Агресията погубва част от душите ни, казва известният сценарист
Димитър Стоянович е автор на историите в сериала "На границата" по великия Йовков, който ще се завърти през септември по БНТ. Известният сценарист натрупа висок рейтинг на "Сан Стефано" още по времето, когато снимаше "Пътеводителя", "Великите българи", "Голямото четене" и всичко останало с група верни приятели. Сега той признава, че е абсолютен щастливец, списвайки като автор и вече главен редактор L'Europeo - с огромна и вярна публика от читатели, която цени високото качество. "Правим всичко възможно, за да даваме най-доброто", казва Дими за списанието. Обожава да работи за него и се надява да умре на редакторския му стол. Синът на голямата актриса Ани Бакалова и прочутия кинокритик Иван Стоянович изповядва морала и тънкото чувство за хумор на двамата автентични интелектуалци от кастата на изчезващите летящи хора. И все повече предпочита да пише в самота, далеч от телевизията и киното, където всичко се случва заради личностни отношения и сред интриги. "Ако не са няколко много близки мои хора, въобще няма да поглеждам към тази сфера, изпълнена с негативизъм. Там проблемите са големи, а перспективите - малки. Желание за промяна всъщност няма", споделя Дими, който дълги години беше главен сценарист на "Господари на ефира". Той беше и в екипа на първия сезон на "Дървото на живота". За риалитата е категоричен - ще ги има, докато пазарът ги иска. "Но по-добре да се събуждаш спокойно сутрин, отколкото да трепериш от поредна среща с морални уроди, с които трябва да правиш житейски компромиси в името на бизнеса", разкрива той философията си. И не крие, че животът му е низ от случайности.
- Ани някога питала ли ви е дали искате да ставате актьор?
- Никога. Въобще никой не ми е задавал подобен въпрос. Това винаги изцяло е било моя работа. Всеки от нашето семейство си носи отговорността за това, което смята, че може да прави най-добре - всички, разбира се, го подкрепят. Оттам нататък си троши главата и плаща цената за своя избор. А и за да си актьор, трябва да се харесваш, да имаш желание да се показваш... Суетата ми е далечна, този вид ексхибиционизъм ми е чужд. Предпочитам да използвам шизофренната страна на тези професии в писането.
- Брат ви Петър разказа, че спектаклите от световната класика са били задължителни за семейния репертоар. Вие участвахте ли в тях?
- О, във всеки един. Те са легендарни - за нас, разбира се. Имах широка палитра от актьорски изяви. Като най-малък от момчетата в къщата и като най-миличък - с къдрава руса коса - за мое голямо унижение изиграх кажи-речи всички сериозни женски роли. Включително и София Толстая. Братовчед ми Иван беше Толстой. Нашият пудел Ричи беше ангажиран като Ванечка - 16-ото дете на великия писател. Бил съм и Гърбушкото в "Парижката света Богородица". Много безобразия сме правили. Нямахме никакъв стрес от публиката. Даже едно от представленията за Хензел и Гретел беше изцяло на немски. Имаше и либретист, който встрани четеше на български.
- Как приемахте "големия" театър като дете?
- Бях свидетел на всякакви безумства - на скандалите и битките между актьорите и режисьорите, на това как пияни осветители падат по сцената, на трагедии и творчество... Ходех с майка ми и леля ми по турнета, по цели дни съм прекарвал в "Сълза и смях", Младежкия. Имах невероятния шанс да израсна с уникални чешити. Детството ми беше щастливо. Яздех на конче някои от хората, които днес са паметници. А те пееха мръсни песни край рояла в родната ми къща. Майка ми обаче беше изненадващо пенсионирана в сравнително ранна възраст. Тя преодоля фино и тихо този неочакван за нея шамар и оттогава много трудно някой може да я накара да влезе в роля. Като много широко скроен човек се отдаде на други занимания без никаква показност. Това отличава културния човек от агресивните, които смятат, че всичко трябва да стане на всяка цена. Това съм научил от нея - много внимателно да преценявам докъде да стигна и какво да направя, а не да минавам през трупове. Та в крайна сметка да запазиш себе си. Иначе се изгубваш. Не се плува срещу течението. Не бива. Малко смирение ни липсва на всички.
