КОПИЕНОСЕЦ, разказ

Сърце, не се ли умори
да биеш като спукана камбана?

О, не! До края ще се мъча да позная

дали ме чува моят стар стопанин!

Дъждът рукна изведнъж от претърколил се отнякъде облак и след минути спря. Дълбокото есенно небе се утаи като вода и остана само парливият дъх на мокра земя и прегорели треви.
Снажният, малко прегърбен домакин на манастира Желез свали качулката от главата си, стръска рамене и погледна групата младежи, които влизаха в двора на обителта.
- Ей, какво беше това чудо! – извика едно от момичетата. Дребно и топчесто, със смугло, миловидно лице. – Сякаш небесен казан се изсипа отгоре ни!
Желез им кимна и тръгна към стопанските постройки.
- Извинете, къде тук можем да пренощуваме?- извикаха те след него.
Той се повърна и посочи двуетажната пристройка до портите, после опря показалец о гърлото си:
- Говоря лошо – изхърка и пак им обърна гръб.
Младежите – две момчета и две момичета, се спогледаха мълчаливо и свалиха раниците си.
Желез наля вода на птиците, премете кошарата и затисна сено в яслата за овцете. Виеше му се леко свят и помисли, че трябва да измери кръвното си налягане, но се сети, че престарелия отец Козма го чака и тръгна към килията му.
Младежите се настаниха в стаите си и излязоха да се разходят. Манастирът бе вдигнат върху надвиснала над пропаст скала, а долу се виждаха ръждавеещите корони на рехав дъбак и леска.
- Прилича на гиганска чаша – каза по-високото от момичетата – белолико и русо, когато стъпиха на каменния ръб над урвата.
Дълбочината отнемаше дъха и другото момиче отстъпи боязливо крачка назад. Двете момчета – едното пълно и червендалесто, а другото – много слабо, с големи хлътнали очи, я последваха.
- Ще ни стигнат ли двете бутилки вино? – попита червендалестото момче. Сигурно искаше да покаже, че не се е уплашил.
- Не сме дошли да пием! – погледна го недоволно ниското, смугло момиче.
- Защо тогава не попита за стареца? – обади се слабоватото момче.
Смуглото момиче размърда несигурно рамене.
- Ще попитам! – рече след малко и наведе засегнато глава.
Отец Козма гледаше с изцъклен поглед ъгъла на килията и когато Желез влезе, посочи с възлестия си показалец натам:
- Виждаш ли паяжината в кьошето?
- Не – отвърна глухо Желез. – Как си, отче?
- Мм... Наистина ли не я виждаш?
- Не. Ти пък как я виждаш? Тук е тъмно като в пещ - погледна го домакинът. Отец Козма беше седнал на високия нар и люлееше безгрижно тънките си като спици нозе във въздуха.- Айде, трябва да те преоблека! Ще пера бельото. – изхъхри Желез.
- Хм...изплетоха я нишка по нишка пред очите ми – каза замислено старецът.
Отец Козма бе дълги години селски свещеник, но когато жена му почина, дойде да живее в манастира. Имаше един син, емигрирал през осемдесетте години в Латинска Америка, за когото казваха, че е мъртъв, защото оттогава не се беше обаждал. На младини бе известен като надарен певец, с красив изнесен глас и миряните, особено жените, от околността идваха да го слушат по празниците. Бе прочут и със своето красноречие, дарбата да тълкува евангелските текстове и божиите поличби и знаци. Когато остаря - лани бе навършил деветдесет - умът му постепенно отслабна, а нишката му с външния свят изтъня и често се късаше. Тогава рецитираше в унес по цели часове книгите на големите и малките библейски пророци или пееше до изнемога Давидовите псалми. Накрая игуменът нареждаше да му запарят маточина, анасон и дяволска уста и да стоплят нозете, за да охладят главата му.
Поради крехкото му здраве и възрастта не смееха да го къпят често, затова сега Желез разтри със спирт спаружената му, восъчна плът и започна да го облича.
- Тии, кой беше? – погледна го през голото си рамо отец Козма.
- Свой. – отвърна Желез и вкара внимателно лявата му ръка в ръкава на чистата долна риза.
