- У нас политическото мислене и дейност се битовизират, казва проф. Георги Янков в специално интервю за СТАНДАРТ
- Имаме петима премиери държавници
- Националната идентичност е изправена пред големи предизвикателства
- Мнозина от политиците ни нямат понятие за предмета на своята дейност
В навечерието на Коледа излезе мащабното сравнително изследване на историческите и съвременните политически системи на директора на Центъра за политологични изследвания към УНСС проф. д-р Георги Янков - "Сравнителни политически системи. Съвременни и исторически политически системи".
Проф. д-р Георги Янков е основател и дългогодишен ръководител на катедра „Политология“ в УНСС – първата българска катедра, станала член на Европейския консорциум за политически изследвания, определена в списанието на Косорциума от август 1999 г. като една от „най-значимите катедри по политология в България и Югоизточна Европа“.
През 2009 г. проф. Янков е включен в енциклопедията „Научната слава на България“ (Висша книжовна школа „Сириус“, В. Търново). През 2013 г. е удостоен от Академичния съвет на УНСС със званието „заслужил професор“, а през 2015 г. – с „Почетный диплом“ от Академията за политически науки на Руската федерация за значим принос в политическата наука. Директор е на Научноизследователскияцентър за политологични изследвания при УНСС от 2019 г.
Проф. Янков има над 190 публикации, сред които фундаменталното изследване „Политологичната мисъл от древността до наши дни“ и първото по рода си рейтингово изследване в България „Най-успешните български министър-председатели (1879 – 2009)“. 
- Проф. Янков, автор сте на "Сравнителни политически системи. Съвременни и исторически политически системи". Каква е историята на създаването на такова мащабно сравнително изследване на политическите институции и системи от древността до наши дни?
- Настоящата книга е резултат от дългогодишни интелектуални усилия и натрупвания. Близо три десетилетия водих университетски курс по "Съвременни политически системи" пред студентите бакалаври от специалностите "Политология" и "Международни отношения", а пред магистрите и докторантите – специализиран курс по "Сравнителни политически системи". Други книги и ангажименти все отлагаха нейното публикуване.
Освен това идеята бе след като в "Политологичната мисъл от древността до наши дни" (трето преработено и допълнено издание, 2006) направих анализ на основните политически идеи и теории, в "Сравнителни политически системи" да реализирам това по отношение на историческите и съвременните политически системи. По този начин успях относително да "затворя" изследователския кръг: политически идеи и теории, политически институции и системи на управление. Стремежът бе да се опитам да синтезирам цялата тази огромна материя в "един единствен ум" (по думите на Бъртранд Ръсел).
- Вие с тревога пишете, че в съвременнитеусловия сме свидетели на застрашително опростени разсъждения за политиката, че тя става все по-повърхностна, груба и демагогска.
- Налице е объркване на понятията: едно е "политика", "политики", "политическо"; друго – "партизиране", разглеждане на даден въпрос от тяснопартийна гледна точка; едно е "политика", друго – "политиканстване". Голяма част от българските политици (а и в света) бъркат политическото с политиканстване, нямат понятие за предмета на своята дейност, не познават същността и смисъла на действителната политика (която според Айнщайн е по-сложна от физиката). На равнището на всекидневното съзнание е налице тенденция към елементаризиране и битовизиране на политическото мислене и дейност.
Ето защо книгата започва с това, което Конфуций нарича "джън–мин" ("изправяне на наименованията"). За създаването на общ научен език е необходимо да се уточни смисълът на политиката, той да се познава и овладее. В случая става дума за дефиниране на такива фундаментални понятия като: власт, политика, политическа система, държава, държавник, политикан, олигархия, демокрация, теокрация и т.н.
- Когато разглеждате метаморфозите на политиката в началото на XXI век Вие констатирате, че "политиката все повече губи от най-дълбоката си същност и смисъл". Какви съществени функции губи съвременната политика?
- Ще изброя някои от тях:
Цел на истинската политика е постигането на "общото благо". Както сполучливо се казва в един надпис на сградата на Ректора (Управителя) на някогашната Дубровнишка република: "Когато влезнеш в тази сграда забрави личното и се грижи за публичното" ("Obliti privatorium publica corate");
Да създава ефективни и справедливи правила за функциониране на публичната сфера (от общината до Европейския съюз);
Да създава и прилага управленски стратегии и конкретни публични политики;
Да управлява неравенствата в обществото;
Да решава конфликти и т.н.Само изброяването на някои от основните функции на политиката, показва че става въпрос за изключително важна и сложна човешка дейност. Още Сократ и Платон са смятали, че държавното управление е една от най-сложните човешки дейности, която повече от всяка друга предполага съответно образование, възпитание и посвещаване. И тук се натъкваме на едно парадоксално противоречие: една от най-сложните и значими човешки дейности се упражнява (с известни изключения) от хора на средно, а в редица случаи и под средното интелектуално равнище. Карл Попър е още по-категоричен: "Аз съм на мнение, че управниците рядко надхвърлят средното ниво както в ментално, така и в интелектуално отношение, а често са и под него". Това е едно от фундаменталните противоречия на политическата дейност, което по-скоро се задълбочава от началото на XXI век.
- Една от главите в книгата е посветена на държавната власт и държавниците. Каква е разликата между държавник, призван политик и политикан? Между впрочем на тази проблематика е посветена и предходната Ви книга: "Най-успешните български министър–председатели (1879 – 2009)".