- Разкажете за вашата леля - Жана Стоянович, звезда в Младежкия театър и не само, която неотдавна се отправи към рая на артистите...
- Забележителна. Но актьорството не е най-важното в биографията й - то беше продукт на нейната свръхинтелигентност. Беше силна в умозрението, в интелектуалната дисекция, в иронията. Не беше от животинските актьори - родени за занаята. Сложна личност. Дълбоко философски настроена, богата душевно. Много малко са като нея. Изключителен бохем. Безкрайни разговори до сутринта - в огромни групи. Насред безобразния размах на социализма, който позволява подобни състояния на безкрайния празник, след който няма нищо друго. И Жана, и Николай Бинев, и Домна Ганева, и Леда Тасева, и Иван Андонов - и всички, които познавам - осмисляха дните чрез общуването помежду си. Течеше уникална енергия между интересни и различни хора - от яростни комунисти през монархисти до унищожени от режима семейства, изселвани, интернирани, с убити роднини... Те доказваха, че
историята е блудница, която ляга в леглото на победилия
- Но след това остават личностите. За тях няма значение какво се e случило отзад - защото не можеш да живееш с мъст към някой, който изповядва противоположните на твоите убеждения. Напротив - те откриваха истината и за себе си през диспута. Без агресия, а с уважение към позицията, проповядвана от другия. Днес забравяме нещо много важно - не се говори за това с кого спиш и какви са политическите ти позиции.
- Става ясно, че всички сте немски възпитаници. Владеехте ли немската дисциплина?
- Винаги съм бил лош и разхайтен ученик. С глава в стената. Учителката по история показа лоши познания. А още от началото беше тръгнало, че съм син на врагове на народа... Чудех се за какво става дума - бях в четвърти клас. Скарахме се, когато написах Фердинанд фон Заксен Кобург и Гота. Тя каза, че не е правилно - фамилията се изписвала Кобургготски и не можело да бъде "фон", защото той не е благородник, а цар. Избухнах в страшен смях и я обявих за неграмотна. Написа ми двойка и полудях от гняв. Оставих няколко яйца на слънце, за да миришат - причаках я и я замерих с тях. Беше глупаво и заядливо. Но имах и досега имам чувство за справедливост. Та тогава ми намалиха поведението. Добре, че после махнаха намаленото поведение, та успях да кандидатствам в немската гимназия. Но учех само по предметите, които ми бяха интересни. Истински воювах с това, което системата налагаше. Аз съм липсващото звено в Дарвиновата теория по отношение на точните науки. И на български не мога да "вдена" и една дума по физика, химия и математика, та на немски ли? Беше изпитание на психическата ми цялост. Но имах и забележителни учители. Отидох при госпожата по физика и й обясних, че никога и по никакъв начин не само, че няма да разбера, но и няма да се занимавам с тази работа. Боря се за четворка. Запитах пред всички: "Кажете какво да направя - без корупционна схема - за да бъда полезен и да получа четворката? Иначе ще трябва да се случи нещо, което ще ме травмира завинаги". Тя падна от смях. Едната година трябваше да пея стари градски песни, на другата пишех есета, на следващата - поеми. Всичко това за четворката по физика. Всеки път даваше ужасии на другите, докато аз се занимавах с преодоляването на литературно-художествени препятствия, които тя ми залагаше - беше жена с вкус, с дълбоко и перверзно чувство за хумор. Целият клас се забавлявахме с нея.
- А в университета?
