Нека започнем така: "Боен клуб" е най-красивият и смислен филм на съвремието. Понеже е Троя на съвремието и ако съвремието можеше да изплаче болката си, то щеше да изплаче "Боен клуб".
"Ние сме поколението Х на историята. Без цел и без място. Ние нямаме голяма война. Нямаме голяма депресия. Нашата голяма война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот." Това е плачът на съвремието в устата на Брад Пит.
Нека продължим така: този филм е сектантски. Създава блян по сектата, клуба, малката общност. Какво може да накара десетки мъже да се събират всяка вечер и да се спукват от бой? Отчаяние, безсмислие, адът на модерното, изсмукващата офисна повторяемост, спиралата на консуматорството, от която измъкване няма и няма да има. "Ти не си твоята работа. Ти не си парите, които имаш в банката. Ти не си колата, която караш. Ти не си съдържанието на портфейла си. Ти не си проклетият си костюм. Ти си всепокорният всемирен боклук." Оспорете това.
Когато човек пристъпи в хладния подземен паркинг, надене ръкавиците, стисне със зъби гумените протектори и вдигне гарда пред лицето си, започва да си мисли: аз ще издържа. Връщане назад няма, ще издържа. Малко се прецаках, но ще издържа.
Събрали сме се осем души, които ще запазим в полуанонимност. Това са Инженера, Програмиста, Маркетинг специалиста, Логистика, Книжаря, Системния администратор, Журналиста и Бачкащия в кол център. Повечето изповядват култ към филма, а няколко освен всичко обичат и боя по принцип. Рундът е по 2 минути, двойките се избират с жребий. Забранени са лакти, колена и ритници. Ударите в топките също. Остава млатенето в тялото, главата, носа и зъбите.
За неопитни страхът е огромен. Когато човек се влюбва, често говори простотии за пеперуди в стомаха. Не е нещо особено, щом го сравниш с инстинкта за самосъхранение и начина по който те разнищва отвътре. Първата вечер в Боен клуб прекарваш срещу двама съперници. Единият е този срещу теб, а другият е шубето. Шубето е реално същество, има крака, очи, сигурно прилича на тарантула и живее в стомаха. Въздейства по два начина - единият е, виждайки, че ти предстои да те разсипят от бой, да изпаднеш в глуха защита: вдигаш ръце пред лицето и чакаш бурята да отмине. Другата прищявка на шубето е да ти впръска ярост в ръцете, да заглуши разсъдъка и да те вкара в боя с паднало перде, пък каквото стане. Това са най-ценните моменти. В яростта има прелест и щастие, има загуба на трезвеност, яростта е наркотик. Най-здравото млатене става, когато и двамата влязат в боя безразсъдно и до дупка.
В първата вечер в Боен клуб разбираш, че се биеш срещу страха си, а този отсреща е само преносителят на страха. Има такива, дето много пренасят. Трима от дошлите в бойния клуб удрят здраво и са предрешени победители. Маркетинг специалиста пречуква съвсем хладнокръвно и безжалостно. В спокойна ситуация Инженера е наистина добър и благ човек. Проблемът е, че когато влезе в бой, всичко човешко в него изчезва и озверява ненадейно и противоконституционно. Книжаря е тренирал бокс и, общо взето, може да помете всеки от останалите седем, но, слава Богу, играе на половината от възможностите си. Които все пак са достатъчни, за да отнесеш пет-шест тупаника в главата. Oтнасяш ги. Като гледаш отстрани боя на другите двойки, си мислиш, че щом дойде твоят ред, ще се трупясаш на бетона. Ама не е така. Причернява, гърдите ти пламват от липса на въздух, след първата минута ръцете ти натежават и не можеш да държиш гарда вдигнат. Но това е част от играта и колкото и мазохистично да звучи: част от удоволствието. А удоволствието е неповторимо в момента, в който виждаш как ръкавицата ти намира лицето на другия. Стотна от секундата е, но преживяваш нещо животинско, първично и радостно. Малък бърз триумф. Донякъде можеш да проумееш защо футболните хулигани се смазват от бой по стадионите. Защото, ако не пукнеш, е забавно. И е забавно именно заради риска. Сетивата се изострят на макс, мозъкът изпада в паника, започва да функционира в пъти по-бързо. Боят носи еуфория и ако не счупиш нос, зъб или ребро, оставаш само с еуфорията.
Краткият преглед на пораженията включва неща, дето болят, но не са за "Пирогов". Инженера прасва Програмиста в челото и още при изгърмяването на удара усещаш, че се е случило нещо с последствия. Час след бойния клуб Програмиста разтрива подутината на главата си с лъжица и обмисля адекватна история за пред шефовете си. Протекторите на зъбите спасяват Журналиста от удар на Книжаря и се стига само до разкървавяване на венците. Маркетинг специалиста нанася серия от злокобни удари върху Системния администратор, който обаче издържа мъжкарски до самия край. Ъперкътите на Бачкащия в кол център щадящо увисват във въздуха пред Логистика и това е добре за запазването на коефициента на смъртност, имайки предвид, че обиколката на ръката му отива към 40.
Най-скандалното е, че по особено извратен начин боят сплотява. След бойния клуб дори този, който те е натресъл в главата, ти става по-близък. Привързваш се към собствения си сатрап. Може би защото общото осмеляване предизвиква симпатия.
Маркетинг специалиста: "Винаги съм се възхищавал на усещането за свобода и анархия, което чувствам, гледайки филма. Исках да изпитам как се чувстват такива хора, които тестват телата и свободомислието си с хора, които не познават и не знаят какво да очакват от тях."
Програмиста: "Имах усещането, че изпадам в състоянието на героя на Едуард Нортън, и исках да проверя доколко философията на филма важи. И тя важи."
Книжаря: "Хубаво е всеки да знае, че може да си преодолее страховете, когато влезе в бой. Води до самоконтрол. Но е хубаво всеки също така да не е безстрашен, защото боят може да те поквари."
Логистика: "Дойдох да се откача от рутината. И се откачих. Стана ми готино, щото видях, че не се мре от това."
