Шампиони сме на Европа по плагиатство

Шампиони сме на Европа по плагиатство | StandartNews.com

Министри и депутати плащат по три бона на "писатели в сянка" за дисертации
Само един e уволнен за преписване, вуз наказа учен, изобличил крадец на чужд труд

България е на първо място в Европа по плагиатство, показва проучване на списание Sciense. Страната ни е сочена като мястото, където най-масово текстове се копират и преписват без разрешение. Изследването е правено чрез специални засичащи програми, при които всеки копиран текст "светва" в друг цвят. Около 20 на сто от намерените в мрежата бг текстове светят, разказва Калин Костов, адвокат и председател на Сдружението за европейско качество в образованието и борба с неакадемичните практики и плагиатството. В същото време ние сме държавата, в която от началото на демократичните промени няма нито един осъден за плагиатство. Нещо повече, има санкциониран преподавател в университет, изобличил свой колега, който е преписал цяла книга едно към едно.

"Бързата писта" за растеж в науката, отворена в последните години, даде възможност да се развихрят практики, свързани не само с интелектуални кражби. Зачестяват случаите, в които политици - депутати и министри, правят докторантури в родни университети, предимно в провинцията. И въпреки високата си заетост на ползу роду успяват да защитят дори в съкратени срокове. В доста случаи това става с платени дисертации, написани от някой друг. По думите на Николай Поппетров от Етичната комисия към Съюза на учените в последните години нарастват случаите на плагиатство, но малцина се жалват, когато им откраднат трудовете. Има човек, пострадал пет пъти от кражба на интелектуален труд. В гилдията на учените от години

се въртят имена, включително и на ректори

за които се знае, че са се хабилитирали с кражба на чужди изследвания или с платено написване на дисертация. В научните кръгове вече върви като виц въпросът "Този в коя библиотека е чел?", когато става дума за ползване на редки източници, намиращи се само в две или три библиотеки. А в тях човекът, написал дисертацията, не е и стъпвал. По думите на Поппетров у нас има няколко много разпространени способа за плагиатство, като най-трудно доказуема е кражбата на идеи. По света е нещо обичайно в такива случаи да се посочва, че дадена разработка или глава е инспирирана от идея на еди-кого си, но у нас това е необичайна рядкост. Друг способ е класическото плагиатство, при което научен труд се преписва едно към едно или след лека "обработка". Такъв случай има в университета в Шумен, където учен установява, че книга по богословие на негов колега е преписана едно към едно от друг автор. Развръзката обаче е неочаквана - научният работник, повдигнал въпроса, е наказан със "забележка" за уронване доброто име на университета. Честа практика са и плагиатстваните текстове на чужд език, както и използването на чужди непубликувани монографии и разработки. Според Поппетров подобно нещо дори се насърчава в университетите, когато става дума за разработки на бакалаври и магистри. Затова на по-късен етап някои решават, че

могат да станат и доктори по същия начин

Има научни ръководители, които ползват разработките на свои студенти и докторанти, като от 100 страници дипломна работа с нужните съкращения например правят 30 страници прилична монография. Много популярна е и практиката на натрапено съавторство - прилагат я шефове на институти и катедри, както и ректори и декани, които обещават съответните облаги или директно прилагат натиск върху подчинените си, за да впишат имената им като свои съавтори. Без да са написали и ред, а понякога дори и без да са наясно с конкретната материя, която е разработена там.

Съществува и вариантът просто да си платиш, за да добавиш заветното "доктор" във визитката си - като "писатели в сянка" на докторски дисертации се изживяват дори и пенсионирани професори. Обикновено заплащането е около 2500 - 3000 лева за разработка от 250 - 300 страници, тоест по 10 лева на страница. Горе-долу толкова се плаща и в случаите, когато накараш някого да ти преведе нечий труд от чужд език. Една от нашумелите напоследък практики е и т. нар. софт плагиатство, при което се краде от интернет. При това според Поппетров прословутите американски програми невинаги могат да засекат кражбата - особено ако тя е от някакъв по-рядко срещан в мрежата текст.

В академичните среди от години се въртят няколко примера за хора, които са се хабилитирали с чужди разработки. Един от примерите по думите на адвокат Калин Костов е ректорът на Стопанската академия в Свищов проф. Величко Адамов. Костов разказва, че още навремето разформированата вече Висша атестационна комисия е засякла в дисертацията му откраднати текстове и не е позволила да се хабилитира. Въпреки това по-късно, когато раздаването на титли бе либерализирано, той става професор точно със същата разработка в областта на икономиката, преведена от трудовете на френски автор. Друг нашумял случай, за който разказва физикът проф. Лъчезар Аврамов, е свързан с бивш шеф на фонд "Научни изследвания", при чиито теории обаче ставало дума не за преписване, а за фалшифициране на научни резултати и позоваване на тях. Нещо като например да докажеш, че Маркиз дьо Караба съществувал, защото и Котаракът в чизми го е виждал, ако използваме парафраза на думи на Умберто Еко. По думите на Аврамов въпросният учен

се позовава на несъществуващи данни, за да изгради теориите си

Въпреки че в академичните среди подобни случаи се въртят отдавна, една от причините да няма наказани е в законодателството ни, което като че ли съзнателно е създало вратичка, през която плагиатите да се промъкнат, без дори да ги освиркат на общо събрание. Единственият начин да се докаже плагиатство е завеждане на дело от частен характер - тоест самият потърпевш да опита да осъди плагиата, разказва Калин Костов. Ясно е, че когато преписаните са Платон и Аристотел, подобно нещо е трудно постижимо. Ако са преписани професори от чужбина, малко вероятно е те също да хукнат да трошат пари по родните съдилища, за да докажат авторството си. Отделно от това давностният срок е три години. Ако научиш, че са откраднали труда ти по-късно, няма начин да потърсиш правата си. От друга страна, районните съдилища, на които подобни неща са подсъдни, нямат капацитета да се произнасят по научни проблеми, особено ако става дума за науки като химия и физика например. Налага се да търсят вещи лица, но ако в една гилдия експертите са малко, нищо чудно "вещото лице" да е близък познат на човека, който е извършил плагиатството. Според Николай Поппетров един от начините за справяне с проблема е самата гилдия да реагира, когато бъде установено подобно нещо. Съюзът на учените работи върху идеята да има създаден Етичен кодекс, на базата на който всяка от гилдиите да напише свой. В такъв случай, дори и съдът да не се произнесе, остракирането от колегията може да бъде достатъчно голямо наказание за преписалия. За жалост до момента има само един такъв случай - на уволнен служител в Техническия университет в столицата. Той в момента обаче обжалва уволнението - и нищо чудно да спечели.

Играят с журита и рецензенти

Много често проблеми има не само относно авторството на даден труд, а и по самата процедура, която нарушава основни правила. Например рецензенти, непрочели работата, на която поставят рецензия, или шуробаджанашки журита от близки и приятели на човека, който защитава. Много престижно в момента е да имаш международно жури - тоест да те оценяват експерти от чужбина. В такива случаи обаче Съюзът на учените се е натъквал на куриоза чужденец, незнаещ български език, да дава оценка на дисертация, която не е превеждана на английски.

Предложеният от МОН проектозакон, с който трябва да бъде изменен Законът за развитието на академичния състав, също не дава решение на въпроса с плагиатството. Той не посочва орган, който да взема решенията в случаите, когато има съмнение за плагиатство, и отново препраща към съда. А това е завъртане в същия порочен кръг.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай