Напливът от доброволци е светлият лъч след водния ад
Преди около две години държавата прие под натиска на Европа от немай-къде един закон за младежта, в който между другото се уреждаше статутът на доброволчеството. Проформа, набързо и скучно нахвърляна материя, вероятно с идеята, че доброволецът в България е нещо като бяла врана, човек, който спасява кучета, котки, китове и страни от третия свят.
Две години по-късно стана ясно, че доброволчеството е нещо друго. И за него, както и за бедствията, държавата също е неподготвена въпреки законите, които сама си пише. Адът, в който бе запратено Аспарухово, събуди един дух, който поне лично аз смятах за безвъзвратно погубен или поне за дремещ дълбоко в закърнелия ни от битовизми ген - духът на онази съпричастност, която те кара да загърбиш себе си.
Да зарежеш онова, което те е закотвило към делника ти, и да се впуснеш да помагаш на хора, които не си видял и може никога повече да не видиш. Правеха го млади хора, които традицията повелява да виним в духовна леност и морално чалгаджийство. И семейства, повели малките си деца, за да им покажат, че морето не е само лятна почивка и плаж, а и стихия, която помита, особено когато човекът се самозабрави. Както и бежанци - хора, знаещи какво е да избягаш от ада. И способни вероятно именно поради това да протегнат ръка на онези, които в момента изживяват своя ад. Въпреки недотам гостоприемното посрещане, което им устроихме. Трагедията ни сроди - както радостта никога не успява да го направи. И това е едничкото хубаво на нещастието, което преживя Варна - способността му да събуди дремещото добро. И това добро да не бъде облечено в дрешките на пиара, както повечето добрини, на които сме свидетели напоследък. Въпреки че и това го имаше - добро със задължителното лого, показващо, че тази и тази организация раздава примерно храни на нуждаещите се. Добро с партиен билет - но хайде да не продължаваме.
И внезапно стана ясно, че доброволчеството все пак има нужда от някаква нормативна регламентация, но в измисления ни закон нея я няма. Никой не казва как действа организацията в подобни ситуации - затова и доброволци бяха изпращани да чистят на места, където друг вече работи и дори където вече е почистено. Докато за сметка на това по думите на варненци по същото време е имало затлачени улици, където човешки крак не е стъпил. Имаше доброволци - нямаше лопати, като във вица за ситуацията в българския ад.
Все ей такива елементарни неща, които показват, че освен за бедствия държавата не е готова и за това, че българинът е способен да се притича на помощ на себеподобните си. Тя по дефиниция го подозира в способност да се нареди три пъти на опашка за безплатна храна, но не и за лопата, за да разчиства руините. Винаги когато има подобни бедствия и хора, неангажирани с дадена институция, решат доброволно да се притекат на помощ, се появява криза с организацията - ама къде да ги пратим, ама дали да ги пратим, ама не пратихме ли вече някого там. Така беше и при горските пожари - другата ситуация, в която десетки хора се впуснаха да гасят пламналата Витоша.
Държавата едновременно няма ресурс да се справя с аварийни ситуации и не умее да те мобилизира да участваш в подобни каузи с нещо по-различно от sms. За сметка на това е предвидила всеки, участвал в доброволчески дейности, да получи сертификат. Убедена съм, че нито един от хората, отводнявали Варна, няма да си поиска документа, за да си го сложи в CV-то. Защото онова, което направиха, е много по-значимо - трагедията изгради общност. Общност не само от българи - от най-различни хора, осъзнаващи безсилието на отделния човек пред стихиите, все едно дали те са природни бедствия или войни. И способни въпреки това безсилие да продължат напред, да разчистят руините, върху които животът може да бъде възроден. Това е познание, на което не всеки е способен. А пък държавата ни - най-малко.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