- След като ме приеха, мислех, че ще е като в гимназията. За първите два изпита не се бях подготвил като хората и получих четворки. След това реших, че е недопустимо и че трябва да се взема в ръце за нещо, което ми е кеф. Защото гледах какви хора имаха шестици - без капацитет да прекопаят дори лехата на двора. Беше обидно да се държа по този глупашки и пубертетски начин. И станах отличник - донякъде за мой срам. Имахме страхотни диспути с мои преподаватели, с които бяхме на коренно различни мнения. Но те бяха истински партньори, които провокираха споровете. Запазих прекрасни приятелства оттогава. Всички обичаха професор Андрей Пантев, който правеше шоу на всяка лекция.
- Как ви възпитаваше Иван Стоянович - човек, известен не само с глобалния си интелект, но и със страхотния си сарказъм?
- Той беше тежък патриарх. Никой не сядаше на масата преди него. Но иронията, с която беше известен, е едно, а да научиш децата си на принципи и правила - съвсем друго. Възпита ни от най-крехка възраст да поемаме отговорност. Забележителен. Бяхме откупили една от отчуждените ни след 9 септември къщи в Костенец. Красива паянта от плет и кал. Реставрирахме я. С братовчед ми Иван се оказахме общи работници при майсторите. Беше лято - ваканция, три месеца. Какво друго да правим? Баща ми не обичаше и не позволяваше някой да мързелува. И Дими, нашият съсед в Костенец, шофьор на камион в ТКЗС-то - забележителна фигура - ни взе на работа. С Иван и със сина на Дими цяло лято се изявявахме като сенотоварачи. Печелехме великолепни пари с невероятни физически усилия.
Дори пъпките от пубертета ни минаха
- Стопихме се, развихме атлетични тела. Житейски урок от класа. Баща ми казваше: "Пари не се дават, ще си ги изработите". Бил съм какво ли не - брокер, бачкатор в ТКЗС, товарач, общ работник по строежи. Шпакловчик, редене на покриви... Амбалажи, вторични суровини, връщане на бутилки. Един лев не съм получил от родителите си ей-така. Няма какво да ме изплаши. Научил съм се на пълна независимост.
- Постижима ли е тя тук и сега? Какво ни тормози най-много и най-често?
- Първо апатията. Тя проличава в начина, по който хората мислят, общуват и функционират. В нежеланието да излязат от кълчищата, в които са се омотали с помощта на обществото, разбира се. Казват: "Предавам се! Бях дотук! Не искам повече да се занимавам". Признавам, че тази апатия е доста силна и у мен. Но все пак продължавам да се боря. Но по-голямата драма е в неописуемата агресия. Истински грях. Изведнъж хората около мен - някои от тях изключително интелигентни и на високо средноевропейско ниво - станаха съдници. В божествения смисъл на думата - забравяйки кой единствено има право да съди. Хвърлиха се в дребнотемието. В отказа да живеят собствения си живот, опитвайки се да живеят този на другите. Появи се постоянно прибързване във всичко. Няма осмисляне на ситуациите, а само фронтална атака. Полусамоубийствена. Заради всичко това се отдалечихме един от друг - като хора и като българи. Трудно ни е да си кажем нещо хубаво. Заливаме се с чернилка - постоянно и отвсякъде. Забравяме да се усмихваме, да си разменяме майтапи и смешки. Да се борим за семействата си, за духовното си оцеляване. За наистина важните неща, които можем да променим със собствени и задружни усилия. Започнахме да говорим по принцип - анти или про. Нямам обяснение защо станахме толкова лоши, без да сме такива всъщност. Но процесът на насъскване и обезличаване е от десетилетия. Отказът от правила - също. Няма как да създаваш нещо добро, когато основни понятия са обезсмислени - любовта, семейството, приятелството, вярата, отговорността. Все едно са били в друг свят и в друго измерение. Принципите, които държат хората духовно живи, винаги са били едни и същи. А ние се отказахме от тях.
- Надали обаче единствено политическата класа е виновна за всичко това?
- Не е виновна, доколкото е продукт на самите нас. Ругаем я с пълно право. Но много благородно забравяме да ругаем себе си. Ако се научим да се харесваме, ще започнем да избираме по-правилните хора, които да ни представляват. Като приемем морала в себе си, и политиците ще се съобразяват с него. Това е като връзката между мъжа и жената - взаимна е, няма как да излиза само от единия.
