Преди време не знам кой точно неправителствен тинк-танк бе правил анализ къде в България е най-голямата вероятност да има терористичен удар. Бе може би малко след времето на атентата срещу кулите близнаци и всички капацитети и не дотам се бяха втурнали да се произнасят по темата. Та в България еквивалент на Световния търговски център се оказа Женският пазар. Това според стратезите било сърцето на столицата, където евентуални терористи биха опитали удар вероятно поради факта, че той бе предвестникът на мултикултурното общество у нас. Та, както се полага на вестникари, хукнахме да правим репортажи от Женския пазар - страхуват ли се хората на сергиите от терористи, докато си търгуват марулите.
Оказа се, хората се страхуваха от всичко друго, но не и от терористичен удар. Страхуваха се от нов глад - още не бяха забравили Виденовата зима. Страхуваха се от безизходицата и отчаянието, които бяха превърнали живота им в една несвършваща поредица от оцелявания. Полу на шега казваха "Като ще мрем, поне да е от раз, а не всеки ден да умираме по малко". Истина е, каза го една баба, която очевидно се бе изморила да умира, докато продава в кьошето на пазара някакви опоскани цветенца, които никой не купува. С други думи - страховете на Женския пазар бяха страхове осезаеми, делнични и такива, през които не би могъл да прегази нито един глобален страх. Помислих си за тях, докато тези дни в България и в света обитателите на публичното пространство се напъват да доказват кой е по-Шарли и кой в никакъв, ама съвсем в никакъв случай не е Шарли. Дали онзи Женски пазар щеше да е Шарли? Или родният ни проблем е, че Шарли минава край повечето обитатели на малката гара България като бърз влак с орязана субсидия. Предназначението на терора е да предизвика страх. Но страхът може да се засели на място, където го няма. А в обиталището на страхове, наречено България, той се превръща в нещо глобално отдалечено, което няма да ни засегне пряко. Точно както не ни засягат и свободите на обединена Европа, които за нас винаги стигат до хладилника и степента на неговата запълненост. До това, как ефирът ще преподреди света ни. До това, да лайкнем логото на Шарли във Фейсбук и секунда след това да лайкнем видео с умилително котенце, което свири на пиано. Толкова за Шарли, животът продължава. А той е свързан преди всичко със страховете около насъщния, от които сме изтъкани, с пререканията около турската сапунка, която някоя телевизия е свалила, за да излъчва нещо повече за атентата. България е домът на несвободата, включително и на словото. Свободното слово у нас се подразбира във възможността да напишеш за проблемите със силикона на някоя фолк певица. Впрочем ние си го докарахме дотам с общи усилия. Затова си имаме България на две скорости и онзи влак, който се движи на втора скорост, вижда други пейзажи и други гари. Няма как да защитаваш свободата като абсолютна ценност, когато не я усещаш в себе си. Когато светът ти е изтъкан от нейната противоположност. Когато, за да оцелееш, трябва да пречупиш себе си. Когато собствените ти политици едва ли биха излезли на марш на солидарността за собствените си граждани, ако с тях се случи нещо. Когато свободата е европроект, по който се усвояват пари, по-голямата част от обитателите на кьошето на Европа нито са Шарли, нито не са. Те са извън темата - точно както са били винаги. Впрочем не е лошо някой да попита днес Женският пазар от какво се страхува.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
