„Стандарт" пак има юбилей и аз отново сядам да попрехвърля пожълтелите весели и не толкова весели странички от историята му, която през последните 25 години белязаха живота на много хора, безспорно и моя.
Искрено се радвам, щом срещна хора, с които този четвърт век ни е събирал и заедно сме градили духа и сме утвърждавали авторитета на вестника. И то в едно време, токова интересно, че както казват китайците - по-добре да не живееш в него. В тези пет петилетки България вида всичко: месии, шарлатани, грабители, жертви, мъка, мизерия, Ден след ден се раждаха с надежда и залязваха в пърно разочарование. Илюзиите бяха повече от реалностите. И „Стандарт" като съвестен хроникьор вреше в този казан. Понакога блестеше на хоризонта друг път си ближеше раните. Така беше.
С тъга си спомням за тези, които вече ги няма: Вечният ентусиаст Анчо, Вълко, Борето, който не се разделяше с фотоапарата, другият Борис-немски възпитаник и полиглот, Митко Генчев, луд по рока и Каварна, безспорният талант Крум Благов , чийто книги са чест за всяка библиотека...
Ще започна разказа си не с рождения ден на "Стандарт" - 10 август 1992 година, а около два месеце преди това. На дълга маса в коридора на бъдещата ни редакция един срещу друг седяхме десетина журналисти и бъдещите ни работодатели, начело с Красимир Стойчев. Издателите казаха каквото имаха да казват и дадоха думата за въпроси.
"А от къде са ви парите ?", попита със строг милиционерски тон един от репортерите, който бе потънал в борчове. Отсрещната страна го погледна с лека усмивка и обясни сложно. Той се направи, че разбира и никога повече не се върна към тази тема.
Още тогава обаче стана дума, че трябва да сме най-бързите и вестникът първи да пристига и до най-отдалечените точки на страната. Как да стане? Решението бързо бе намерено: Издателите имаха собствен самолет. Щом трябва..."Ами ако има мъгла", попита един и този въпрос мигом отхвърли авангардния вариант.
Борба с комунизма бе една от най-важните задачи, поставена пред екипа. Трима от шефовете обаче идвахме от червения „Дума". А човекът, който най-много настояваше за това, бе син на бивш много отговорен функционер в БКП. Цветът на вестника обаче беше син. Продаваха го по трамваите тинейджъри, които се движеха с летни кънки. Така беше.
И не беше лесно. Само след няколко дни главният редактор Валери Запрянов трябваше да се прости с любимия си москвич, а първия му заместник Максим Бехар - с трабанта, за да се качат на чисто новите лимузини, последен модел "Пежо". За тях това беше културен и технически шок шок, но добре, че и двамата намериха сили бързо да го преодолеят.
Още в третия брой като редактор пуснах кратка дописка със заглавия : „Идват 16 стриптизьорки от Тайван". Смятах новината за много значима. Тези красавици не са просто голи жени, а гвоздей в ковчега на комунизма, който забраняваше стриптийза. И изведнаж като удар с чук последва шефския гняв: Каква пошлост ! Къде се намира той? Какви ги върши? НИЕ СМЕ „СТАНДАРТ"! Скоро обаче стана ясно, че може и да сме „Стандарт", но без разголените мацки няма да минем. И те цъфнаха на последната му страница. А на един шеф на бизнес отдел даже му подариха стриптизьорка. Така беше.
Тогава вестници в неделя нямаше. Но се чу, че конкуренцията ще пуска брой. Новината се разнесе във вторник. Нямаше никакво време. Валери Запрянов предложи „Неделният Стандарт" да бъде два пъти по дебел от делничния- 64 страници. Македонска работа, каза и отсече. Ужас ! До тогава българският печат не познаваше такова чудо. Единствената телевизия, която имахме - БНТ, дойде да снима как се постига рекорда. Секретарят Гойко обясняваше на началниците, че има по-лесен начин да ни уморят. Например с отрова за мишки или ДДТ. Неделното издание обаче стана хит на пазара. Огромният му тираж се изкупуваше за часове. Така беше.
Тогава борбата бе за всеки читател. Въртеше се лотария с абонатите. 80-годищен агроном от квартал „Надежда" спечели мерцедеса с надпис "Стандарт", изложен във фоайето на НДК. Мутрите чакаха отвън да го изнесе, за да му го вземат. Едвам успя да го опази. Седмици наред го кри из тайни паркинги. Продаде го на половин цена, но докато успее бра много ядове и се поболя. На следващата година учител от Шумен спечели апартамент в София и мерцедес заедно. Нямаше обаче пари за влака. Да дойде да си ги вземе. Така беше.
Веднаж по линия на рекламата вместо пари в редакцията пристигна камион бонбони „Пияни вишни". Задължиха всеки да вземе по няколко кутии, но от това камарата не намаля. Жалко, че не е вино, припяваха диабетиците.
Веднаж, в навечериета на Великден, вторият поред главен редактор Юли Москов поръча от Родопите по една агне на всеки зам.-главен редактор. Животинките пристигнаха, розови, чисти. Наредиха ги на една маса в гаража. Споменатите замове обаче тихомълком се измъкнаха без дори да погледнат хайванчетата. Но гневът на възмутения началник бързо ги застигна и те си тръгнаха с агнета на рамо. Драмата обаче не свърши дотук. Оказа се, че в бързината най-близките хора до шефа, бяха прибрали и неговото агне и той останал без печено. Така беше.
За 25 години „Стандарт" е имал четирима главни редактори. По времето на Валери Запрянов влезе в сила една странна заповед: Забраняват се интимните отношения между работещите в редакцията. Идеята не беше негова. Идваше отгоре, пошеше я в трудовия договор и всички, включително и той страдахме от нея. Не беше честно, защото бяхме много млади. Най-старият бях аз –на 44 години. Добре, че тази нелепа наредба бързо бе забравена, та станахме свидетели на много любови, няколко сватби, родиха се поколения, които, както се чува, също скоро ще се женят.
Юлий Москов пък забрани семките и алкохола в работно време. Една от заповедите си той публикува на първа страница. Тя бе за уволнението на един от кореспондентите. Потърпевшият я прочел, докато пиел сутрешното си кафе, преглеждайки новия брой. Мислел си, че сънува. Тома Томов, голямо име в телевизионната журналистика и изящен писач, не позволяваше да му се съкращават материалите. Ако трябва ще се разполагат на три страници, казваше днешният депутат. Случваше се снимката му на автор да е по-голяма от тази на героя му. Славка Бозукова пък забрани пушенете в редакцията, въпреки че тя не отказа цигарите.
25 години по-късно. Хиляди броеве. Труд. Надежди. Трудности. Радости. Напрежение. Огорчение. Срещи. Раздели. Спомени. Сантименти. Живот. Нищо от това не подмина и „Стандарт". Дано е дълъг пътят му напред !
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