- Имате ли рецепта за оздравяване?
- О, абсурд. Не давам никакви препоръки. Има толкова петимни за тази работа. Пенкилери дал Бог. Говорят глупаво и безсмислено - от сутрин до вечер по всички телевизори.
- Преди време около "Сан Стефано" заговориха, че вие и Лъчо Аврамов сте от "мамините синчета", които се ползват от атрактивни привилегии...
- Няма по-голяма заблуда и по-смешно нещо, с което съм се сблъсквал през годините от този етикет. В БНТ сме направили няколко много успешни проекта, да не кажа - най-добрите в обществена полза. Работихме с Би Би Си и мога да кажа, че бяхме на тяхно ниво. Не сме се проваляли нито веднъж - точно обратното. Не сме използвали пари на данъкоплатците - само от спонсори. Най-вече от банки, които са превеждали парите на БНТ, а те оттам правят с тях каквото поискат - предполагам, че са давали и за заплати. Въпреки това определени среди в БНТ изпитваха - и продължават да изпитват - искрена омраза към нас. Големият въпрос винаги е бил: "Защо точно те?". Ами, пичове, откъде да знам - ние сме се доказали, поканили са ни, това е. Никога не сме се натискали - по никакъв повод и пред никого. А такива неща съм чувал и чел за себе си! Пълен абсурд! Примерно, че съм бил шеф на sms компанията, която обслужва "Голямото четене". Лъчо Аврамов, Милко Лазаров и Ицето (Христо Живков) - които са по библейски морални - били окрали не знам колко пари. Между другото, след финала на въпросните проекти тяхното студио фалира и трябваше да разпродават техниката. Това беше "финансовата изгода". Естествено, ние се забавлявахме много. Господ да им прости на хората, които говореха, че сме източили телевизията, която всъщност не плащаше за предаването. Тогава след повече от година чудовищна работа взехме някъде по 15 000 лева. Има го черно на бяло. Беше страшна истерия срещу нас, раздухана от хора, които не можеха да понесат, че някакви младежи правят "Голямото четене". Милко беше обявен за човек на Първанов. Лъчо го бяха омацали от главата до петите. Христо по това време снимаше с Мел Гибсън в "Страстите Христови", но въпреки това и него го бяха подредили, както си трябва. Безсрамие и гнус. Но нито един човек от ръководството от БНТ не излезе да каже:
Нещастници, стига с тези простотии
Може би само Уляна Пръмова. А всеки от тях знаеше каква е истината и се смееше на безумните версии. Така се стига до щампата - след като човек прави нещо, то със сигурност краде и парите за него. Няма обществена доблест да се пресече тази "хипотеза".
- Пък и вие сте с подходящи фамилии...
- Явно те тежат и пречат на много хора. Смешно. Ние имаме биография много преди тези неща да се случат. Известен синдикален деец от БНТ дойде при нас, докато пушехме тайно до асансьора - бяхме с оператора и с други момчета. Те окаменяха, когато въпросният човек започна да разказва какво е чул за "онзи" Дими, който той лично познавал. Аз седя срещу него и само стискам палци някой да не ме издаде, че съм аз... "Като бил малък, майка му и баща му нямали време да го гледат - пияници, артисти, ужас, разхайтено семейство. И знаете ли кой му е бил дойка - Уляна Пръмова. Тя го е отгледала. До гимназията - все с нея". Тогава не се стърпях и го запитах: "Абе, как така - Стоянович и Пръмови?". А той ми отговори: "Мани ги - всички са един дол дренки. Та Пръмова го подкрепя от малък. Казвам ти го ачик-ачик". Величествена драматургия.
- Направихте отличен текст по "Парижката света Богородица" за спектакъла на Лили Абаджиева. Вашето мнение за това, което се случва по сцените ни?
