„Аз съм щастлив, че имах тоя живот. Аз успях. И най-хубавото е, че въпреки успеха ми, мечтателят не умря.“
Със сигурност големият Вежди Рашидов, който вече вае форми в небесата, е затворил очи завинаги с още една мечта пред себе си. И тя е била за онези, които остават след него. И за България, за която милееше.
Той беше неповторим. Нямаше цедка на устата си, нямаше спънка в порива си. Мислеше ли нещо – казваше го, независимо кого ще обиди. Наумеше ли си нещо – правеше го, без значение какво ще му струва. Поставеше ли си цел – изпълняваше я, каквито и препятствия да преминаваше за това. Особено когато бе за държавата.
Много се каза и писа за Вежди, чиято липса вече е дълбока и осезаема. Но малцина се сетиха за онова, което всепризнатият ни скулптор направи за културното наследство. Детето от сиропиталище, младежът, спал на гарата, за да учи в художественото училище, покори световните арт сцени. Политикът, видял всичко от всеки, вкара България в Лувъра, карайки милиони да замръзнат под строгия поглед на Севт III. Понякога самият Вежди гледаше така.
Детето, което отказа да се предаде
„Аз се хващам за живота като удавник за сламка и такъв съм – обичам тоя живот.“
Това не са думи на човек, пред когото съдбата е постлала червен килим. Това е изповед на момче, което много рано разбира колко жесток може да бъде светът. Вежди Рашидов е роден на 14 декември 1951 г. в Димитровград. Загубва майка си, когато е едва на 10 години. Детството му преминава през сиропиталището, а мечтата му е да стане художник. Не разполага с пари за хотел, когато идва в София, за да учи в Художествената гимназия. Спи на Централната гара. Но не се отказва. Завършва Художествената академия и превръща таланта си в своя съдба.
Вежди наистина обичаше живота – бохем, конте, той знаеше как се весели. Но 10 пъти по-добре знаеше как да работи. И никога не искаше разрешение, за да направи онова, в което вярва. Той бе човек, извоювал мястото си с труд, талант и инат. И никога не забрави откъде е тръгнал.
Скулпторът, който победи времето
„Изкуството е едно страдание, то е един живот, то е една съдба.“
За него скулптурата не беше занимание, което започва и свършва в ателието. Беше начин да разговаря със света. Да оставя следи. Да превръща болката, спомените, гнева и любовта в образи. Рашидов се утвърди като един от най-разпознаваемите български скулптори, представял творбите си на международни изложби, биеналета и симпозиуми. Неговите произведения намериха място в частни и обществени колекции, а името му получи признание далеч извън границите на България.
Той беше от творците, които не могат да бъдат затворени в една тема или една форма. Работеше с бронз, камък, метал, рисуваше, експериментираше. В творчеството му имаше суровост, драматизъм, човешка болка, но и особена нежност. Можеше да бъде груб в думите си, но ръцете му раждаха красота.
През 1981 г. получи Златния медал на Ватикана „Данте Алигиери“, а през 2004 г. стана член-кореспондент на Българската академия на науките. Признанията не го промениха. За него ателието винаги е било пред министерския или депутатския кабинет. Макар и сладкодумец, предпочиташе да мълчи, разговаряйки с бронза, отколкото за говори политкоректно пред партийна публика.
България, която стигна до Лувъра
„С нашата култура ние сме равни на водещите нации в света.“
Това беше не просто фраза, а убеждение, което Вежди Рашидов превърна в държавна мисия. Като министър на културата той направи възможно едно от най-значимите представяния на България на световната културна сцена. През 2015 г. в Лувъра беше открита изложбата „Епопея на тракийските царе – археологически открития в България“. В нея участваха 17 български музея с 1628 експоната.
Това не беше просто изложба. Беше заявка, че България не е малка страна на картата на европейската история, а земя с цивилизационно наследство, което има своето достойно място в най-престижните световни музеи. Бронзовата глава на Севт III се превърна в един от символите на тази експозиция. Тракийските съкровища излязоха от музейните витрини у нас и застанаха пред публиката на Париж.
Рашидов умееше да настоява. Да преговаря. Да отваря врати. И да превръща личното си убеждение в кауза за държавата. Можеше да бъде неудобен, рязък, понякога непоносим за събеседниците си, но когато ставаше дума за българската култура, не се отказваше. Никога.
Политикът, който не опаковаше мислите си в целофан
„В политиката човек трябва първо да говори откровено.“
Вежди Рашидов никога не стана класически политик – лицемерен и дипломатичен. Той нямаше представа от апаратни игри. Не умееше да опакова всяка мисъл в целофан, да се усмихва, когато е ядосан, или да премълчава, когато не е съгласен. Понякога думите му бяха по-остри от необходимото. Понякога преминаваха границата и последния път това му струва политическата кариера. Но той не беше човек на заучените фрази и политическите клишета.
Влезе в политиката с авторитета на творец, но бързо разбра, че властта има свои правила, зависимости и битки. Беше министър на културата в две правителства на Бойко Борисов – между 2009 и 2013 г. и от 2014 до 2017 г. Беше депутат, председател на парламентарната комисия по културата и медиите, а през 2022 г. оглави 48-ото Народно събрание.
