Новите отомански карти на Ердоган

Новите отомански карти на Ердоган | StandartNews.com

Ник Данфорт, сп. "Форин полиси"

През последните няколко седмици конфликтът между Анкара и Багдад за турската роля при освобождаване на Мосул изненадващо прeдизвика обезпокоителен изблик на турски иредентизъм (от irredento, "непотърсен" на италиански, идея за възстановяване на изгубени територии и обединяването им в единна национална държава - б.р.). При два отделни случая президентът Реджеп Тайип Ердоган разкритикува Договора от Лозана, който създаде границите на съвременна Турция, за това, че е оставил страната твърде малка. Той говори за интерес към съдбата на турските малцинства, живеещи извън тези граници, както и за нейните исторически претенции към иракския град Мосул. Проправителствените медии в Турция показаха нов интерес към поредица от неточни, дори грубо начертани карти на Турция с нови и подобрени граници. В близко време Анкара няма да анексира част от Ирак, но тази комбинация от ирендентистка картография и реторика предлага известен поглед навътре в сегашната вътрешна и външна политика на Турция. Специално картите разкриват продължаващата значимост на турския национализъм, сега обновен с ревизирана в известна степен история и една доза религия. На пръв поглед, картите на Турция, появили се по турската телевизия наскоро, приличат на подобни иредентистки карти, изготвени от привържениците на по-голяма Гърция, по-голяма Македония, по-голяма България, по-голяма Армения, по-голям Азербайджан и по-голяма Сирия. Това идва да каже, че това не са карти на Османската империя, която е била значително по-голяма, или на целия мюсюлмански свят или тюркския свят. Те са карти на Турция, само че малко по-големи.

Тези карти претендират да покажат границите, заложени в Националния пакт на Турция, документ, за който Ердоган неотдавна посочи, че премиерът на Ирак трябва да прочете, за да разбере интереса на страната му към Мосул. Подписан през 1920 г., след поражението на Османската империя през Първата световна война, Националният пакт определя онези части на империята, за които правителството е готово да се бори. По-конкретно са определени тези територии, които все още са били държани от османската армия през октомври 1918 г., когато Константинопол подписва примирие със съюзническите сили. На южната граница на Турция тази линия минава на север от Алепо в това, което сега е Сирия, до Киркук в това, което сега е Ирак. Когато съюзниците дават да се разбере, че планират да оставят империята с доста по-малко, отколкото тя е имала през 1918 г., сраженията се възобновяват, при което войските под командването на Мустафа Кемал Ататюрк побеждават европейските сили и Турция е основана такава, каквато съществува и днес. През по-голямата част от миналото столетие официалната история на Турция възхвалява Ататюрк за същественото реализиране на границите, предвидени от Националния пакт (без Мосул, разбира се), както са признати с договора от Лозана. Това беше преувеличено твърдение, предвид частите на пакта, които останаха извън границите, но също така и във висша степен практично, предназначено да предотврати новата и несигурна турска република да загуби това, което е постигнала в преследване на нереалистични териториални амбиции. Всъщност, докато страни като Германия, Италия, България и Унгария, доведоха себе си до бедствия, като се опитаха насилствено да пренапишат следвоенните си граници, Турция - при Ататюрк и неговия наследник - мъдро овладя този си порив. Ердоган, за разлика от това, огласи алтернативна интерпретация, в която желанието на Ататюрк според договора от Лозана да се откаже от територии като Мосул и днешните гръцки острови в Егейско море не е акт на забележителен прагматизъм, а по-скоро на предателство.

Правителствената реторика бързо въведе героизма на турската война за независимост при описването на народната съпротива срещу провалилия се опит за преврат на 15 юли. И успоредно с османлиите Ердоган редовно споменава селджуците, тюркска група, която предшества османлиите в Близкия изток с няколко столетия, и дори намери място за още по-неизвестни кюрдски народи като гьоктурките, аварите и караханидите, които придобиха известност чрез пропагандата на Ататюрк през 30-те години на миналия век. По подобен начин в Сирия и Ирак Ердоган преследва постигането на отдавнашната национална цел да победи Кюрдската работническа партия (ПКК) с изграждането на традиционните националистки лостове на турската външна политика - по-специално като използва в максимална степен турските малцинства в съседните държави. Бригадата "Султан Мурад", състояща се предимно от етнически туркмени, е един от военните активи на Анкара в Сирия както срещу режима на Башар Асад, така и срещу ПКК. Междувременно тюркското население, живеещо около Мсул и околния район, е грижа и актив за Анкара в Ирак.

Турските специални части работят с Иракския тюркменски фронт поне от 2003 г. за разширяване на турското влияние и срещу ПКК в Северен Ирак. През миналия век турските малцинства в Северна Гърция и Кипър играеха подобна роля. След изявленията му за Лозана, Ердоган допълнително разтревожи Гърция, като заяви "Турция не може да не обръща внимание на своите роднини в Западна Тракия, Кипър, Крим и където и да е другаде". И все пак Атина може да се успокои от случая с кримските татари, който разкрива степента, до която геополитиката може да доведе Турция да направи следното: Въпреки че Анкара изрази загриженост по отношение на състоянието на кримските татари, след като Русия превзе полуострова, изглежда тя впоследствие стигна до заключението, че подобряването на отношенията с Москва имат предимство пред етническите връзки. Но Ердоган също така подчерта нов елемент в програмата на турската общностна външна политика: сунитското сектантство. Говорейки за Мосул, наскоро той заяви, че Турция няма да предадат своите "туркменски братя" или нейните "арабски сунитски братя". Като светския турски национализъм тази склонност към сунитското сектантство е безспорно вътрешна необходимост, и Ердоган показа, че тя също така може да бъде ползвана избирателно в съответствие с нуждите на външната политика на Турция. Но политическото влияние е най-ясно в Сирия, където Турция подкрепя сунитските бунтовници, целящи да свалят режима на Асад (включително тези, които сега се борят да задържат град Алепо). Но и в Ирак, и в Сирия на сектантството на Турция не е позволено да надцака прагматизма.

Анкара силно желае да поддържа взаимно изгодни икономически отношения с Иран, въпреки че двете държави подкрепят противоположни страни в Сирия и през изминалата година също така изрази желание да се помири с Асад, ако обстоятелствата го изискват. Към всички специфични етнически, верски и исторически обосновки, които е изтъквал за интересите на Турция в Мосул, Ердоган бързо допълни още един допълнителен аргумент: САЩ и Русия продължават да играят извънредно голяма роля в региона въпреки липсата на каквато и да е връзка с него. Ердоган отбеляза, че някои страни казват на Турция, която споделя 400 км граница с Ирак, да стои настрана. И все пак същите тези страни "идват и си отиват." "Дали Саддам каза на Съединените щати да дойдат в Ирак преди 14 г.?", добави той. С други думи зад историята Анкара е твърде наясно с факта, че силата да направи това остава единствената причина за външна намеса. В тази връзка остава да се види легитимността на плановете на Турция за Мосул.

(Превод на БГНЕС)

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай