- Как един от най-великите романисти видя битката между Изтока и Запада
- Героите му не са джентълмени като Джеймс Бонд, а са метафора за раздробен свят, в който и двете страни са порочни
Когато на 12 декември 2020 г. медиите в цял свят разпространиха новината, че е починал най-големият майстор на шпионски романи Джон льо Каре, една друга информация не можа да убегне от вниманието на обществеността... Неизвестни руски хакери, по всяка вероятност действащи по нареждане на Кремъл, проникнаха в няколко федерални агенции в САЩ в една от най-сложните и може би най-големите атаки от години.
Това е положението. За разлика от героите в романите на Льо Каре, в които човек шпионира човека в годините на Студената война, а и малко след това, сега машините са тези, чрез които се води битката между великите и по-малко велики сили в света. Човешкият род става все по-маловажен, защото технологиите поемат щафетата. И все пак хората са тези, които програмират технологиите. Така че има какво и днес да прославят наследниците на най-известния автор, завладял не само книжния пазар, но и Холивуд (повечето му романи са филмирани и са кинохитове).
Тълкуването на интернет ерата на шпионаж се пада на други писатели. Но на тях ще бъде трудно да претворят проницателните, интроспективни романи на Льо Каре.
Хората, поне засега, явно няма да бъдат изместени в този сенчест свят. Льо Каре беше чудесен пример за такъв вид шпионаж. Но технологията се променя и разузнавателните агенции трябва да се съобразяват с нея.
Което означава, че в тази епоха вероятно се нуждаем от нови романисти, които да ни помогнат да осмислим света, в който живеем. А в него истината изглежда по-странна от измислицата.
Шпионин, поп асо - Джон льо Каре
Дейвид Корнуел, както е истинското му име, е роден през 1931 г. Професионалната му кариера е от началото на Студената война. В първите години на 50-те до средата на 60-те на миналия век той последователно работи в Ми-5 и Ми-6, като в същото време започва да пише и публикува романи под псевдонима Джон льо Каре.
След третия си роман - и първия класически шпионски трилър - "Шпионинът, който дойде от студа" (1963), превърнал се в бестселър, самият все още действащ агент се оказа в неприятна близост до грандиозния шпионски скандал, свързан с предателството на Ким Филби. Може би съвсем навреме Льо Каре напуска разузнаването и изцяло се посвещава на литературата.
По времето, когато е публикуван "Шпионинът, който дойде от студа", шпионският жанр в англоезичната литература вече е доста популярен, оставайки обаче в по-голямата си част в границите на романтичната литература. Дори най-добрите му примери от онова време, като романите на Ян Флеминг, описват шпионажа като вълнуваща и романтична игра, в която доброто и злото са демонстрирани ясно от двете страни на Желязната завеса. Този подход е съвместим с тогавашното отношение към разузнаването, което през първата половина на ХХ век всъщност запазва статута на изящно хоби на висшите класи, както играта на голф например.
В този контекст шпионинът, създаден от Льо Каре, изглежда като грубо нарушение на всички правила на жанра. Льо Каре многократно подчертава, че героят му не е джентълмен в пълния смисъл на думата, т.е. авторът напълно отказва познатото за читателя лустро на Джеймс Бонд. За да унищожи опасен агент на източните специални служби, самият герой трябва да стане двоен агент, предател и измамник. Методите, които той използва, са напълно лишени от външна показност и в по-голямата си част се свеждат до неприятни и болезнени разговори с несимпатични и неблагонадеждни хора.
По този начин, лишил шпионския трилър от всички обичайни атрибути на жанра, Льо Каре го издигна до нивото на истинска велика литература. Шпионинът във всичките му романи е сложна и почти винаги трагична фигура. Воден от волята на някой друг и най-често обречен, в най-добрия случай на неизвестност, в най-лошия случай на смърт, този образ се оказва по-страшен и по-малко удобен, но в същото време много по-правдоподобен от всичко, което предишната традиция на шпионската романтика може да предложи.
Благодарение на Льо Каре шпионинът се превръща в универсална метафора за раздробен свят, в който и двете страни по принцип са еднакво порочни, но изборът между тях е неизбежен и необходим - с всичките му катастрофални последици. И тази висока безполезност, този възглед, както пристрастен, така и обективен, и днес остава може би най-правилният начин за възприемане не само на приключилата Студена война, но като цяло на всякакви двустранни сблъсъци.
Льо Каре и другата страна
Твърдят за него, че преди много години му се искало да забегне от страната си и да отиде в Съветския съюз - не толкова по идеологически причини, а защото наистина искал да знае какво се случва в СССР. Но така и не го направил. Вероятно за Льо Каре това е било само в сферата на фантазиите, а може да е просто виц. Но е самата жестока истина за един от най-големите предатели от ерата на Студената война - Ким Филби. Той искал точно Джон Льо Каре да напише биографията му. Но тази желана от едната страна среща така и не се случва. Льо каре остава предан на Лейбъристката партия, за която гласува цял живот, активно се интересува от политическия живот и от работата на разузнавателните служби по света. Само толкова...
