София. Къпини и шипки. Див орех и акация. Лопен и лобода. Иззад дебрите на това диво растително царство тъжно надничат паметници, посветени на героизма на хилядите руски, украински, белоруски, финландски и други воини, паднали за Освобождението на България. Паметници на герои, за чиято саможертва си спомняме явно само по повод на поредната годишнина от подписването на Санстефанския мирен договор. Защо? Какво ни пречи на нас, живите, да изпълняваме дълга си към паметта на мъртвите, отдали живота си за нашата свобода? Логичен въпрос за търсене на отговор между Задушница и Националния ни празник 3-ти март.
Плевенска епопея. Боевете при Гривица и Горни Дъбник. Зимното преминаване на Балкана и освобождението на София. Все имена, които фокусират в съзнанието ни понятието Свобода.
На бойните полета, където преди 136 г. се кръстосвали щикове със саби и стоманеният блясък е изчезвал в рубина на кръвта, днес кръстосват бодли, къпини, шипки и акации. Там, където са ехтели шрапнели и "Ура", днес вятърът свири в голите клони, а лете зноят настръхва от съскането на змиите.
Буренясала слава! Нагледно доказателство за помръкването на не паметта, а на душите ни.
Какви са причините за това забвение? Може би продължаващият четвърт век преход, в който основна грижа на всяка власт е да остане колкото може по-дълго на обществената трапеза, управлявайки по схемата "След мен - и потоп". Или
втръсналата ни до погнуса мантра "Няма пари"
Но нима за да почистим и поддържаме паметниците на нашите освободители, трябва да изготвяме "проекти" и да кандидатстваме за европейски средства?! Нима някой друг се грижи за гробовете на нашите роднини, освен самите нас? Защо тогава не гледаме и на нашите освободители като на родители на българската Свобода?! Защо оставяме да буренясват техните паметници?
Всеки ден се разхождаме по улици, носещи имената на "Ген. Йосиф Гурко", "Ген. Николай Столетов", "Ген. Едуард Тотлебен", и плащаме данъци и такси, за да бъдат те почиствани. Но какво правим за стотиците паметници на падналите за свободата ни солдати, командвани от тези пълководци? Всички ние като граждани, воглаве с избраните от нас кметове, общински съвети и депутати? Срамно е това отношение към паметниците на освободителите, които дедите ни са построили, отделяйки от залъка си в още по-трудни, гладни и бурни времена от днешните!
Примери за този срам - колкото щеш! Няма нужда човек да обикаля баирите. Достатъчно е, като пътува например по главния път Русе - София, да се оглежда. Малко след разклона за Гривица вдясно се вижда висок каменен обелиск със солиден железен кръст на върха и големи черни барелефни надписи. Вижда се сега, защото оголелите клони на дивия орех и акациите и бодливите ластари на шипките и къпините не успяват напълно да го скрият. След операцията по приближаването му, взирайки се във вече обхванатите от ръждата букви, се разбира, че обелискът е издигнат в памет на падналите "на полето на честта" в боя на 18 юли 1877 г. офицери и войници от 121-ви Пензенски полк на генерал-адютанта граф Дмитрий Милютин (б.а. - руски военен министър по време на Освободителната война). Надписът е увенчан с двуглавия царски орел отгоре и с кръст отдолу, който е бил поставен в центъра на железен лавров венец. Бил, защото
1/3 част от лавровия венец вече е изчезнала
Барелефни стоманени надписи са поставени и от другите страни на обелиска. На десния, гледан откъм шосето, е записано, че тук са паднали, "сражавайки се за вяра, цар и отечество, 6 фелдфебели, 36 унтер-офицери и 355 редници". Внимавайки на всяка крачка да не се издере и какво ще настъпи, вместо да сведе глава пред подвига на героите освободители, на човек му се ще секунда по-скоро да напусне това царство на запустението. И това е обелиск в чест на загиналите стотици воини в самото начало на 5-месечната битка за а Плевен - една от двете най-решителни по време на Освободителната война. Издигнат само на 4-5 м от първокласния път София - Русе, по който всеки ден минават хиляди автомобили, включително от Русия и Украйна. Преди паметника има отбивка, от която се вижда целият потънал в проблемите си Плевен.
