причинени от смъртоносната бомба - малокръвие, рак на черния дроб, на кожата, на стомаха, на белите дробове. От тези 900 "щастливци" близо стотина са отишли в моргата. Питаме за навалицата, която се тълпи в коридора. Не, това не са посетители, които очакват приемния час, за да видят свои близки, а болни, които се надяват да бъдат прегледани. Повечето от тях са дошли с надежда, че ще бъдат приети, а няма легла. - Няма легла! - размахва безпомощно ръце главният лекар.
Донасят бели престилки и ни канят да посетим някои от болните. Японците отново проявяват своята учтивост. В коридора ме посрещат две сестри и ми подават огромни букети с гладиоли, които трябва да подаря на болните. Като че ли бях забравил, че съм човек и че отивам при живи хора, а не при музейни експонати, както ми се виждаше до този момент Хирошима. И колко сполучливо ми напомниха японците за това!
В първата стая спираме пред млада жена с очила и безжизнен поглед. Тя е сляпа. Когато говори, навежда глава. Тогава още повече изпъква красивата й прическа.
- Казват, че това е станало в 8 и 15 часа. Казват, че в нашия град имало красив музей и там стрелките на часовниците са спрели на тази цифра. Аз не виждам и не мога да ходя. Не съм видяла нито музея, нито часовниците. Не твърдя, че това се е случило точно в 8,15 часа. Но добре помня този миг... В това утро баща ми беше още в леглото след изтощителната работа в завода. Майка ми готвеше закуската в кухнята. Ние с трите братчета тичахме по двора. Бях скочила в един ров. Точно в този момент, когато изтрещя бледата мълния, аз си завързвах обувката. Това ме е спасило. Казват, че съм отворила очи няколко часа след този миг. Тогава не виждах. Всичко наоколо беше тъмно. Пренесоха ме на незасегнат от радиацията остров. Там имаше стотици такива като мене. Близките си аз не видях повече. Те останаха под развалините...
Надзъртаме и в амбулаторията. Тълпят се много болни. Дошъл е на преглед и един "познат" болен. Неговият портрет, по-скоро снимките на страшните му рани, се продаваха пред атомния храм.
- Кикава - шепне лекарят. - От "Съвета на оживелите", (Вижте каква организация е имало!...) Искате ли да говорите с него? Той е прекарал шест години в болницата и е претърпял 16 операции. Издал е книга за своите мъчения...
В тая болница за пръв път се смущавам. Чудя се къде да дяна погледа си. Не! Не искам да говоря - има ли смисъл да се измъчва миналото, да се човъркат рани. Та аз всичко виждам...
В хотела преводачът мълчаливо разтвори една книга и преведе думите на Кикава, написани от него за трагедията на Хирошима. Тези думи цитирам по смисъл така, както ми бяха преведени: "Готвех се да излизам от къщи, когато избухна бомбата. Мигновено обгорях, а взривната вълна ме запрати под рухващо прикритие. Когато ми се върна съзнанието, чух около себе си страшни викове. Не можех да помръдна, виках за помощ, но никой не идваше. Успях да се измъкна сам.
На улицата срещнах горящи, покрити с кръв хора
Вгледах се - дрехите ми бяха изгорели. Кожата ми се разкапваше на парчета. Виждах дори костите на пръстите си. Отвратих се от себе си. До мен крещеше жена, която бе в същото състояние, в кръв и обгаряния. Пълзяхме и легнахме в парка на брега на реката, пълен с бягащи, умиращи и мъртви. Срещнах баща си. Той гореше от главата до краката. Лицето му беше обезобразено и аз не го познах веднага. Донесох вода от реката и намокрих раните му. Той искаше да спи. Ние се простихме... После ми предадоха останките му.
Долините на смъртта
И тук в Нагазаки виждаме повторение на хирошимската трагедия. Три дни след избухването на първата атомна бомба на остров Тиниян излита отново 509-а авиогрупа от двайсета въздушна армия на САЩ. Пак момчетата на полковник Тибетс. Този път в тялото на самолета, наречен в операцията "Екипаж Бок", лежала втората атомна бомба - "Дебелачката", или още както й казвали "Големият Джо". Достигайки до Япония, самолетът се отправил към град Кокура - набелязан като обект за бомбардиране. Но той се оказал забулен от облаци и нямало да се види ефектът. Пък и пилотите можели да сгрешат и да не пуснат бомбата в най-гъсто населения район. Вижте как едни облаци могат да спасят голям град. Без да се колебае, екипажът отправил самолета към резервната цел - Нагазаки. И така, забележете как една лека утринна мъгла е спасила един град, за да бъде унищожен друг!
Бомбата пада над Нагазаки в 10 часа и 58 минути на 9 август. И тук тя е сляла миналото с бъдещето. И тук непрекъснато умират от лъчева болест, а други хиляди страдат.
Втората световна война ни остави в наследство една страшна дума - атом. Едва ли са нужни статистики и анкети, за да се види, че тя е най-употребяваната дума от 1945 г. насам. Но тази дума е нищо без Хирошима и Нагазаки. Тук тя е получила израз, превъплъщение. Когато сега се връщам назад към Хирошима и Нагазаки, не мога да отмина мъртвите, дори и онези мъртви, които още дишат и чакат да бъдат погребани.
Това са невинни хора, екзекутирани без съд и присъда
Аз дълго бродих в новите "Долини на смъртта", каквито ще останат в историята Хирошима и Нагазаки. И освен сенките на хилядите убити сякаш видях и ръката, нацапана с кръвта на рецидивиста - САЩ. Именно трагедията на Нагазаки е повторение на Хирошимската трагедия. Кому е било нужно това? Бомбата е избухнала над Муцояма - център на квартала Ураками. "Дебелачката" е изтрещяла на 550 метра височина и е направила втората най-кървава жертва в историята. Само на част от секундата били покосени 73 000 сърца!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