Приятелите му твърдят, а и в негови изказвания си личи, че бил страшно разстроен, когато след Студената война спецслужбите на запад започнаха да използват изтезания по време на разпит. И енергично се противопоставя на почти всички нови методи на западните служби. Демонстрира високи морални принципи. Разбира се, героите му са освободени от всичко лошо, случващо се в службите.
Отношението към Льо Каре в СССР не е никак добро - през съветските години само един от романите му е преведен на руски и до 1987 г. той няма дори и малък шанс да стъпи в държавата на вече променилия условията на играта Михаил Горбачов. След падането на Желязната завеса обаче той многократно посещава Русия, среща се с бивши разузнавачи и дори с хора от криминалния свят, пише няколко романа, базирани на постсъветски материали.
Един от тях - "Отдел "Русия" (Russian House, 1989), за шпионска измама, в която най-активна роля играе английски издател, става сценарий за филм със същото име с Шон Конъри в главната роля. Същият Шон Конъри, който изигра най-добрите роли на Джеймс Бонд и който си отиде от този свят месеци преди Льо Каре.
В другия му роман - "Нашата игра" (Our Game, 1995), действието се развива в Кавказ: разказва за борбата за свобода на ингушите. Разглежда темата за руската мафия през 1999 г. в романа "Сингъл & Сингъл" (Single and Single, 1999), а Кавказ се появява отново в книгата му от 2008 г. "Най-търсеният човек" (A Most Wanted Man, 2008).
През 2010 г. излиза неговият станал много известен "постсъветски" роман "Изменник по вкуса ни" (Our Kind of Traitor, 2010) - за руски олигарх и британското разузнаване, по-късно заснет на филм с Филип Сиймор Хофман в главната роля.
Льо Каре винаги се е интересувал от модерното време и е успявал да намери идеи за книгите си в действителни истории. Би било много интересно да прочетем още негови книги по други съвременни проблеми, разтърсващи планетата, като атаката с новичок срещу Сергей Скрипал, отравянето на Навални, управлението на Тръмп и много други, които за съжаление няма да напише.
В последното си интервю Джон льо Каре отдава една друга почит към Русия и Съветския съюз, като се връща към времената на Втората световна война и основните играчи в нея:
"Забележителният десен военен историк Макс Хейстингс посочва, че сме били лоши бойци, че сме били изключително зле организирани и приносът ни във войната, изгубените материални ресурси е изключително дребен в сравнение с жертвите, дадени от други големи сили. Русия загуби 30 милиона души! И само Бог знае какви материални щети е претърпяла. Така че в този смисъл ние не спечелихме войната. Оказахме се на страната на победителите, но в действителност бяхме доста посредствени играчи."
Недолюбван у дома, но патриот
В последния си роман "Агент, бягащ в полето" (Agent Running in the Field, 2019) авторът се присмива на Тръмп, Брекзит и британските бюрократи. Главният герой Нат, съкратено от Анатолий, син на шотландски гвардеец и бял емигрант от Русия, е служител на британското разузнаване. На екрана на монитор той следи операция за наблюдение по улиците на Лондон и изведнъж е обгърнат от възхищение от страната си и нейните хора: Деца от различни националности, които играят импровизиран нетбол, момичета в летни рокли, греещи се от лъчите на слънцето без слънце, възрастни хора, ходещи под ръка. Иронията е, че стотици на пръв поглед невинни хора, включително приятелският полицай, който "тихо се разхожда сред тях", всъщност са агенти на британските специални служби. Нат добре осъзнава това. Свободата е крехко нещо и трябва да бъде защитена с всички налични - понякога дори неподходящи - средства.
Малко преди смъртта на писателя, един от бившите шефове на Ми-6 Ричард Диърлъв избухна, като публично заяви, че по време на краткия период, в който Льо Каре е служител в разузнавателните агенции, той е станал толкова враждебен спрямо работата си, че по-късно го е използвал като основа за своите неприятелски спрямо агентите истории. Те показали, че "неговият (на Льо Каре - бел.ред.) възглед за Ми-6 е толкова агресивен, че повечето служители на тайната разузнавателна служба са му бесни и досега". За какво конкретно става дума, можем само да гадаем.
Всъщност Джон льо Каре винаги е бил патриот и е защитавал своята страна. Той обича родината, както навремето я е обичал един от първите "разузнавачи" в литературата, певеца на "бремето на белия човек" и Британската империя - Ръдиард Киплинг.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
