София. Академик Валери Петров почина на 94. Големият поет, сценарист, драматург и преводач получи инсулт миналата седмица, докато бе на почивка във Варна. Във ВМА в София получи втори удар и изпадна в кома. Поклонението е в петък, в 11 ч в Народния театър "Иван Вазов".
Валери Нисим Меворах, както е името на Валери Петров, винаги е бил не само истински талантлив интелектуалец, но и изискан бунтар. Заедно с Христо Ганев, Анжел Вагенщайн и отдавна покойния Гочо Гочев отказват да заклеймят Солженицин и Борис Пастернак на събрание на съюза на писателите. Автор е на прекрасни стихотворения, между които е посветеното на самозапалилия се в Прага Ян Палах през 1968 г.
Сигурен съм, ако трябваше сам да напише надгробното си слово, Валери Петров щеше да напише следното: Той живя дълго, направи каквото му позволи дарбата, стараеше се да не обиди никого, обичаше много децата, мисля, че и те го обичаха... Затова да излеем малко вино от чашите си в земята, която ще го приюти.
Толкоз! Но нас това не ни устройва, ние ще си разкъсаме ризиците от мъка, ще кажем колко ни липсва, как световната поезия е осиротяла без него, как изпростялата ни нация е обедняла още повече без този колос...
Ще плачем и ридаем, докато Валери се обърне в гроба си. А повече от всичко той мразеше дитирамбите, мразеше лицемерието. Който е имал щастието да седи край него, ще потвърди тези думи. Той беше естествен както в живота, така и в литературата. За него всяко стихотворение бе опит за контакт с читателя, "при който и двамата печелим, ако то е добро, разбира се. Човек сякаш слага ръка на рамото на другия и му казва: Аз така мисля, така чувствам. А ти? Съгласен ли си? И е щастлив, ако усети, че другият казва: Да."
Велика привилегия на българските поети е да бъдат огорчавани през целия им живот, ако не ги убият физически. Валери Петров не прави изключение. Веднъж от вестника го помолихме да даде стихове. Той отказа с Вапцаровия стих, че сега не е време за поезия. След време му припомних думите и той отвърна така: Навярно съм казал такива думи в мигове на огорчение от днешната ни атмосфера. Но времена "за поезия" и "не за поезия" няма. Историята на литературата отсъжда по-късно, обръщайки се назад, кое време е било благоприятно за поетическото творчество, и кое не е било такова. И нещо повече: това странно растение, поезията, май покълва и цъфти по-буйно в студа и вятъра - творчеството на самия Вапцаров е потвърждение на това.
Тих, скромен, предпазлив в думите, мнозина така ще запомнят поета. Наистина даваше вид на такъв човек, който прави път на мравката, но... Но никога не цепеше басма на развихрилата се по земите ни простотия и ненавист. Когато развенчаваха и изхвърляха от учебниците автори "от миналото", за първи път го видях наистина гневен. "Каквото и да кажа, "скръб ще бъде майко моя". Вие на тази развихрила се вандалщина, с чук или с перо, дегероизация ли му викате!"
Валери Петров беше убеден социалист, но никога не са го наричали и припознавали като партиен поет. Споделих това веднъж с него и констатацията ми видимо го оживи. Така е, каза той, партиен поет никога не съм наричан. Квалификациите са били по-често в обратното направление. Но в действителност съществени противоречия между творчество и идеи при мен не е имало и няма, макар тези неща да са сложни. Виж, различията между цялата ми душевна същина и тясното виждане за "партийността" в изкуството са съществували винаги. Обикновено същината ми е надделявала, но зная и доста случаи, когато съм давал вяра на една или друга догма. И в тези случаи резултатът е бил винаги спад на художественото равнище.
Убеден социалист, да, но си спомним 1970 година, когато съюзът на писателите трябва да гласува протестна декларация до Нобеловия комитет, който дава наградата на "изменника" Солженицин. Тогава петима писатели се въздържат при гласуването. Нечувана дързост за ония години! Валери Петров е един от тях.
