Анна Димова е психотерапевт, художник и автор. В галерия "Париж" тя представя новата си изложба - "Спомен за Рая". Експозицията включва над 30 картини, рисувани с акрил, които ценителите ще могат да видят до края на декември. Ето каква каза Анна пред "Стандарт".
- Анна, след няколко изложби в чужбина, това е първата ти в България. Как се стигна до нея?
- В моя творчески път има доста резки завои. В двайсетте си години рисувах бурно. После, след една опустошителна любов, внезапно спрях и няколко години не докоснах четка. Години по-късно – покрай една друга любов - прорисувах отново, но изцяло смених стила и техниката си. Открих акрилните бои, които ми дадоха точно тези ярки и интензивни цветове, в които виждам света.
Междувременно обаче психотерапевтът в мен беше окупирал пространството и художникът остана в периферията. Галерия „Париж" го забеляза и го издърпа обратно, затова тази изложба е много специална за мен. Отдавна не съм се чувствала толкова цялостна и си обещавам никога повече да не нарушавам баланса.
- Защо "Спомен за Рая"?
- Когато веднъж се запитах защо рисувам точно в тези цветове, осъзнах, че така си представям цветовете на Бога. Първичните цветове, с които Бог е „нарисувал" света. В същите чисти, ярки цветове си представям и Рая. Трудно ми е сама да анализирам картините си, но предполагам, че всички тези цветя, птици и любовни сцени, които рисувам, са моят подсъзнателен начин да изразя копнежа по онази изгубена райска хармония, която хем ни е отнета, хем я носим в себе си.
Заглавието хареса и на Надя и Борис Павлови, които стоят зад галерия "Париж" – и на които съм безкрайно благодарна. Изключителни партньори, които работят със страст и отношение. Бяха плътно до мен и в страховете ми, и в радостта ми накрая.
- Като психолог какво мислиш за трагедията в Хитрино и отразяването й?
- За съжаление такива драми просто се случват понякога, дори в най-развитите общества. Безспорно е, че виновникът и причините трябва да бъдат открити. Много ме натъжава обаче начинът, по който подобни трагедии раждат истинска индустрия на ужаса - смразяващите заглавия и кадри, всички тези нелепи въпроси. Не може да питаш кървящ, разплакан човек как се чувства! Хищно ръфане на ранена плът. Има и друго – натрапчивото предъвкване на страшното събитие сякаш създава илюзията, че нещата са под контрол, а те очевидно не са.
- Вярно ли е, че в последните години тревожните разстройства зачестяват? Ако е така, какви са причините?
- Според мен е вярно. Мисля, че причините са дълбоки и са свързани с един особен дисбаланс. Светът има формата на кръст - пресичат се вертикална и хоризонтална ос. Хоризонталната е свързана с фигурата на майката, с утоляването на желанието и получаването на удоволствие. Вертикалната я въвежда бащата – това е оста на границите, правилата, рестрикциите. Фройд говори за "принцип на удоволствието" и "принцип на реалността", което е същото. За да сме здрави, двете трябва да са в равновесие. Ако махнеш хоризонтала, получаваш тоталитарен свят, в който има само правила и власт. Ако махнеш вертикала, получаваш нашия ултралиберален свят, който заличава всички граници.
Та зачестяващите тревожни разстройства са силно свързани с тези изчезващи вертикали – страхът има лимитираща функция, задава структура и замества липсващата граница. Неслучайно от време на време се появяват „пророчества" за предстоящ свършек на света - фантазията за апокалипсис е всъщност усилие да възстановиш разрушената граница. Светът днес е толкова тревожен, защото без граници пропадаш в екзистенциална бездна - когато всичко е всичко, всъщност всичко е нищо. За да се появи "нещо", то трябва да се отграничи, да се появи граница. Това дори е първото условие за любовта - да проумееш, че човекът отсреща не е твое нарцистично продължение, а е друг, различен. И трябва да се справиш с тази фрустрация, да го приемеш и обичаш, зачитайки автономната му воля. Любовта по парадокс започва там, където има граница. Както казва Пипи Дългото Чорапче, докато изпраща на вратата тъжните си приятели: "Ако сега не си тръгнете, няма как да дойдете пак."
- Доколко корпоративната среда е част от тези процеси?
- Тя е студен, формален свят, имитация на общност. Предлага измамен комфорт и симулация на смисъл. Сигурно си забелязал модата на работохолизма – във всяко интервю с голям бизнесмен, той задължително изтъква как работи денонощно. Това обаче хич не е за хвалба, защото означава, че е ужасно самотен и няма при кого да бърза да се прибере вечер. Разбира се, нямам предвид хората, които го правят, за да изхранват семействата си – говоря за невротичното запълване на вътрешната празнота с безсмислена активност. Корпоративната среда саботира възможността за човешко, доверително свързване, постмодерният свят подменя комуникацията с консумация. Но аз мисля, че колкото и динамично да се променя светът, има вечни и неразрушими човешки потребности – например нуждата от близост и смисъл – които няма да изчезнат никога.
- Има ли нещо болно в днешната шопинг Коледа?
- Да купиш подарък за някого е чудесно, стига подаръкът да не стане заместител на любовта, на която е символ и естествено продължение. Особеното при заместителите е, че никога не засищат и обричат на неутолим, бездънен глад. Вместо комуникация – консумация. Вместо любов – шоколад или нов телефон. Само че телефонът никога не е достатъчно нов, а шоколадът не замества прегръдката. Искаш още и още, няма насищане. И има много отчаяние.
- Как помага психотерапията на това?
- Психотерапията е дете на модерността и индустриализацията. Баба ми на село е била твърде заета с „въртене на къща", грижа за семейството и ежедневното си оцеляване, а душата си е спасявала в църквата. Днешният градски човек работи в офис, живее в дом, пълен с техника, която „работи" вместо него и има много свободно време да се занимава със себе си. Обитава несигурен свят без опори – център на света е самият той. Доста нестабилен център, като се замислиш. И живее под знака на тираничното „задължение" да бъде щастлив – на всяка цена.
В този контекст психотерапевтите често са изкушени и дори притиснати да влизат в ролята на утешители, които да угаждат на невротичната нужда на пациентите си от незабавно облекчение, вместо да ги конфронтират с истината. Но според Юнг човек не постига просветление, като си представя фигури от светлина, а като осъзнава тъмнината – трябва да срещнем мрака в себе си, за да не живеем в лъжа.
Та въпросът е как се ползва психотерапията – като хоризонтал и „шоколад", или вертикал, който да укрепи изтънелите граници. Когато двете са в баланс, психотерапията може да помогне изключително много – да даде едновременно подкрепа, но и себепознание, да подреди хаоса и да освети вътрешните сенки.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