- Политиканът е най-разпространеното "политическо животно" (Аристотел) не само в България, но и по света. Негови основни характеристики са: безпринципност, политически клиентелизъм, опортюнизъм (преминава от партия в партия), политическа партизанщина, неразбиращ от политиката човек, който обаче се намесва в нея и живее "от" политиката, а не "за" политиката. Той е типичен демагог – антипод на призвания политик и държавник. Докато призваният политик се отличава с посвещаване на политическата дейност и упражнява политиката повече като социална позиция.
Що се отнася до държавника, най-кратко той може да определен като стратегически лидер, който осъзнава интересите и престижа на собствената си държава като задължителна норма, явява се двигател на развитието и могъщ социален интегратор (умеещ да използва потенциала на цялата нация), умее да поставя приоритети, притежава интелектуален потенциал, характер и воля да изпълни своята мисия въпреки препятствията...
Моето изследване за най-успешните български министър–председатели (1879 – 2009) открои имената на петима премиери, които могат да бъдат определени като държавници: Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Александър Малинов и Андрей Ляпчев. Шестото място в рейтинговата класация заема Тодор Живков.
- Вие правите сравнителен анализ на историческите и съвременните политически системи. Особен интерес предизвиква сравнението между олигархията в Древна Гърция и съвременната олигархия. Какви прилики и разлики откривате?
- Понятието "олигархия", подобно на редица други термини в политологията (а и в други науки), произхожда от Древна Гърция. Може би най-краткото определение дава Аристотел: "управление на богатите, без да се съобразяват с бедните"; "власт на богатите в ущърб на бедните". В това отношение няма съществена разлика със съвременната олигархия, като изключим мащабите.
В съвременните условия олигархията продължава да се асоциира с властта на богатите. Нещо повече, в условията на глобализация е налице огромна концентрация на богатство и власт, която ерозира демокрацията и зад нея наднича олигархията.
Откривам и една интересна разлика. В някои древногръцки полиси олигарсите след идването си на власт произнасяли следната клетва: "Ще бъда враг на демоса и ще му нанасям цялата вреда, на която съм способен". Елинските олигарси са били доста откровени, за разлика от съвременната олигархия, която е демагогска.
- Най-много място в книгата е отделено на сравнителния анализ на парламентарните, президентските и полупрезидентските системи на управление. На този фон какви особености на българската система на управление бихте откроили?
- Един от големите съвременни политолози и конституционалисти Морис Дюверже смята, че Конституцията на Република България от 1991 г. "обединява най-доброто и най-лошото в съвременната представа за парламентарен режим". Според него един най-добрите ѝ елементи е прекият избор на президент и неговата позиция на "регулатор и върховен арбитър".
Българският държавен глава се избира пряко от гражданите, подобно на президентите в полупрезидентските републики. Докато при типичните парламентарни режими като правило президентите се излъчват от парламента (Германия, Италия, Гърция, Израел и др.).
Избран чрез пряко гласуване президентът притежава демократична легитимност и морален авторитет. Един президент се избира пряко от гражданите не да раздава ордени, а да упражнява реално конституционните си правомощия. Но действителната власт на държавния глава освен от конституционните си правомощия зависи и от редица други обстоятелства.
- Има ли разминаване между конституционни правомощия и действителната власт на българския президент?
- Освен от конституционните правомощия действителната власт на държавния глава зависи в значителна степен от две обстоятелства: състоянието на парламентарното мнозинство и отношението (позиционирането) на президента спрямо него. Дали той е лидер на мнозинството или е негов редови представител, дали е от опозицията или е неутрален.
В зависимост от това неговата роля е различна. Въз основа на тези величини Дюверже е разработил обяснителен модел, разкриващ ролята на президентите при различните ситуации. Приложена към българските държавни глави се оказва, че най-слаба (и символична) е ролята на президентите, които се явяват редови представители на управляващи мнозинства. Ролята на Петър Стоянов според теоретичния модел е "символична".
Обяснението е, че de facto лидер на мнозинството и политически ръководител на изпълнителната власт е премиерът Иван Костов (това обстоятелство обяснява до голяма степен защо на известната фраза на Стоянов: "Иване, кажи си!", не последва отговор). Има още един президент, чиято роля може да бъде определяна като "символична" – това е Росен Плевнелиев по време на първите две правителства на Бойко Борисов. Разбира се, много важни са и личностните качества на титуляра на президентската институция.
- А как се тълкува понятието "неутрална власт" на президента, което се среща вправната литература?
- Терминът "неутрална власт" често пъти в публичните дебати се схваща повърхностно и доста буквално. Може ли президентът да бъде неутрален, когато се нарушава върховният закон, потъпква се разделението на властите или се допуска наличието на фрапантни корупционни практики, произвол и пр.? Отговорът е повече от очевиден. По тази причина терминът "неутрална власт" би следвало да се използва предпазливо, ако изобщо се налага неговата употреба.
- Какви още важни проблеми са разгледани в книгата, на които бихте искали да обърнете внимание?
- В исторически и сравнителен план са разгледани въпросите на унитарната държава, федерацията, конфедерацията и унията; за теокрацията и светската държава; за тоталитаризма и авторитаризма. Специално внимание е отделено на китайския модел. Това не е случайно. Още в началото на XIX век Наполеон Бонапарт изказва предположението: "Китай е огромен спящ дракон… И когато се събуди, ще разтърси света."
Всички обстоятелства говорят, че "спящият дракон" се е събудил. Подробно съм характеризирал "социализма с китайска специфика" на Дън Сяопин и "сяокан общество" на Си Дзинпин. Книгата завършва с главата "Нация, национална идентичност, глобализация".
Националната идентичност ("Кои сме ние?") в съвременните условия е изправена пред големи предизвикателства. Анализирано е противоречивото въздействие на глобализацията върху националната държава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