Той си знаеше цената, Валери Петров гледаше хората в очите, гледаше през огромните си очила света, като понякога му намигаше: Абе, ясен си ми, ама какво да те правя, като съм част от теб...
Затова нека кажем още веднъж, отиде си един голям поет, който живя достойно, който обичаше думите, както и те го обичаха. И нека излеем малко вино от чашите си в земята, която ще го приюти.
Талантът Вселена
Само филигранния превод на целия Шекспир да бе оставил Валери Петров, пак щеше да е благославян заради вселенския си талант. Роден е на 22 април 1920 г. в София. Майка му Мария Петрова е преподавателка по френски език в гимназията, баща му, д-р Нисим Меворах, е професор по правни науки, виден адвокат, обществен деятел и дипломат. Синът пише стихове от 15-годишен, на 18 излиза първата му книга "Птици към север" с псевдоним Асен Раковски. Следват поемите "Палечко", "На път", "Ювенес дум сумус", "Край синьото море", "Тавански спомен" и стихотворният цикъл "Нежности". През 1944 г. завършва медицина в Софийския университет, известно време е лекар във Военна болница. Участва във Втората световна война като кореспондент на вестник "Фронтовак". От 1947 до 1950 г. в българската легация в Рим е аташе по печата и културата. По-късно е редактор в Студия за игрални филми "Бояна" и в "Български писател", народен представител в Седмото ВНС (1990-1991).
През 2011-а излиза последната му стихосбирка, а година по-рано книгата с басни "От иглу до кюнец". Негови са прекрасните сценарий за кинохитовете "На малкия остров", "Слънцето и сянката", "Рицар без броня", "С любов и нежност", "Йо-хо-хо", както и пиесите "Когато розите танцуват", "Сън", "В лунната стая", "Бяла приказка", "Меко казано", "Пук", "Честна мускетарска", "Театър, любов моя".
Миналата година академик Валери Петров получи наградата за европейски гражданин на Европейския парламент за приноса си към културата и разбирателството между нациите.
Вежди: Той беше и остава икона на литературата
Напусна ни брилянтен ваятел на словото! Валери Петров е икона на българската литература - името му блести с неповторима светлина в съзвездието на талантите. Той беше и остава онзи рицар на духа, с който може да се гордее всяка нация. Поклон пред светлата му памет.
Беше от друга планета: Светлин Русев
Аристократ по дух, култура и поведение, Валери Петров покриваше широка нравствена и духовна територия и като мярка на времето, и като извисено творческо присъствие. Той сродяваше нацията със своята култура, с вечните човешки, морални, артистични стойности.
Валери Петров беше от друга планета, в която хората живеят по законите на човешката хармония, доброта и справедливост.
Любомир Левчев: Стиховете му са лековити
Поетичният талант на Валери Петров прекоси три катастрофични епохи.
Каква беше тайната на неговия творчески успех? Той защитаваше човечността. Баща му беше юрист, а Валери - лекар. Стиховете му са лековити. Ето защо бих нарекъл Валери епохален поет.
В какво беше неговата сила? Той вярваше на класическите пътища. Дори стихът му, сред експлозията на модернизмите, си остана докрай класически.
В тихата есен, която отново наближава, децата ще изпращат птиците на юг, а аз ще изпращам поета и приятеля Валери Петров.
Мартин Иванов, министър на културата: Титан на духа
Прощаваме се с един от малкото останали истински титани на духа, с твореца, който бе стожер на българската духовност и култура. Поколения израснаха с великолепните му преводи на Шекспир, с чудесните му приказки и разкази. Ще запомним Валери Петров с неговия финес и деликатност, с посвещаването му на поезията, която винаги се е стремяла да утвърждава принципите на хуманизма. Ще го помним с пословичния му оптимизъм и с вярата му в доброто. Неслучайно нежният и чувствителен лирик често бе наричан Рицар на истината и изящната словесност, Мъдрецът с детското сърце.