- Хм, аз що не те познавам?
- Нов съм.
- Нов. От кои си? От белите или от черните? – зачервените очи на стареца се взряха подозрително в Желез.
- Не съм духовно лице – намръщи се домакинът.
- Че какъв си тогава тука? – отец Козма се извърна – Нито си монах, нито свещеник!
- Стой мирен, дядо попе! – скара му се Желез, но гърлото му просвири и гласът секна. – Като те преоблека ще говорим! – каза само с устни.
- Хм..- наведе обидено глава старецът – Че какво ще си говоря с чужд човек! – замълча, после попита: А паякът в ъгъла видя ли?
- Не.
- Ъхъ – поклати разбиращо глава отец Козма и очите му изведнъж просветнаха. – Желязко, ти ли си, бе?
- Аз, ами кой! – отвърна домакинът и нахлузи през бялата глава на свещеника тънък плетен пуловер без ръкави – Ей сега да сложим расото и си готов.
- Желязко! Ти къде беше досега?
- Що?
- Щото един искаше да ме разсъблече и да ми вземе дрехите!
- Добре, добре – каза помирително Желез. Изпитваше съжаление и почит към отец Козма, когото помнеше снажен, гласовит и очоваден. Изправи се, стиснал мръсното бельо под мишница и рече – Аз го изгоних.
- Ще го изгониш, я! – сви вежди старецът. – Що ще тука! А и не знае от кои е!
- Гладен ли си, отче?- попита Желез. – Закуската не я беше досегнал, а обяда го върнах цял.
- Ъхъ, гладен съм.
- Ей сега ще ти донеса нещо да хапнеш!
- За милост Божия съм гладен и жаден само! – старецът се усмихна присмехулно с избелелите си сини гледци – „И ще съди той народите и ще изобличи много племена; и ще прековат мечовете си на орала, и копията си – на сърпове; народ срещу народа не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война" – започна да цитира книгата на пророк Исая, а Желез само наклони глава на една страна и излезе. Имаше още много домашна работа, а ей сега щеше да мръкне.
Четиримата младежи го чакаха оклюмани на двора пред хотелската пристройка. Планинският преход ги бе уморил, но го усетиха едва сега.
- Ще ви дам още завивки! – извика той отдалеч. – Че тука е студено нощем.
- Искам да ви попитам нещо? – отдели се от групата смуглото момиче. Гледаше някак боязливо и притеснено.
Домакинът кимна и спря.
- Има ли тук един стар свещеник? Фома...Не, Козма? Извинявайте!
Желез я погледна и поклати утвърдително глава. Погледът му бе учуден, но и изпиващ и тя се усмихна несигурно.
- Не знам откъде да започна – рече и мярна с очи другите младежи. Те се отстраниха на крачка, но момичето само присви устни, после прехапа долната и го погледна.
- Какво е станало? – попита с хрипкавия си глас Желез, а това още повече я смути.
Тя се усмихна плахо. Имаше големи бадемови очи и излъчваше невинност.
- Вие добре ли го познавате? – каза с нисък алтов глас.
Желез размърда несигурно рамене. „Човекът е тъмно огледало" – помисли, но не отвърна нищо и само я погледна очакващо.
- Аз съм негова роднина – каза момичето, - но никога не съм го виждала, даже името му не запомних, но се наложи. Търсихме го къде ли не, накрая ни казаха, че може да е тук.
- Защо го търсите?
Момичето замълча, после го погледна и трепна по детски с клепачи.
- Синът му се върна.
Желез присви сепнато вежди, после сложи длан бузата си.
- Всички го мислеха за умрял – продължи момичето, - но преди месец се върна от Бразилия. Иска да види баща си.
Домакинът кимна разбиращо и тръгна към магерницата.
- Ще ми помогнете ли? – извика след него момичето, но той само махна с ръка и не се обърна.
Когато влезе при отец Козма, старецът бе изпружил тънките си крака на нара и разглеждаше с вдигната брадичка напукания таван на килията.
- Тук горе е написана историята на света – каза свещеникът, без да го погледне.
Домакинът го изгледа неразбиращо, но след миг широкото му лице върна обичайното си, непроницаемо изражение.
