Събота,

Обречени на преход

От: Администратор -
861
Обречени на преход
A
A
A

Превърнахме свободата си в слободия, а държавата в разграден двор

25 години след 10 ноември половината българи си искат Тато. При това си го искат и такива, които никога не са живели по негово време. Не от носталгия, а вероятно поради усещането за счупеност на онова, което наричаме "преход", за изтормозеност на крехката ни демокрация, която посадихме на родна почва като екзотично растение и сега се чудим защо не връзва.

Моят личен спомен за дните след десети ноември, който все по-често и неоснователно изписваме с главно "Д", се преплита с една разходка със състуденти из еуфорична София, при която край университета видяхме да се свира възрастна жена, продаваща букетчета, набрани най-вероятно от някоя градска градинка. "Ето, такива неща няма да има повече", отбеляза един от най-възторжените ни състуденти. Тогава бабата беше една. Сега хората, подложили ръце и шапки по ъглите на София, при това без букетчета, поне аз не мога да преброя. Състудентът ни замина за страна, където такива баби няма. Явно всеки е прав посвоему. Друг мой състудент, писателят Георги Господинов, написа книгата "Аз живях социализма". Моето лично усещане е, че аз живях в много по-голяма степен прехода. Преживях епохата, в която

всеки имаше усещането за неизчерпаема лична свобода

и периода, в който мнозина направиха със своята свобода възможно най-лошото. Времето, когато изпадахме в еуфория от това, че вече можем да говорим всичко, което мислим, и времето, когато това усещане се приватизира от "Биг брадър". Както и паралелното време, в което десетки хора не смеят да шукнат и говорят това, което мислят, само под сурдинка, защото са крепостни на работодателя си. При това по-крепостни, отколкото навремето на БКП.

Личната ни истина за десети ноември се трансформира в червени и сини митове, но някъде посредата е усещането, че ние навлязохме в демокрацията като деца в голямото междучасие, които бързат да си натъпчат джобовете с шоколад от близката лавка. Навлязохме в нея без демократичното мислене, което й дължим. По ред причини, включително териториални и исторически, у нас такъв начин на мислене не бе култивиран и това изкриви пътя ни, както и целия преход. Защото, когато получиш възможността да избираш, но между приблизително едни и същи неща, това вече не е възможност за избор. Когато поколения наред бяха оставени на мрака и на идеята, че всеки е длъжен да се спасява поединично, те не са способни да вземат информирано решение, каквото предполага демокрацията. Те са способни да продадат гласа си, макар и не задължително за кебапче или 30 лева.

Глас се продава и за по-едри неща

Включително и за това да се почувстваш поне за пет минути част от еуфорична революция, а после да го овеществиш с някой и друг пост. Еуфорията на Десети ноември нямаше равна, но старите филмови кадри показват, че същото е било и на Девети септември. Както казва писателят Боян Биолчев, "възторженият глупак не се променя". Нито пък комсомолецът, в чиято душа възторгът е татуиран с големи златни букви, все едно дали е по адрес на Тато или по адрес на Брюксел. Когато днес слушам някои от "приоритетите" на родните политици, чиновници и неправителствени организации, понякога имам усещането, че съм се върнала назад, в епохата на социалистическия оруеловски "новговор" - само че вместо за ръководната роля на партията слушам за "Европа 2020" и за директивите на Брюксел. На моменти усещането, че сме заменили едно васалство с друго, е особено отчетливо - защото както при социализма едни бяха по-равни от другите, така и сега едни са по-граждани на Европа от другите.

Страната ни се движи на две скорости и това, боя се, омаловажава другите й демократични постижения. Защото, когато половин България пътува по магистрали, а другата половина по черни пътища, тези две разделени половини не виждат едни и същи крайпътни гледки. Едната половина, която слушах в последните дни около годишнината от десети ноември, очевидно се опива от факта, че държим живота си в свои ръце, че сме "свободни да си го създаваме сами" и че проблемът на многото други хора, които виждат друго от прозореца на своя влак, е в това, че чакат на държавата. Не че отчасти не са прави. Но усещането ни от соца, че държавата не трябва да се меси в личния ни живот, в първите години на еуфория стана толкова всеобхватно, че ние положихме всички усилия, за да я превърнем в труп. Да я отстраним от всички неща, които именно тя би трябвало да гарантира за нееднакво богатите, нееднакво умните, нееднакво късметлиите в този живот. Например възможността да не пукнеш под моста, защото не си здравно осигурен. Възможността детето ти да получи качествено образование, без за целта да даваш луди пари за частни уроци. Възможността всяко дете да се храни три пъти на ден - не преувеличавам, като казвам, че това далеч не за всички българчета е факт. Както и възможността да научим тези деца да мислят, като преди това научим учителите им да мислят, а за целта научим обществото да мисли. Много лесно се поддадохме на неолибералните тези да махнем държавата от живота си. Но дори и най-неолиберално настроеният, предприемчив, свободно мислещ и прочие българин може да се случи така, че да държи парите си в КТБ - няма ли тогава да се сети, че държавата все пак му е трябвала за нещо?

Точно липсата на демократична традиция ни накара да превърнем свободата си в слободия, държавата си - в разграден двор, а едно-две, че и три поколения да заменят Митко Палаузов директно с идеала на мутрата. Да можем да градим живота си сами, е прекрасно. Да го правим на фона на мизерия, бедност и прекършени съдби, е страшният разлом, на който ни обрече преходът. Можем да четем миналото като червен или син мит - с настоящето обаче се налага да живеем.


Всички новини от категория БГ футбол.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички