Самарското знаме с орден "За храброст"

Ушили го монахините от Иверския манастир, от едната страна избродирали светите братя Кирил и Методий, от другата - св. Богородица

На 31 юли 1877 година, когато Руско-турската война е в разгара си, край Стара Загора става първият голям сблъсък между воюващите армии. Няколко хиляди руски войници и опълченци юнашки се бият с многобройните орди на Сюлейман паша. Сражението се превръща в бойното кръщение на българското опълчение. Поразен от смелостта и саможертвата на тези юнаци, ген. Гурко отбелязва: „...Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее ....... Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора."
Думите му наистина се оказват пророчески. Младите български опълченци се превръщат в гръбнака на българската армия, която ще защитава националните ни интереси в най-бурните години от нашата история.

Неразделна част от българското опълчение е тяхната светиня – Самарското знаме. То също получава бойното си кръщение край Стара Загора, а в дните на Руско-турската война се превръща в реликва със силно патриотично въздействие върху цялото българско население.
Самарското знаме е изработено от монахините от Иверския манастир, по инициатива на гражданите на Самара, Русия, като дар „за българския народ". Първоначално е предназначено за участниците в Априлското въстание, но през април 1877 г. е предадено на великия княз Николай Николаевич, за да стане част от Българското опълчение. На 6 май 1877 г. с тържествен ритуал, извършен в околностите на Плоещ, знамето е връчено на знаменосеца унтерофицер Антон Марчин от Трета опълченска дружина. На следващия ден опълченците полагат клетва пред него и се отправят към поробената си родина.
Знамето е изготвено в традицията на православните хоругви с иконописни изображения от двете страни. Ушито е от тънък копринен плат. Състои се от три хоризонтално разположени ивици - малиново-червена, бяла и небесносиня. В средата на всяка страна на знамето е апликиран четириконечен кръст. В центъра на кръста е пришита шестоъгълна икона. От едната страна са изобразени славянските просветители - светите братя равноапостоли Кирил и Методий, а от другата е чудотворната Иверска икона на света Богородица с младенеца.
Още със стъпването на българска земя хилядно множество посреща опълченците и „българското знаме" с цветя и песни. Така става и в Търново, а от там през прохода Хаинбоаз опълченските дружини прехвърлят Балкана. Влизат в свободния Казанлък на 17 юли с развято знаме, пеейки песента „Шуми Марица".
В Стара Загора с Предния отряд влизат 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружина от Българското опълчение. Посрещането им става много тържествено. В църквата „Свети Димитър" е отслужен молебен, а учителят Петко Р. Славейков приветства генерал Гурко, произнасяйки „толкова трогателна реч, че изпълва с умиление всички събрали се в Божия храм".
На 31 юли в боевете при Стара Загора Самарското знаме получава бойното си кръщение. В жестоката и отчаяна битка знамето попада три пъти в ръцете на неприятеля, но е спасено от неустрашимите опълченци. В ръкопашните схватки и двете страни дават много жертви. За критичните часове разказва опълченецът Мито Анков: „Тази касапница стана все за опълченското знаме... То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след 500-годишно робство, то беше първото знаме, което развя Българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина той честно устоя на думата си."
По време на битката турците успяват да се вклинят между 3-та и 5-та дружина и се появява опасност първата да бъде обкръжена и ударена в гръб. Командирът на трета знаменна рота от 3-та дружина Попов дава команда за отстъпление. Към тях се присъединява и командирът на дружината подп. Калитин, който повежда войниците с щиковете си да отворят път за отстъпление и спасят знамето. Самият Калитин загива в битката, но унтерофицер Тома Тимофеев успява да скрие светинята и тя не попада в турски ръце.
В Казанлък опълченците се прегрупират и се отправят към връх Свети Никола, за да посрещнат ордите на Сюлейман паша. Бойното им знаме е отново с тях, макар и вече поизбеляло, със следи от куршуми и обагрено с кръвта на героите.
След Освобождението III-а Опълченска дружина е преобразувана в III-а пехотна Радомирска дружина и Самарското знаме се пази в гарнизона й в Радомир, от където е последният му знаменосец Никола Корчев. През 1880 г., по повод третата годишнина от кръвопролитните боеве при Стара Загора, княз Александър I награждава знамето с орден „За храброст", I степен, който е вграден в пиката му. Това е единственото българско бойно знаме, удостоено с този орден. През 1881 г. дружината получава друго бойно знаме, Самарското се пази в Царския дворец в София (дн. Национална художествена галерия). След 1946 г. е предадено на Националния военноисторически музей, където се съхранява и до днес.
Една част от копринения плат на знамето е запазена в ръкописа на старозагореца Минко Минев. На 19 август 1923 г. група опълченци пристигат в Стара Загора, за да се отправят към връх Свети Никола за отбелязване на годишнина от Шипченската епопея. В града е организирано специално тържество в тяхна чест и отново се развява Самарското знаме. Вятърът откъсва част от долния край на знамето и Минев го съхранява. Така тази малка частица от знамето-светиня „се връща" в Стара Загора и днес се пази във фонда на Регионалния исторически музей.