- Всичко е описано – вдигна пръст отец Козма. - Само да имаш очи да го прочетеш. Ето тука са пуническите войни, а там – царуването на Лизимах.
- Ела хапни, отче – каза продрано Желез.- Направих ти попара с мляко.
- Ммм...
- Остави този Лизидах да царува и опитай! Топла е. Трябва да се храниш!
- Ммм..- ноздрите на стареца се издуха и той погледна към паницата, оставена на масата. След малко слезе с лекота от нара и седна на стола. Желез се доближи, взе лъжицата от плота и му я подаде като на малко дете. Той я взе, попипа с нея размекнатите залци и гребна малко. Задъвка и лицето му се отпусна.
Желез погледна тънкия му, обрасъл врат, слабите рамене и лопатки, издули расото и на лицето му се изписа двоумение.
- Отче, помниш ли роднините си? – попита, но от гърлото му излезе само клокочене и той помисли, че старецът не го е чул. Напрегнатите му устни се отпуснаха.
- Всичко помня – отвърна след малко отец Козма – Защо питаш?
Домакинът размърда неловко рамене и излезе.
Момичето се разхождаше само в двора на манастира. Бе започнало да ръми и листата на младия орех пред килията на отец Козма лъщяха. Желез погледна потъмнялото небе насреща и тръгна към нея.
- Не смея да му кажа! – рече, когато приближи. – Много е немощен..
Тя кимна, вперила в него очи.
- На един косъм се крепи за света! – добави той. – Страх ме е да не се скъса от вълнението. То и ту е тука, ту го няма. Какъв човек е синът му?
- Не знам. – вдигна рамене тя. – Едър един, охранен, на години, но изглежда здрав и силен като бивол. Много богат. Целият в златни синджири и вериги. Каза, че имал мина за диаманти там.
- Свестен ли е?
- Разправят, че лежал в затвора за убийство, ама с нас е добър, помага ни.
- Той защо не дойде? – попита Желез и чу просвирването на гърлото си.
Момичето го погледна съчувствено, но той смутено махна с ръка.
- Имах път насам с тези приятели и реших да проверя дали е тук. – отвърна тя. – А вие защо така? Болен ли сте?
- Рак на гърлото имах, ама оцелях. Грехове имам да изплащам – каза домакинът и погледна в нозете си. Галошите му бяха окаляни и той смутливо ги изчисти в тревата, избила между едрите камъни, с които бе послан дворът. – Бях комунистически идеолог нагоре по етажите на властта. Отговарях за антирелигиозната пропаганда – добави глухо.
- Като апостол Павел – усмихна се неволно момичето.
- Аха – кимна плахо Желез – Като него. Виж, не се бях замислял! Преследвах вярващите като клетвопрестъпници. Веднъж взехме решение да сринем за една нощ стара църква. Стоях до багерите, докато не падна и последната стена.
- И после?
- След месец синът ми се разболя тежко, но тогава не повярвах, че е от това – лицето на Желез се опъна, после очите му просветнаха. – Знаеш ли какво ми каза отец Козма, когато ме видя за пръв път? Бях изпит до кост от болестта и едва кретах. „Ти си копиеносец! Досега си забивал копието си в чуждата плът, отсега нататък ще го забиваш в своята!" Оттогава мира нямам! Изтрепвам се от работа, уж капвам от умора, а по цяла нощ съм като трескав, не мога да мигна, но нито отпадам на другия ден, нито спокойствие ми идва! И все се въртя край него, грижа се уж, помагам, дано Господ снеме прокобата и той да ми го каже! Минаха години, умът и силите му отслабнаха, краят му се вижда, а аз съм все с копието в ръка..!
Момичето почувства, че мъжът ще захлипа и протегна ръка към рамото му. Той я погледна нажалено, после едва едва се усмихна, но тя не можа да разгадае изражението му и само леко го докосна с пръсти.
От стопанските постройки някой извика протяжно:
- Же-елезе, Же-елезе! – и домакинът тръгна приведен и леко олюляващ се натам.
Тя остана така, после погледна нагоре и подложи длани на дъжда.