Успехите на Ружди се измерват в метри, медали и килограми
Когато животът не е свършил, не трябва да се отказваш от него, казва параолимпиецът
Всяка победа обикновено е последица от редица поражения. Мисълта е на испанския драматург Александър Касон, но не е известно вдъхновението, довело го до това заключение. За да се убедим в думите на испанеца, неминуемо трябва да се поровим зад кулисите на успеха, като забравим поне за миг бляскавата му страна. Откъде черпят сили ощетените от съдбата? И наистина ли успехът започва винаги с думата решителност? "Стандарт" ще търси отговорите на тези въпроси в рубриката си "Воля", в която ще ви представи параолимпийците, които намират сили да прославят България по света. Днес ще ви разкажем историята на Ружди Ружди, който доста млад е оценил стойността на живота и го е превърнал в едно безкрайно състезание.
Той се притеснява от телевизионните камери, защото не говори добре български. Когато се състезава за България обаче, не трепва. Запознайте се с Ружди Ружди - голямото момче от малкия град Глоджево, което посреща мъжки предизвикателствата на съдбата и гледа само напред и нагоре.
24-годишният Ружди все още обича високата скорост, макар че именно тя му изиграва лоша шега преди седем години. "Катастрофирах.
Карах със 180 км/ч и на завой загубих контрол
Нямах колан и съм изхвърчал от колата, която пък ме е затиснала", казва той, като уточнява, че това е единственият му спомен от случилото се. Следва операция в София заради счупен гръбначен прешлен и близо месец престой в болница, откъдето излиза с инвалидна количка.
Рехабилитация в санаториума в Павел баня 9 месеца по-късно му се оказва определяща за бъдещето му. Там Ружди среща бронзовата медалистка от параолимпиадата в Пекин Даниела Тодорова. "Видях я да хвърля копие. Стана ми интересно, а тя ми предложи да пробвам", спомня си Ружди. Първите опити стават пред погледа на треньора Радостин Тодоров. "Хвърли диска на 12 м, копието на - 15, а гюлето тласна на 7 метра. Веднага забелязах обаче, че с гюлето се справя най-добре", уточнява Радостин, който го тренира и до днес.
Разликата оттогава досега се измерва в килограми, метри и медали. През 2010 г. Ружди тежи 85 кг, а днес стрелката на кантара отива към 110. "Заякна. Тези килограми ги качи в мускулна маса.
Обаче е злояд и се налага да го контролирам
Като е у тях, ми доказва с камера, че се храни. Понякога го карам да снима пълната, а после празната чиния. Следи се строго, тъй като се занимаваме професионално", обяснява треньорът му. Иначе най-добрият му резултат в тласкането на гюле е 11.48 м от миналата година, а медалите идват с първото голямо състезание.
Дебютът е през 2010 г. на Световното първенство за младежи до 19 г. в чешкия град Оломоуц, а резултатът - три сребърни медала на гюле, копие и диск. Следващата година през март в състезание с младежите до 23 г. Ружди става световен шампион в тласкането на гюле в Дубай, а резултатите му позволяват да мери сили с мъжете няколко месеца по-късно в Шаржа, където печели три сребърни медала в трите дисциплини.
Става спортист на годината за 2011 г. в България, а Европейското първенство следващата година му осигурява участие в параолимпиадата в Лондон. "На европейското разбрах, че Ружди е човек, който може да се състезава. Не е достатъчно само да си талантлив и работлив. Много хора просто не издържат психически на състезание", казва треньорът му. Според него всичко тръгва от корените. "Живял е в добро семейство, обгрижван е с любов и внимание. Спокоен е. Обича да мисли. Слуша, внимава, концентриран е. Иначе контактът на състезание е между мен и него", уточнява той.
Макар че не се класира в осмицата, параолимпиадата в Лондон през 2012 г. се оказва добър опит. "Нямах шансове за по-добро класиране, но видях какво всъщност представлява голямо състезание. Срещнах се със силните там", спомня си Ружди.
В Лондон бях като побъркан, гледаха ме 80 000
души. Неописуемо е", добавя развълнувано атлетът. "Подготовката ни тогава беше такава, че беше важно участието му. Беше млад. Конкурентите бяха сериозни", намесва се треньорът. Година по-късно обаче в Холандия Ружди става световен шампион на гюле, а миналата година в Суонзи за втори път става европейски шампион в същата дисциплина.
Днес погледът му е вперен в Световните игри в Сочи през септември и в Световното първенство в Катар месец по-късно, като амбицията е подобряването на личните резултати. Затова и всяка тренировка е като за последно. Раните по гърба от тренировъчния стол не го спират, защото знае, че състезанията в неговия случай са две. Един път побеждаваш себе си, а после - конкурентите.
Зад успехите на Ружди има и още един човек, който обаче се крие от прожекторите. Майка му Саиме е винаги с него и дори някой може да я помисли за спортист. "Станала е половин състезател. Идва на лагери, гони уредите, пази всякакви режими", потвърждава треньорът. "И нашият живот се промени", признава Саиме. "Гордея се със сина ми. Цялото ни обкръжение се изпълва с гордост от неговите успехи, защото всички знаят, че не се постигат лесно", бърза да добави тя.
Иначе животът на Ружди тече между Глоджево, лагерите, рехабилитацията в Павел баня и състезанията. Спортистите като цяло будят възхищението му, защото знае какво е да полагаш усилия. Надеждата пък никога не му е изневерявала. "След катастрофата от срам не говорех с никого.
Трудно свикнах с количката, но не се отчаях
Дори не изпаднах в депресия и не стигнах до психолог. Роднините ми помагаха, а като започнах да тренирам, забравих, че съм на количка", споделя Ружди. Съветва всички да избягват срещата с депресията. "Когато животът не е свършил, не трябва да се отказваш от него. Не се предавай! Надежда има". Това е философията на шампиона на Делиормана.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