Той не беше безгрешен държавник. Не беше и безспорна политическа фигура. Имаше остри сблъсъци, тежки публични скандали и думи, за които трябваше да понесе последствията. Оставката му като председател на парламента през 2019 г. след скандалното изказване за майките на деца с увреждания остана сред най-тежките моменти в политическата му биография. Но той успя да излезе с чест и от тази ситуация.
Приятелят, който имаше морален дълг
„Турчин стане ли ти приятел, не си гледай гърба.“
В тези думи има много от Вежди – темперамент, гордост, чувство за чест и вярност. Той говореше за приятелството като за морален дълг. Можеше да се скара с някого, да го нападне публично, да не му прости лесно, но когато приемеше човек за близък, го защитаваше с цялата си сила.
Самият той разказваше открито за лоялността си към Бойко Борисов, за приятелството им и за разочарованието, че понякога верността не е взаимна и бе грозно предаден. В това признание няма политическа стратегия. Има болка на човек, който е вярвал, че приятелството не се измерва с изгода и не приключва с промяната на обстоятелствата.
Вежди умееше да бъде щедър. Не само с материалното, но и с времето, вниманието, подкрепата. За приятелите си даваше сърцето си. И може би точно затова предателството го нараняваше толкова силно. Защото той не умееше да обича наполовина.
Ателието, което беше спасение
„В ателието се чувствам в свои води. Целият ми живот е ателие.“
Това е може би най-точното обяснение защо политиката никога не успя да измести скулптора от сърцето му. За него ателието беше храм, място за равносметка и спасение от шума на света. Там нямаше парламентарни групи, коалиции, мнозинства и опозиция. Имаше материал, ръце и въображение. Имаше тишина, в която човек остава сам със себе си.
Рашидов можеше да бъде министър, председател на Народното събрание, депутат, публична фигура, но най-много държеше да бъде творец. Властта му даде възможност да реализира идеи, но и му отне нещо от спокойствието на човека, който иска да работи в ателието си. Политическите битки оставиха белези, но не успяха да го откъснат от изкуството.
Мъжът, който не живееше в полутонове
„Човек не е любовница на целия свят и не може да бъде обичан от всички.“
Вежди Рашидов не беше удобен човек. Не беше и безспорен. В биографията му има страници, които предизвикваха възхищение, и други, които пораждаха гняв. Имаше моменти, в които думите му нараняваха, решенията му бяха оспорвани, а поведението му – критикувано. Но имаше и смелостта да застава зад позициите си, да поема удари и да не се крие зад чужди гърбове.
Той беше човек на крайностите. Не умееше да бъде безразличен, нито да живее в полутонове. Вярваше силно, обичаше силно, гневеше се силно. Понякога това беше неговата сила, друг път – неговата слабост. Но именно тази човешка сложност го правеше толкова разпознаваем.
Любовта, която го смири и благослови
„Докато съм жив, мога да коленича пред нея и да ѝ благодаря.“
Няма такава любов. Вежди даваше всичко за своята Снежана. Тя беше жената до него в годините на възходи и изпитания, в битките с живота, в политическите бури и в самотата на твореца. Вежди никога не криеше колко много означава тя за него. В свят, в който често се сменяха приятелства, съюзи и политически пристрастия, Снежана Бахарова беше неговото лично пространство на обич и доверие. Неговото убежище. До нея той можеше да свали бронята на силния мъж, да остави настрана гнева и острите думи и просто да бъде Вежди – човекът, който има огромна нужда да бъде обичан. Защото зад големия скулптор, зад министъра и парламентарния председател стоеше едно сърце, което знаеше да обича докрай. „Искам да успокоя дяволите в себе си, за да може непрекъснато да присъства нейната усмивка до мен – всяка вечер и така до края.“
Мечтателят, който остави следа
„Всяка сутрин с много слънце.“
Такава беше една от неговите мечти за живота – да има светлина, да има утре, да има още един ден, в който човек може да създава. Сега утрото ще изгрява без него, но остават скулптурите, изложбите, учениците, институциите, които е променил, и споменът за един човек, който никога не се научи да бъде безразличен.
Вежди Рашидов беше от онези българи, които не можеш да поставиш в една рамка. Не беше само скулпторът с международно признание. Не беше само министърът, който отвори вратите на Лувъра за българските съкровища. Не беше само председателят на парламента, нито човекът с острия език и бурния характер.
Беше момчето, което спеше на гарата, за да сбъдне мечтата си. Беше творецът, който превръщаше метала в човешко лице. Беше държавникът, който искаше България да бъде видяна и уважавана. Беше приятелят, който не умееше да пести обичта си. И беше човекът, който можеше да сгреши, да се разгневи, да падне, но отново да се изправи.
Може би най-голямото му постижение не е нито една скулптура, нито една политическа длъжност, нито дори изложбата в Лувъра. А това, че остави след себе си отпечатък, при товя ярък – в изкуството, в обществения живот и в паметта на хората.
Защото някои хора си отиват тихо. Други оставят след себе си тишина. А Вежди Рашидов оставя цял свят от форми, думи, спорове, приятелства и мечти.
Поклон пред паметта му!