Едно към едно пред "Стандарт"
Отвъдното не го плашеше
- Лошото е не, че стареем, а че оставаме вечно млади, както казва Оскар Уайлд. А да обясня как се запазват творческите сили, не бих могъл, пък и не зная дали и доколко сам съм си ги опазил. Вярно е, че още ми се пише, но това нищо не гарантира. Затова внимавам в играта и оставям новите си работи да поотлежават, чета ги на близки и приятели, преди да ги дам за печат. А някои, разбира се, си остават в папките за лично ползване.
- През последните години повече работих като преводач. Но се знае, че за мен главното е личната поезия. Другите жанрове искат по-дълги срокове, пък аз не съм сигурен, че природата ще ми ги отпусне.
- Пиша по един начин, който е конкретен, тясно свързан с действителността, черпещ поводи от, както казват, "нещата от живота". А той, животът, претърпя пред очите ми такива радикални промени. Как няма да са били различни и поводите за стихове, които ми е давал?
- Какви ужасни "гени със закъснител" избухнаха в човека през последните 15 години, та сега сме свидетели на ужасното нравствено рухване на държава и нация. Тези чалги, тези "Големи братя", тези мръсни вицове... Но не ми се изброяват отделните явления на нравствения ни срив, още повече че вие ги знаете. А ги знаят и тези, които ще ни четат, нали всички дишаме отвратителните им миазми.
- Материалното и духовното взаимно се обуславят. Ако бях китаец, щях да ги нарисувам като два дракона, които, захапали опашките си, ни въртят в омагьосано колело. За жалост тези, от които зависят въпросите на културата и просветата у нас, не разбират от китайски картини и вече толкова години не искат да видят причинно-следствената връзка. Материалното, като по-осезаемо и по-високо крещящо за разрешение, все излиза на преден план в съзнанието на управниците ни и изтласква назад.
- Чета повече обществена и научнопопулярна литература. От време на време, за разтуха, взимам някое криминално книжле, но в почти всички случаи го захвърлям след втората страница - такава смет наистина не се чете! Може би си спомняте за онази източна приказка, в която се говореше за някаква книга, чиито страници били напоени с отрова. Който я четял, плюнчейки пръсти при прелистването, бавно поемал в себе си смъртта. Този образ ми иде наум, като си мисля за нашите юноши и за четивата (насилие, мистика, порно, лош вкус), които свободният пазар им предлага...
- Родил съм се в ляво интелектуално семейство и такъв, ляв интелектуалец, съм си останал досега. С радост посрещнах края на авторитарния ни социализъм главно поради липсата на творческа свобода при него. Но останах с тези, които смятаха, че нещата са поправими, че е възможно преминаването ни към всеизвестния "социализъм с човешки образ". По ред причини това се оказа невъзможно. По-късно се оказаха измамени и тези измежду моите събратя, които искаха пълното ликвидиране на социализма. Защото вярваха в бързото установяване у нас на демократичната Аркадия. Но аз не съм политик и в онези дни не съм поставял възможностите на везни. Действала е навярно силата на идеята, с която съм закърмен, а и чувството за някакво вътрешно благоприличие сигурно си е казало думата...
- Да излекуваме по-бързо дълбоките язви на обществото, за да заживеем социално по-справедлив и по-духовен човешки живот и да отлющим от себе си външните струпеи, които са загрозили лицето ни пред света. Това искам.
- Напоследък констатирам, че колкото повече човек напредва в живота, толкова по-колеблив става пред тези екзистенциални проблеми. Докато сме млади, не си задаваме така наречените вечни загадки и дори им се надсмиваме, а след това... Все пак ми се струва, че смисълът на живота е в самия него.
- Защо се плашим от небитието? Щастие е да живееш.
- В редките моменти, когато падам духом, гледам да не се издавам с това, което пиша. Не ми се ще, като изразявам разочарованията си, да заразявам с тях околната среда.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