- Притеснява ме - но кой съм, та да говоря и някой да ме чуе - липсата на фигури. Но тя не е само в театъра. Няма ги големите режисьори и актьори. Има няколко души, които винаги правят нещо интересно и авторско. Личи си, че са автентични творци, които преживяват. Но те са все по-малко и все по-окапващи. Слухът за обновяване въобще в изкуството ни е силно преувеличен, въпреки че в литературата се появиха някои интересни имена.
Липсата на приемственост дава отровните си плодове.
Отрекоха се таланти и принципи. Унищожени бяха авторитети - целенасочено и плашещо. Навсякъде. Няма с кого да се сравниш. Няма кого да приемеш за свой гуру, дори за божество. Няма на кого да покажеш творението си, за да получиш голямата оценка. Ужасяващо е. Всичко ни е самоуко. Проба-грешка, проба-грешка... Отсъстват хората, на които да повериш израстването си. Трябва като барон Мюнхаузен да се хванеш за косата и да се издърпаш. Като вярващ човек, знам, че всеки се ражда в определено време поради различни причини - дали заради изкупление, дали заради шанс... Към края на живота му става ясно. Но трябва да е смислен - заради себе си и тези, които обича.
- Имате дъщеря...
- Сега ще бъде в трети клас - слава Богу, че е изключително смешна, с невероятно чувство за хумор. Интересен човек.
Приемам я като партньор, с когото сме в постоянно общение и получавам най-доброто - като чистота и заряд. Водим уникални диалози като много близки приятели. Прекрасно е. Отличник е по математика. Искрено се надявам да излезе от фамилното творческо блато, в което я е хвърлила съдбата. И да се занимава с нещо смислено, като инженерството например.
- Как се казва?
- Маргарита. Не е Ани, въпреки че е родена на една и съща дата с майка ми - 5 април. В нашето семейство това не е изключение - брат ми се е появил на бял свят на датата на дядо ни. Фаталистки моменти не ни липсват.
За Йовков
Йовков е бездънна яма от теми. Чувствителен човек с неговия мироглед е разказал истории, много близки до нас. Те могат да дадат смисъл на съвремието ни, изпълнено с повече злоба, жлъч и агресия, отколкото дори и ние - колкото и да се мразим като българи - заслужаваме. Йовков е великолепно доказателство за силата да надмогнеш егото си в името на доброто. Но животът на Йовков е доказателство за плавно и постепенно пропадане. Той всеки ден се справя с постоянната болка и безкрайните проблеми. Получава отрицание, недоверие и смехотворни атаки от културните среди. Бори се с финансова мизерия. А пък неговото творчество е точно обратното на бита му. Разказва за извисения дух, за принципите - за всичко онова, което ни се иска да представлява българинът. От Йовков получавам безценен урок - когато не харесваш някого или нещо, разкажи за него през красотата и смисъла. И тогава настъпва промяната. Защото винаги можеш да погледнеш света и през добрия, и през лошия начин. Но доброто е по-важно от дребните ни заяждания във време, което ще отмине, а Йовков ще остане.
Избрах къси разкази от по-слабо познатите му - "На границата" от поредицата "На Места". Те винаги са ми давали повод да размисля какво се случва зад меката тоналност без начало и без край, която Йовков дава. Тежка и изморителна задача е да измислиш конкретната драматургия от зрънцето на неговата вселена.
Удоволствие е да знаеш, че е имало българи като него преди теб. Удоволствие е да се посветиш на продължението на тяхното дело - битката с опростачването и цинизма. Тя винаги е съществувала. Между епохите няма чак толкова голяма разлика - тя е само в отношението ни към вселената. Хората са едни и същи. Заради това в сценария събитията се случват в паралелно време - нашето и преди 100 години. Би трябвало човеците да се мразят и убиват през войната, но точно тогава се появяват силни връзки и приятелства. Тук и сега действието се развива в интернат за изоставени деца - подобна на военната вражеска среда. Идеята е да се примирим със себе си в очакване на доброто. Имаме нужда от подобна терапия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
