Големият писател Антон Дончев разказва за свое преживяване, което, както сам твърди, граничи с края. Защото през това време той наистина не е бил жив. Той го описва от името на жреца в романа "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес". Според лекарите Антон Дончев е изпаднал в това състояние в резултат на тежък инфаркт. Ето как звучи драмата в романа.
"И умрях. Но прогледнах. Защото, когато умрях, душата ми се отдели от мене и тази душа гледаше и виждаше. Но душа ли беше това, което се отдели от тялото ми? И как да нарека тази нова същност, в която се усещах, че съществувам? Душа, дух или призрак?
- Тъй - когато се отделих от тялото си, - усетих, че се издигам нагоре, както пара и дим се вдигат над огнище, върху което са плиснали ведро с вода. И видях себе си - купчина дрипи и едно старо мършаво и грозно тяло, осветено от приведена вощеница. Колко бях стар, мършав и грозен! Но аз се вдигах нагоре и не можех да се спра и не видях повече тялото си. И стана тъмно, защото преминавах през студените стени на планината, в която бе изровена моята пещера.
Да, видях тялото, в което стоях досега. Видях го отстрани за последен път, както го бях виждал със зрящи очи - но никога не видях това, в което сега се бях превърнал. И не чувах, и не осъзнавах, и не усещах допир или топлина, нито мраз. Не можех да докосна нещата, защото преминавах през тях. Но можех да мисля и да виждам - и да страдам. Бях само мисъл без тяло, и тяло не видях.
А това, което бе останало от мене, мина през скалите и усетих, че се промъквам през изсъхнали треви и се издигам над тях - като дим, който се е просмукал между плочите на покрив. И се стопих в небето.
После дойдох някъде - къде, не знаех - а дойдох отдолу, като че ли израснах от каменния под -като дим на огнище, което се подпалва. И новият ми поглед спря на височината на човешки ръст, все едно че имах тяло, ала невидимо.
А срещу мене стоеше човек. Не зная от какво беше направен, защото не можех да го докосна, но имаше лице и тяло. Това беше човек, роден от друго време и отгледан от други народи, кои - не знаех и не съм виждал такива лица. Не беше нито римлянин, нито египтянин, нито китаец и не беше син на нито един от народите, които познавах и за които чувах. Но беше човек. И ниска черна брада обикаляше по ръба на лицето му, а никога не съм виждал мъже с такава брада. Погледът му не срещнах, защото гледаше някъде покрай мен. Какво ли виждаше?
Този човек ме чакаше. Знаех това. И аз говорих с него - как, не знаех - и той чуваше мислите ми, и аз чувах неговите мисли. Усещах, че е недоволен от мене. Той трябваше да изпълни някакво задължение, което му досаждаше и го откъсваше от нещо важно - и той бързаше да ме отпрати.
И питах, и той отговаряше, или говореше, без да го питам? А усещах безмерна мъка и отчаяние - ах, колко нещастен бях и като че ли имах сърце, защото нещо се свиваше от мъка в мен и ставаше като просено зрънце и самият аз бях дребен като просено зрънце. И като че ли плачех.
А човекът каза без глас:
- Земята е отминала под тебе, както корабът отминава и корабокрушенецът остава сам в безбрежното море.
- Твоят свят е тази скала - или облак, или отражение - която плува в небето, и на тази скала ти си сам.
- Вселената е пълна с безброй земи на хората, но те са безкрайно далеч една от друга.
- Твоята скала някога ще стигне до някоя земя на хората, но кога - това никой не може да каже.
И попитах колко мога да стоя ето така - сам на скалата. И той ми каза един брой години, които не смея да повторя. И нека кажем - два, три милиона години. Не сто, не двеста години самота - чакаха ме милиони години самота.
И питах - или не питах, защото пред мен се откри бездна, - и той каза:
- Можеш да напуснеш тази скала, както корабокрушенец може да напусне скалата, за която се е хванал. Но ти не можеш да се удавиш в морето на небесата.
И попитах:
- Какво да правя?
Той каза:
- Чакай.
И попитах:
- Ще те виждам ли?
И той изчезна.
И останах сам на скалата в небето и скалата беше голяма колкото къща. И заплаках и разбрах какво е искал да каже певецът, когато казал: "И моите сълзи ми станаха храна и питие за всеки ден." Но нямаше дни, нито нощи - само еднаква сива светлина. Дали скалата плуваше? Отиваше ли някъде? А небето беше пълно със звезди.
Сетне видях да плуват далече от мене петна светлина и разбрах, че това са други същества като мене. Но тях ги влачеше невидимо течение и те бавно отминаваха в небесата.
А още по-сетне усетих, че край мене има някой. Дори видях сенки, които стояха зад някаква сива стъклена стена и върху стената непрестанно течеше прозрачна вода. И виждах как сенките се притискат в стъклото, дори ми се струваше, че различавам пръстите и устните им, които те прилепват в стъклената стена. Но не можех да различа чертите на лицата им. А знаех, че те искат да дойдат при мене и се притискат в стъклената стена, и не я усещат.
Сенките си отидоха и стъклената стена се стопи. И останах сам.
...
... И тъй, събудих се и бях жив. И разбрах, че докато години и векове съм скитал изгубен в небесата, на моята земя е изминало само мигновение.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