Такива обречени на забрава паметници на руските воини освободители у нас има много. Не в центровете на градовете, а по бойните полета, където се е ковала Свободата. Сред тях е и един от най-големите изобщо у нас -
Арката на свободата на Беклемето
който повече от десетилетие е в трагично състояние. Тя се издига на 1550 м над прохода Троян - Кърнаре. До нея води изровен от ледовете и водите тесен асфалтов път, отклонението от прохода към който е доста опасно. Въпреки че Арката е издигната само преди 36 г., обширният плочник около нея е натрошен и човек трябва да гледа в краката си, вместо да се любува на прекрасната панорама. Стъпалата, водещи към нея, също са разбити. Арката се посещава от стотици и дори хиляди туристи дневно. Под нея преминава основният маршрут Ком - Емине. От тук на запад започва един от най-красивите планински преходи у нас - към Козята стена, който минава през единственото находище на еделвайси в Стара планина. На изток се издига Ботев връх и започва преходът към х. Добрила. От тук е преминал Балкана отрядът на ген. Павел Карцов. Няколко километра северно от Арката се намира т. нар. Карцов бук - близо 200-годишно дърво, върху което е останал
белег от сабята на казак на ген. Карцов
Самият бук също е в трагично състояние. Наистина, както заяви при едно от последните чествания на националния празник 3-ти март самият посланик на Русия Н. Пр. Юрий Исаков - независимо какви са били геополитическите причини за войната от 1877-1878 г., остава ярък подвигът на руските войници и на воините от различните нации в Руската империя тогава. Защото неоспорим факт е, че огромният брой руски войници са дошли у нас като доброволци, за които страданията на българския народ и стремежът му към свобода е бил не просто изпълнение на заповед, а апел на сърцето, направил подвига им наистина свят.
"Пътят към София" е в плен на змии и къпини
Къпини, магарешки бодил и троскот от години обвиват паметника, издигнат в чест на падналите за свободата на София воини. Прекрасният обелиск, построен върху масивен постамент, се белее над с. Горно Камарци, превзет отвсякъде от ластари. Тук в кръвопролитни сражения на 21 ноември 1877 г. на прохода Арабаконак и на 19 декември край близкото с. Саранци войските на ген. Гурко разбиват таборите на Шакир паша и откриват пътя към София. Освен с врага, те се борят и със зимните бури, страшния студ и дълбокия сняг при преминаването на Балкана. Днес дупки от куршуми, оставени от "признателните поколения", личат по информационната табела. Червеникавите базалтови плочи, с които е покрита водещата към паметника алея, едва личат под троскота, а потрошените стъпала са превзети от къпинака, който упорито се катери и по постамента на обелиска. Най-честите посетители през есенно-зимния сезон са ловците и техните гончета. Лятно време туристи край паметника не се мяркат, тъй като знаят, че капинакът е любимо място за змиите.
Корона от тръни за ген. Лавров
Бодли, бурени и локви увенчават големия мемориален парк "Лавров". Той е на двайсетина километра на запад от Плевен, веднага след бензиностанцията на "Шел" при с. Горни Дъбник. Изграден е в памет на загиналите в битката при селото руски и финландски гвардейци. Паркът носи името на командващия Лейбгвардейския финландски полк генерал-майор Василий Лавров, паднал тук само на 39 г. Той лично води атаките за превземането на хълма над Горни Дъбник. Целта на проведената на 12 октомври 1877 г. операция е да прекъсне връзката на армията на Осман паша в Плевен със София, като затвори пръстена около града и спре доставките на продоволствие и муниции. Според някои тук е издигнат единственият извън Финландия паметник на фински воини.
Допреди 25 г. огромният парк "Лавров" (320 дка) се поддържаше перфектно. По време на демокрацията бе превърнат в сметище. За да не бъдат откраднати, от парка в Плевен бяха преместени музейната сбирка, 6 оръдия и бронзовият бюст на ген. Лавров. След остри репортажи бе създаден инициативен комитет, който възобнови грижите за парка, но явно те все още са недостатъчни. Още на входа две големи локви, а след тях - и пластмасови бутилки и торбички, посрещат туристите. Някои надписи по паметниците не личат заради изпадалите букви, други просто са скрити зад бурените. Зад огради от тръни се издига паметникът от бял мрамор на братската могила на Лейбгвардейския финландски полк.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
