Вторник,

В последния момент извадих флагчето

От: Агенция Стандарт -
493
В последния момент извадих флагчето
A
A
A

Димитър Маринов, който преди часове пристигна в родната столица, за да представи оскаровия „Зелената книга“ и премиерния „Снимка с Юки“ на „София филм фест“, сподели пред bTV за емоциите на култовата церемония.     

„В „Долби театър“ на първи балкон седяхме 6 души от екипа. Бяха ни предупредили – ако „Зелената книга“ спечели, трябва да слезем долу и да се наредим до статистите край сцената. Но моментът трябва да бъде точно улучен – иначе затварят вратите. Ако стане – стане. Аз по принцип не бях предвиден за червения килим. Той е само за тези, които са номинирани от Академията – те имат адютант, който ги води до тяхното място. И тъкмо се бях наредил на опашката, за да вляза с всички останали, когато дойде една жена и ми стисна ръката – беше гледала „Зелената книга“. „Вие сте в грешната редица“, настоя тя и извика „Никол, Никол“, за да ме въведе по червения килим“, разказва Маринов. На голямото шоу той е много елегантен. „Бях с брошката на моята осиновителка – подари ми я на абитуриенската вечер, беше от нейната майка. Тогава тя искаше да съм в черен костюм, но пък родната ми майка смяташе, че е прекалено траурен. Така в последния момент се оказах в екрю – тогава беше много модерен цвят. Не сложих брошката, но си я носех навсякъде. И когато започнах да се чудя какво да облека за Оскарите, жена ми напомни: „Мисли нещо, което да се върже с брошката“. И се сетих, че като дете бях видял как Стив Макуин се появява на някаква сцена с черен кадифен костюм. В Ел Ей, където преподавам в едно актьорско студио, започнах да обикалям магазините за винтидж дрехи. Докато продавачка ми предложи: „Имаме само един костюм, за какъвто питате: от 60-те години, „Хуго Бос“ дано ви стане, обличан е два пъти“. Ризата ми я подари лелята на съпругата ми, а аз сложих брошката“.

Маринов не крие, че да извади националното флагче пред камерите на червения килим в „Долби театър“, е било спонтанно решение от последния момент. „Имам значка с трикольора – мислех да си я закача на ревера. Казах на жена ми: „Спечелим-неспечелим, нека хората да разберат по значката ми, че между актьорите в „Зелената книга“ има българин“. „Дано да не бъде прекалено претенциозно, та да го разберат грешно“, репликира ме тя. Замислих се и отвърнах: „Имаш право – може да излезе претенциозно“. Оставих значката вкъщи и поех към Лос Анджелис. Преди да вляза в клас обаче се обадих на Вера, която работи в консулството ни в Ел Ей. „Верче, трябва ми малко българско знаме – имам идея“. А тя: „Не ми казвай за какво ти трябва, само ми прати адреса,  ще се видим след половин час“. Така Вера ми донесе флагчето от бюрото на консула. И ми го подаде с думите: „Тайно се надявам, че ще ме изненадаш“. В деня на Оскарите го сложих във вътрешния си джоб – но не бях готов да го извадя. В един момент обаче си казах: „Защо да не съм и аз горд?“. И когато видях четирите мексикански байраци да се веят вътре в залата, нещо в мен се преобърна. Бях горд, че България стъпва на тази сцена. Всъщност бях най-отзад – такива бяха указанията, отпред логично застават номинираните, не мога да се наредя барабар Петко с мъжете. Но се озовах зад Джулия Робъртс – изумително красива, такава, каквато я помнех на 16 години. И даже подхвърлих на Виго Мортенсен: „Погледни, как е възможно да е толкова запазена?“ Той беше лаконичен: „Много пари“. В този момент Брайън Къри, най-ентусиазираният, най-спонтанният човек, благодарение на когото стана целия филм, извика: „Някой да държи Оскара“. Той просто трябваше да застане на микрофона, за да говори. И Джулия Робъртс се обърна към мен: „Вземи, ти заслужаваш“. Гледах я без да реагирам: „Но той не е мой“. Джулия настоя: „Знам. Вие го заслужавате. Вашата реплика ми е любимата“. А Виго пък посочи флагчето: „Добро попадение. Вярвам, че твоята страна ще бъде горда“. И разтвори сакото си, за да видя, че  е залепил върху елека си емблемата на любимия си датски футболен отбор. И обясни, че ако беше взел „Оскар“, щеше да го покаже“, връща лентата към сюблимния момент Маринов. Той пожелава на всички българи да развяват флагчето винаги, когато имат причина за това – и да се гордеят. Сега актьорът е  оставил у дома си  трикольорчето, предизвикало толкова дебати в родината - големият му син поискал да го задържи. „Не сме еднакви, не сме единствени. Всеки има право на мнение. А аз живея в държава, в която можеш да говориш, каквото си искаш“, аргументира още веднъж Маринов жеста си.  И призна, че в момента името България е нарицателно в Америка. Когато някой не можел да разбере какво му обяснява другия, питал: “Ти какво, на български ли ми говориш?!“

Сега Димитър Маринов се кани да се отдаде на разходки из любимата си родна София. Ще кръстосва улиците и ще си спомня за детството. „Толкова ми липсва всичко това. Когато за 3 март се събрахме в Лос Анджелис за националния празник, нито ми се ядяха луканки, нито ми се пиеше ракия“, искрен е той. И обяснява влизането си в затвора през 80-те, когато се опитва нелегално да напусне България,  по неочакван начин:  „Живеех в държава с ред и закони, с които се бях съгласил – аз ги наруших. Хората даже ги разстрелваха за това.  Платих за грешките си. Но България няма общо с това. Говорим за различни неща. През социализма всички мразеха руския език, защото беше на СССР. А аз обожавах руския език – руския език на Лермонтов и Чайковски“, категоричен е Маринов. Докато е в затвора след проваленото бягство, старшина чупи пръстите му с чук, докато му „показва“ как се сглобяват секции. Така Маринов се прощава с мечтата си да продължи кариерата си на професионален цигулар. Но никога не се разделя с цигулката си – тъкмо на нея свири, след като остава в Ноксвил: край градския фонтан с разтворен калъф, където го заварват от местния телевизионен канал. Оттам започва и американската му одисея. Преди да тръгне за турнето на „Магическите гласове“ в Щатите и Канада – вокалната актьорска група на покойния професор Румен Цонев – Димитър Маринов разпродава оскъдното си имущество. Любимата му китара пък попада в Стефан Вълдобрев – скъп приятел и колега от класа във ВИТИЗ на професор Крикор Азарян. Тъкмо с китарата на Митко са „родени“ повечето хитове на Вълдобрев и „Обичайните заподозрени“.


Всички новини от категория Култура.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички